"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години.
Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
Безкрайно детство седемдесет и шеста серия „Един февруарски понеделник“
--- сцена шестстотин и десета --- Ранно утро, домът на Спасови
— Хийии, още не си станал! — облечена в сатенен пеньоар върху нощницата и с коса небрежно прихваната в рошава опашка на върха на главата, в спалнята влезе Нелчето и седна на ръба на леглото, до главата на мъжа си. — Последно повикване... Хайде, всички са будни.
— Да, да, всички! Онзи там още спи — посочи към креватчето на малкия Антон другарят Спасов.
— На него това му е работата, принципно, но даже и той е буден. Ставай! Сварила съм мляко, има и кекс.
— Я, кекс! — възкликна той, погледна я с едно око и взе ръката ѝ в своята.
— Антоне! — вдигна пръст предупредително тя.
— Добре де, еее... Нарочно ме будиш последен, нали?
— Нарочно, разбира се — разхили се Нелчето. — От проклетѝя. Хайде ставай, че много взе да ми омръзваш! От ден на ден ставаш все по-недисциплиниран.
— Значи търпя развитие.
— На ръба на съвършенството си, ставай!
— Сиана?
— Шие си нова якичка на престилката, защото цяла неделя не ѝ стигна.
— Огнян?
— Говори по телефона в стаята си.
— Брей! — надигна се другарят Спасов. — Не е ли много рано?
— От София го будят за училище — разказа Нелчето. — Нова мода. От началото на февруари.
— Ще наредя на счетоводството да превеждат половината ми заплата на Барабата, да покрива разходите за телефон на дъщеря си — почеса се по рошавата глава мъжът.
— Спокойно, те се редуват — информира го Нелчето, — така че разходите си ги делите с Барабата.
Малкият се смъкна от креватчето заедно с юрганчето си и заплете краче в чаршафа му с бродирано зайче.
— Оп, полека! — посегна и освободи детето другарят Спасов, взе го при себе си и го вдигна високо. — Опа, хопа, тра-ла-ла, почва сутрешна игра — завъртя го като самолет, после го запремята, а детето се разхълца от смях.
--- сцена шестстотин и единадесета --- Стаята на Огнян
С телефона в ръце, седнал на леглото по пижама, с изпънати пред „Елва“-та боси крака, Огнян приказваше, глуповато ухилен в слушалката:
— Пийваш си чайче, значи. Не? Кафе? Ама в чашата с пингвините, нали?
— Естествено — чу се момичешки глас от слушалката.
— Не прекаляваш ли малко с кафето?
— Трябва да се събудя, снощи четох до късно. Днес имам колоквиум.
— Я пак?
— Колоквиум — разсмя се оттатък Валерия.
— Какво ще те правят на този ъъъ-ъ...?
— Колоквиум — потрети момичето.
— Аха. Та какво, казваш, ще те правят?
— Ще ми къдрят косата — разкикоти се девойката, после добави сериозно: — Най-много да ме гръмнат, ако не ми достигне късмет.
— Трябва да ми покажеш какво представлява.
— Ти пита ли вашите за пролетната ти ваканция?
— Не.
— Ако те пуснат да дойдеш на гости, ще те заведа на всички лекции, упражнения, лаборатории, колоквиуми и семинари, които се падат в тия дни. И този път задължително ще идем на басейн.
— Ехааа... — каза възхитено момчето. — Обаче няма да ме пуснат, сигурен съм.
— Не си питал, а си сигурен... Искаш ли аз да ги питам?
— Не. Аз ще говоря с татко — обеща Огнян, — там има по-големи шансове. Пък може и с двамата заедно в удобен момент... Ще пробвам. Ти вашите питала ли си?
— Не, но съм сигурна, че нямат нищо против.
— Не си питала, а си сигурна.
— Хихихихи...
— Има месец и половина дотогава.
— Нямам търпение да мине.
--- сцена шестстотин и дванадесета ---
Малко по-късно цялото семейство закусваше във всекидневната кекс с прясно мляко.
— Видя ли? — дръпна силно бялата якичка на престилката си Веспасиана и я показа на баща си. — Сама си я прикачих.
— Внимавай, ще я разпориш и ще трябва да я шиеш наново — наведе се над ръкоделието на дъщеря си другарят Спасов.
