|
Димчо Дебелянов
(28 март 1887 - 2 октомври 1916)
Биографически бележки:
Димчо Дебелянов е роден на 28 март 1887г. в гр. Копривщица. Бил е последното, шесто дете в семейството на Вельо Дебелянов и Цана Илиева Стайчина. Кръстен е на дядо си Динчо Дебелян.
През 1896г. след смъртта на баща му, се изселват в гр. Пловдив при най-големия му брат Иван. Там записват Динчо ученик в "Жълтото училище". Първите години на гимназията учи в мъжката гимназия "Александър I", където пише първите си стихотворения, които после изгаря.
През 1904 г. семейството му се преселва в гр. София, наема квартира на ул. "Оборище" 46. 1906 г. в сп. "Съвременност" са отпечатани първите публикувани творби творби на поета: "На таз, която в нощи мълчаливи", "Когато вишните цъфтяха" и др. които са подписани с името ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Бил е на 19 години. Негов кумир по това време е бил Пенчо Славейков, малко по-късно и Яворов.
През 1907г. и през следващите само девет години от краткия му живот Димчо Дебелянов сътрудничи на "Българска сбирка", "Съвременник", "Нов път", "Оса" и много др. В хумористичните издания той печата сатирични творби с псевдоними: Аз, Амер, Тафт, Сулбатьор и др. Есента на 1907г. се записва в юридическия факултет, следващата година се записва в историко-филологическия факултет - литература, но следва само две години.
В края на октомври 1912 г. Димчо Дебелянов постъпва в казармата на 22 пехотен тракийски полк в гр. Самоков. Две години по-късно е произведен в чин подпоручик. На 29.01.1916г. Димчо Дебелянов пристига на фронта където престоява около осем месеца. Загива на 2 октомври 1916 г. в боя близо до Демир Хисар като командир на рота, навършил 29 години и 6 месеца. Родната къща на Димчо Дебелянов е реставрирана и през 1958 г. е превърната в къща-музей.
МОЛИТВА
Сложи ръка на мойте устни,
когато, морна да блуждае,
крила душата ми отпусне
и безутешна възроптае;
сложи ръка и запази ме!
Да не надвие скръб безмерна,
и в гняв, и в горест твойто име
с похулни думи да зачерна!
ДА се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха -
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.
Да те присрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо...
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина...
----------------------------------
О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!
ЧЕРНА ПЕСЕН
Аз умирам и светло се раждам -
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.
Призова ли дни светло-смирени,
гръмват бури над тъмно море,
а подиря ли буря - край мене
всеки вопъл и ропот замре.
За зора огнеструйна копнея,
а слепи ме с очите си тя,
в пролетта като в есен аз крея,
в есента като в пролет цъфтя.
На безстрастното време в неспира
гасне мълком живот неживян,
и плачът ми за пристан умира
низ велика пустиня развян.
СИРОТНА ПЕСЕН
Ако загина на война,
жал никого не ще попари -
изгубих майка, а жена
не найдох, нямам и другари.
Ала сърце ми не скърби -
приневолен живя сирака
и за утеха, може би,
смъртта в победа ще дочака.
Познавам своя път нерад,
богатствата ми са у мене,
че аз съм с горести богат
и с радости несподелени.
Ще си отида от света -
тъй както съм дошъл бездомен,
спокоен като песента,
навяваща ненужен спомен.
СЛЪНЧОГЛЕДИ
Ах, ето де ме ти изведе,
ти, който нявга властно обеща
на мойта гордост - вихрени победи
и жар всерадостна на любовта.
Скърбя в градини глъхнали и бледи,
обител на покрусена мечта.
Аз чувам тиха жал по утринта
на слънце невидели слънчогледи.
Кому бе нужна моята съблазън?
Защо съм обнищен, защо наказан -
не знам. Неведа черна заслони
бездънното небе на мойто Време
и то ми праща днес нощи и дни,
които само Тя ще ми отнеме.
|