— Няма. Толкоз здраво съм я зашила — похвали се детето и отпи от чашата с мляко. — Можеш да ме вдигнеш за нея, ако искаш, и пак няма да се разшие.
— Я да пробвам! — стана от мястото си Огнян, пипна момиченцето за яката, дръпна я силно нагоре, а то охотно се остави на експеримента. — Верно бе, не се отпра, хем за малко да те удуша! — каза възхитено момчето.
— Нали ви казах! — изпъчи се Веспасиана и бутна очилата си нагоре.
— Следобед ще ти дам да ми зашиеш джобовете на якето, че и двата са скъсани и ми падат стотинките в ръба му — заяви Огнян.
— А, да, да! — възропта шивачката.
— Ами като се хвалиш, така е! — измърмори другарят Спасов и се захили тихичко в чашата си с мляко.
— Аз тръгвам! — стана момчето. — Благодаря за закуската!
— Моля — стана и Нелчето и остави на пода малкия Антон, когото досега държеше в себе си. — Имаш ли стотинки? — попита големия си син.
— Цяло яке със стотинки има. И ще му зашия джобовете преди да ги е извадил — разкикоти се Веспасиана и се надигна от стола. — И аз тръгвам. Чао.
— Чао! И късмет! — изпрати ги с поглед баща им и усмихнат взе малкия в себе си.
Нелчето излезе да изпрати учениците.
— Аньо — посегна към чашата малкият.
— Дааа, мляко — поднесе чашата към устничките му бащата и детето пи.
— Аб — посочи към кекса в чинията то.
— Нали се разбрахме вече, че не е хляб, мой човек — другарят Спасов отчупи хапчица, — това е кексът на мама и при това изненадващо сполучлив. Амм...
Момченцето изяде хапчицата, изправи се в цял ръст на коленете на баща си, прегърна го, залепи му възторжена целувка с трохи от кекс и се смъкна долу.
— Искаш ли още мляко? — предложи баща му.
— Сикам.
— Ами ела.
Малкият му се ухили и се скри под масата.
Мъжът вдигна рамене, дояде парченцето в чинията си, допи млякото от чашата си и стана.
— Аз ще прибера — взе от ръцете му чашата Нелчето, която току-що беше влязла. — Ти тръгвай, че ще закъснееш за работа. Навън пак е натрупало и продължава да вали.
— Страшен беше кексът! — прегърна жена си и я задържа дълго. — Утре сутрин искам пак! — целуна я по косата.
Двамата постояха прегърнати още малко.
— Не ти ли мирише на нещо? — сбърчи нос мъжът и погледна под масата.
Момченцето отдолу му се ухили ведро.
--- сцена шестстотин и тринадесета --- Няколко часа по-късно, официалния портал на завода.
— Дай назад! Дай, дай, дай... — ръкомахаше портиерът бай Йовчо и даваше указания на зеления бордови УАЗ. — Прибери се до входа бе! А така!
Небето ръсеше обилно снежинки, като новогодишни конфети.
Камиончето спря и от кабината изскочи млад мъж — двадесет и четири – двадесет и петгодишен, бръкна в джоба на ватенката си и извади пакет цигари.
— Да му се не види и времето значи! Едвам се добрах до складовете им на ония. Пък там една опашка...
— Опашка, а? — ухили му се бай Йовчо и заизгребва навалелия сняг, опитвайки се да придаде приличен вид на портала. — Я, Радко, признай на чича си Йовча коя фактуристка в ОПСО-то те спря да те черпи капачка бренди, вместо да си измисляш опашки в такова време.
— Хаа-а-а... — наведе се над възрастния човек момъкът и му дъхна с широко отворена уста: — На бренди ли ти мириша? Я дай огънче!
— Миришеш ми на мляко! — бръкна за кибрит портиерът и му подаде кутията. — Пикльо с пикльо! Да хукнеш в такъв сняг да си търсиш белята. Ще те обадя на баща ти, хубаво да знаеш! Толкоз спешно ли ти трябваха тез дъски, че не можа да изчакаш Асен шофьора да си дойде, че да ти ги пренесе?
— Аз ако чакам другите да ми свършат работата, чичо... — махна с ръка и драсна клечката, запали цигарата и върна кибрита на бай Йовчо.
— Дай да видя документите и какво носиш — зае се сериозно с инспекцията портиерът, изчете листите, дето мъжът му подаде, после подписа един от тях и му ги върна: — Да не забравиш да го дадеш на склададжията, щото те разпвам.
— Да ми вардиш дъските, ей — кимна Радко към камиончето и си прибра хартиите в джоба на ватенката. — Ей сега ще дойдем да ги разтоварим оттука, че отзад няма откъде да се мине, всички коли са там.
Младият мъж заобиколи портиера и потъна в коридорите на завода.
— Пусти сняг — измърмори бай Йовчо и заработи отново с лопатата. — Няма спиране.
--- сцена шестстотин и четиринадесета ---
Секретарката Парушева надникна в кабинета на другаря Спасов:
— Художественият отдел били готови с оформлението на клуба за естетическо възпитание и ви канят долу за мнение.
— Не мога сега, Парушева, отбий атаките им, моля те — вдигна глава от папките другарят директор и изгледа умолително секретарката си.
— Добромирова силно настоя — обясни Парушева. — Каза, че този път много са се постарали и са нанесли сериозни корекции по декорацията на стените.
— Така ли? — показа известен интерес другарят Спасов. — Бяха наредили едни пана — направи физиономия, — да те е страх да влезеш. Те самите пана не бяха лоши, но не подхождаха на помещението... Хубаво! — стана от мястото си. — Ще сляза. Клуб за естетическо възпитание... Сякаш сега сме естетически невъзпитани. Що ме занимават с глупости — каза на себе си, вървейки към вратата и преди да излезе, поръча на Парушева: — Ако някой ме търси — звъни при бай Йовчо, да ме намери в новата зала. Обади се, моля те, и на Богдан в моделиерната, да слезе и той. После ще ходим с него в кроячното.
--- сцена шестстотин и петнадесета ---
— Защо е тука уазката? — другарят Спасов отправи въпроса си към портиера.
— Ради Пасков докара едни дъски, прибраха ги току-що с другите момчета.
— За какво дъски?
— За някакви цветарници — портиерът кимна към една врата в малкото коридорче зад себе си. — За новата зала... Клуб ли, каквото там ще да бъде... Онази, Добромирова, Снежанката от новогодишното тържество, ги побърка значи. Че рамките ли не им връща, че за дървото ли не се кара с Ради, че за паната по стените ли... Хеле, накара го да ги махне всичките, че я плашели като влезела, и боядисаха стените.
Другарят Спасов се разсмя сърдечно и поклати глава в знак на съгласие.
— Къде отнесоха паната?
— В първи склад.
От асансьора излезе Богдан моделиера и се отправи бързо към шефа.
— Извинявам се, ама бях при младоците от техникума. Нали имат днес практика в четвърти цех.
— Карай, карай — побутна го пред себе си другарят Спасов. — Дай да хвърлим набързо едно око на тая зала, че ще се сърдят отговорните другарки, после да идем при разкроя.
...
При вратата, с матово релефно стъкло и елегантен надпис „Клуб за естетическо възпитание“, ги посрещна млада жена, почти момиче, не повече от двадесет и тригодишна, с дълги, чупливи кестеняви коси, сресани на път в средата, в черна вълнена пола, високи ботуши с токове и бледорозов мохерен пуловер.
— Готови сме! — усмихна им се топло и се обърна към другаря Спасов: — Направихме някои промени, свалихме облицовката от стените и заложихме на цвета и светлината. Понеже паната бяха много грозни.
— Те не бяха ли по ваш проект? — изгледа я сериозно другарят Спасов.
— Бяха — призна си тя, — но ония от помощния цех, Ради Пасков и апапите му, променили размерите по тяхно усмотрение, защото им било по-удобно за работа, и когато ги наредиха, изглеждаха... зловещо! Но сега вече... Заповядайте! — покани ги вътре.
Тримата влязоха в залата, боядисана в различни нюанси на жълтото, оформящи причудливи фигури по стените. Масички със столчета, кожени гарнитури, обособени в няколко къта, дървена секция, елегантна катедра, грамофон, касетофон, витрина, плочи, касети, списания...
Добромирова щракна няколко електрически ключа и плафониерите на тавана изгаснаха. Останаха само матовите аплици по стените, разхвърлящи разноцветни петна по жълтите фигури. Дебелият тъмен мокет пое играта на светлините и целият ансамбъл зазвуча като...
— Кадифе — възкликна другарят Спасов. — Не присъства сред материалите, а всичко напомня за него...
Добромирова натисна някакво бутонче при катедрата и помещението се изпълни с музика.
— Къде сте скрили тонколоните? — огледа се директорът.
Тя посочи с глава към дискретно поставените решетчици високо на стената, замаскирани като елемент от нарисуваните фигури.
— Чува се отвсякъде, без да се натрапва звукът. Удивително! — възхити се искрено той.
— Кени Роджърс! — съобщи жената и се усмихна сияйно.
— Подходящо.
— Специално за вас. Знам, че много харесвате музиката му.
Моделиерът Богдан, който мълчаливо стоеше малко встрани, смръщи черни вежди и отправи остър поглед към момичето.
— Вярно е — потвърди другарят Спасов и заразглежда висящите на една стена снимки в рамки. — Разровили сте архива... Това са кадри от създаването на завода. Много хубава идея! Нали, Богдане? — обърна се към моделиера. — Да поседнем — посочи към едно от канапетата.
— А там ще са цветарниците — кимна зад себе си жената и остана права, с ръце зад гърба. — От помощния цех обещаха да са готови съвсем скоро.
— Седнете, Добромирова — покани я другарят Спасов.
Тя седна на една табуретка срещу него и продължи мисълта си:
— Ако обаче и тоя път не се съобразят с проекта, ще им ги връщам, докато се получат нещата както ги искам! Но пък идеята за вградените в стената тонколони беше тяхна, на Ради по-точно, ако бъдем честни, аз само ги прикрих с рисунките.
Настана кратка тишина, подчертана от песента на Кени Роджърс.
— Трябва да призная — започна бавно другарят Спасов, — че съм изключително впечатлен от това, в което сте превърнала помещението.
— Благодаря!
— А също и от организаторския ви дух... От таланта ви на художник и най-вече от вниманието към детайлите... Винаги си личи, когато нещо е обмислено и направено с особено отношение.
— Радвам се, че ви харесва!
— Вие как попаднахте в завода? — изненада я с въпроса си директорът и тя премигна удивено преди да отговори:
— По разпределение.
— Аха — поклати замислено глава той и след кратко мълчание обяви: — Аз смятам, че сте съвсем погрешно разпределена — момичето зяпна глупаво, а той довърши: — Тук няма достатъчно поле за изява... Не е справедливо да се пилеете с избора на цвят за етикети и кутии за опаковане на продукцията.
— Но нали правим залата...
— Сега залата... Ами после? — продължи да говори замислено другарят Спасов, вдигна поглед и заяви категорично: — Потърсете си истинска работа, в която да се развивате и да напредвате в професията. С радост ще ви съдействам, доколкото е във възможностите ми.
— Не ме искате в завода ли?!! — въпрос, възклицание, удивление, разочарование...
— Вижте — започна внимателно той, — опитвам се да ви кажа, че стоите далеч над изискванията за тази длъжност. Тук просто ще се изгубите и ще ми тежите на съвестта. Това, което рутинно правите, съвсем не отговаря на онова, което виждам, че можете, затова...
— Не е чак толкова важно какво прави човек — етикети, кутии или зали за естетика — прекъсна го рязко момичето и стана.
— Напротив, Добромирова, много е важно какво прави човек — не се съгласи с нея директорът.
— Много по-важно е друго! — настоя тя, а гласът ѝ издаде силно вълнение, направи кратка пауза, и заяви: — Много по-важно е за кого го прави! — натърти на „кого“ и загледа другаря Спасов дръзко в очите.
Веждите на Богдан моделиера скочиха над косата му, после се върнаха на мястото си и се събраха толкова, че почти се кръстосаха.
Другарят Спасов стоеше с безизразна физиономия, без да сваля поглед от лицето на жената. След дълго мълчание се изправи и с решителна крачка пресече залата, стигна до вратата, надникна в коридорчето и нареди:
— Бай Йовчо, обади се в помощния цех и извикай Ради Пасков! Да дойде веднага в новата зала!
— Слушам! — чу се гласът на портиера.
Директорът се върна при двамата в залата, застана до по-тясната стена и постави ръка на нея:
— Зад тази стена стои барът на заводската кафе-сладкарница — обърна се към Добромирова.
— Да — потвърди изненадано тя.
— Стената е преградна, правена е допълнително, значи по нея спокойно може да се работи. Искам бара обърнат насам, за да обслужва тази зала! — заяви той. — Така Клубът за естетическо възпитание ще стане Кафе-клуб за отдих и естетика, а помещението оттатък, тоест сегашната кафе-сладкарница, ще превърнем във... заводски фирмен магазин и изложбена зала — ухили се на двамата, които го гледаха с огромно любопитство. — Е, Богдане? Разбираш ли къде ще изложим и ще продаваме онези модели, дето никой не ни ги е спускал като план? И които не искаме да дадем на харпиите от Търговията, да си слагат надценки и да печелят на наш гръб... И с които ще обогатим още повече заводските социални фондове... А?
Вратата се отвори и на прага застана Ради Пасков, в сини работнически дрехи, чупейки притеснено дърводелски метър:
— Викали сте ме, другарю директор — каза задъхано.
— Ела, Радко — махна му с ръка другарят Спасов и момчето приближи. — Чудесна работа сте свършили тук с другарката Добромирова! Поздравления! Става ясно, че двамата сте силен отбор и затова ми хрумна да ви възложа нова задача, по която ще работите заедно.
— Аааа... — изненада се Добромирова. — Аз с него повече няма да работя, другарю директор! — стисна юмруци и загледа сърдито. — Той е... Ами че той е... абсолютно незрял! Създава проблеми на всяка крачка — изгледа младия мъж и извърна глава.
— И аз не съм съгласен да работим заедно, другарю директор! Тази е направо луда!
— Аххх — закри устните си с ръка младата жена и засвятка с очи срещу него: — Аз ли съм лудата? Дадох ти ясен и точен оразмерен чертеж, а ти направи някакви свои измишльотини...
— Размерите на паната ти не бяха съобразени с размерите на материала. Не можехме да режем и да хвърляме остатъци, затова ги прекроихме. Има си някои правила, с които трябва да се съобразяваш, когато рисуваш, колко пъти да ти го кажа — развика ѝ се той, но се сети, че препирнята им се случва пред главния директор на комбината и рязко млъкна, като погледна виновно другаря Спасов.
— Приключихте ли? — каза с възможно най-строгия си глас той.
— Извинявам се — измънка Ради Пасков.
Директорът ги гледа няколко секунди, след което продължи мисълта си отпреди спора им:
— Току-що обясних на другарката Добромирова какво очаквам да бъде свършено и то в най-кратки срокове, тя ще ти преразкаже. Давам ви една седмица, в която искам да нахвърляте предварителен проект. Ще го представите пред колегите на оперативката следващия понеделник горе, при мене. Обръщам ви внимание на следното — вдигна пръст: — Радко, когато другарката Добромирова ти зададе модел, ще се съобразиш и ще се постараеш да бъдеш максимално близо до онова, което ти е нарисувала. А вие, Добромирова, когато Ради Пасков ви каже, че нещо е невъзможно да бъде изработено по начина, по който сте му го задала, ще го обсъдите кротко и заедно ще нанесете корекциите. След седмица ви искам двамата в кабинета си! Живи и с проект! — изгледа ги предупредително и вдигна пред очите си лявата си ръка с часовника: — Хайде, Богдане, да вървим в кроячното, че стана обед — подбра колегата си.
Богдан моделиера, доволно ухилен под мустак, скръсти ръце зад гърба си и тръгна до другаря Спасов.
— А! — сети се нещо директорът и преди да излезе, се обърна към двамата младежи: — Задължително включете онези пана в проекта!
В залата останаха Ради Пасков и Добромирова, мълчаливи и нацупени, да стърчат в средата ѝ.
— Е, Снежанке, ще трябва да се търпим цяла седмица и кой знае още колко след това. Тъкмо се бях зарадвал, че с цветарниците ти приключвам тук и ще се отърва от тебе...
— Престани да ми викаш Снежанка! — сопна му се тя. — Името ми е Невена! И само посмей още веднъж да ме наречеш луда пред другаря Спасов!
— Че то се вижда от километри, че си луда, не е нужно някой да му го повтаря.
— Предупредих те! — каза заплашително тя.
— Както кажеш — ухили ѝ се той, — Невена! — прибра сгънатия дърводелски метър в задния джоб на работния панталон. — Разкрий сега плана!
--- сцена шестстотин и шестнадесета ---
Другарят Спасов се спря във фоайето при мястото за пушене и извади цигара, предложи на Богдан моделиера, той прие и двамата запалиха.
— Преди кроячното, Богдане, искам да наминем през цеха на Милков, да видя как върви канадската серия. Днес ги нямаше на оперативката... Бързат.
— Върви канадската, върви — поклати глава с подаваща се цигара изпод мустака Богдан. — Добре върви. Аз сутринта бях там.
— Тогава да не им досаждаме.
— Обаче, шефе — извади цигарата от устата си и се ухили широко мустакатият, — как бързичко я настани другарката Добромирова. Кеф ми стана, като я прикачи към Радко. Ехехехее... Хубаво, много хубаво направи.
— Само обърнах погледа ѝ в правилната посока.
— Ахахахаа... — продължаваше да се смее доволно Богдан. — Ама дръзки днешните, да се чудиш откъде им идват на акъла такива, как само ти приказва... Ц-ц-ц... Идеше ми да я сдръстя, ама ти по-хубаво го измисли.
— Тия двамата ще направят чудеса, ще видиш — дръпна от цигарата другарят Спасов — Много е талантливо момичето, а Радко има златни ръце — издуха дима и я загаси в сандъчето с пясък. — И ако до една седмица не се избият, до лятото може и да се оженят — заключи, ухили се широко и подкани колегата си: — Хайде!
— Ехехехее... — смачка цигарата в пясъка Богдан и двамата поеха към цеховете. — Ехехехеее — смехът му отекна по коридора.
--- сцена шестстотин и седемнадесета --- Два часà следобед, столовата на завода
На дълга маса със снежнобяла покривка, до светлия прозорец на огромната, пълна с обядващите от последната смяна столова, седяха другарят Спасов, Богдан моделиера и още няколко мъже, хранеха се и разговаряха.
— Нали ти го признахме, Михалчев — вдигна ръка един от мъжете и изгледа седящия до него, — победител излезе в задачата за разкроя.
— Ама, Енев, едната слава не е достатъчна — вдигна показалец към него Михалчев, — чакам си уискито вече втора седмица.
— Енев, ти му обеща — поклати прошарената си аристократична глава колегата им, седнал в края на масата.
— А той пък обеща да го сподели с останалите — напомни зачервеният едър колега, седнал точно срещу победителя в състезанието, — нали, Михалчо?
— Аз, Генади, искам първо да видя бутилката, после ще преценя! — закъса пилето в чинията си онзи и набоде едно парче на вилицата си.
— Дайте да решим какво ще направим с дунапрените — обади се другарят Спасов, рушкайки с вилицата си разсеяно в тас-кебапа, разпилял изписани на ръка листи пред себе си. — Нищо не измислихме на оперативката тази сутрин.
— Лабораторията нали показа, че отговарят на заводската спецификация на производителя — обади се седящият от лявата му страна мъж.
— Отговарят, Стоиле, ама не ни вършат работа — изкриви замислено уста другарят Спасов и съвсем забрави да яде. — Ще трябва да се ходи до Русе. Ще ги помолим да преразгледат и импрегниращите препарати.
— Ти най ги разбираш, Спасов, нали са баш по тясната ти специалност — обади се Михалчев.
— Командировката ще отнеме поне седмица, аз не мога да отсъствам толкова време — без да вдига поглед от листите, заяви главният директор.
— Къде ти е проблемът, взимаш си една хубава помощничка и седмицата ти минава бързо като петъчен следобед — разсмя се гръмко седящият срещу Михалчев червендалест, едър колега.
— Проблемът е в твоя отдел, Генади, приятелю! — най-сетне вдигна глава от листите другарят Спасов и се ухили широко на колегата си. — Вярно е, че като избирахме дунапрените всички недогледахме, но ти си главният там, затова честта се пада на тебе. Така че готви се! И... без „помощнички“ — отбеляза подчертано.
— Ъ! — направи артистично недоволна физиономия Генади. — Да ме пратиш в такава сладка командировка сам! Направо хвърляш на вятъра една седмица от живота ми.
Останалите са разхилиха и заклатиха глави разбиращо.
— Ааа, няма да си сам! — успокои го другарят Спасов. — Ще вземеш Вълчо, началника на лабораторията.
— Вайиии-лелее, ако ми беше намалил заплатата с десет процента, по-малко щеше да ме заболи — каза отчаяно червендалестият Генади и се хвана за сърцето. — Наоколо гъмжи от възможности, а аз съм наказан да ги пропусна.
— Мъката на човек по пропуснатите възможности, Генади, е функция от собственото му въображение — каза му още по-широко ухилен другарят Спасов.
— Тоест? — сви вежди Генади.
— Тоест, мислиш си, че щяло да е много хубаво, пък то можело и да не е — обясни му своята версия Михалчев, хилейки се.
— Аз съм длъжен да проверявам всяка възможност, за да не си измъчвам после въображението — заяви престорено сърдито Генади и продължи да се храни.
Докато ръководителите си приказваха приятелски, обядваха и едновременно с това разрешаваха сериозни проблеми, към масата им забързано приближи симпатична, стройна жена в син халат.
— Охооо, Величкова — извика радостно Генади, — тъкмо си говорим за хубави жени и ти се явяваш като по поръчка.
Жената вдигна ръка, за да прекъсне излиянията му, застана до масата и със сериозен тон съобщи:
— На входа чака една глутница от Окръжния комитет за държавен и народен контрол, а бай Йовчо не ги пуска.
Мъжете на масата тутакси изгубиха радостното изражение на лицата си и се сковаха. Гледаха известно време жената, после се обърнаха към другаря Спасов, който невъзмутимо отъркаля голяма хапка в соса от кебапа, набоде я и я изяде с апетит. После вдигна глава и изгледа колегите си:
— Какво се препарирахте? Аз съм му наредил да не ги пуска. С писмена заповед!
Изумлението по лицата им придоби още по-голяма острота.
— Нали знаеш, че по закон не трябва да им пречиш да влязат — обади се плахо Стоил.
— Свободни са да заповядат — каза другарят Спасов и попи устни със салфетка, — но с писмено нареждане, указващо причината за проверката. Паролата „По сигнал“ вече не важи. Кой ги води, председателят им ли пак? — обърна се към Величкова.
— Той.
— Да видя подписана от него официална заповед с причините вътре и ще го пусна! — каза със суров тон другарят Спасов. — Но той не смее да подпише такава, защото сигналите му са от Филанкишията. Разчита, че всички, като чуят ОКДНК, застават мирно и козируват, щото имат трески за дялане и му треперят. Обаче тука тоя номер вече няма да мине! Аз още от лятото, като ми направи проблемите с тръбите за детската градина, му го набрах.
— Имат сериозни правомощия, Спасов — каза Михалчев, — дотам, че могат да те съборят от поста.
Другарят Спасов се поизправи в стола си и се смръщи срещу колегите си:
— Заради моя пост ли така се стреснахте?
Те мълчаха и той продължи:
— Ревизията от Финансов контрол мина като по учебник! Вкарваме в държавата стотици хиляди валута, градим авторитета на българския производител, грижим се за три хиляди души и семействата им, уважават ни, обичат ни... Имаме пълното основание да се гордеем с постигнатото! — изгледа ги, пое дъх и продължи: — Щом сме големи и самочувствието ни трябва да бъде на големи — пак ги изгледа. — Докато тука се работи на три смени с бесни темпове, някои се чудят къде да се наврат като невестулки, да рушкат, да пакостят, да заплашват и да си придават важности под предлог, че контролират от името на държавата. И тия хора си мислят, че вършат работа! — направи пауза. — Нищо не вършат! Паразити!.. — млъкна рязко, явно преглъщайки още много епитети, и задиша ускорено. — А вас само да ви видя пак да се строявате, като чуете ОКДНК! — изгледа ги още веднъж. — Аз съм си сложил подписа под заповедта, аз ще отговарям нагоре!
Настана пълно мълчание на масата.
Тишина беше настанала и в цялата столова.
След малко шумът от потракването на приборите по чиниите се възстанови.
— Те пак ще дойдат — обади се прошареният колега. — Озверени.
— Няма да дойдат! — каза вече по-спокойно другарят Спасов.
--- сцена шестстотин и осемнадесета ---
Скоро през цеховете, складовете, автомобилната база, кафе-сладкарницата и канцелариите на администрацията премина новината: „Другарят главен директор Спасов върнал ОКДНК от портала“.
Съобщаващите я предаваха с дяволит блясък в очите и с доволни усмивки. Получаващите съобщението го приемаха с удивени погледи и го препредаваха нататък със същия блясък в очите и доволни усмивки, като на ония, от които го бяха чули.
--- сцена шестстотин и деветнадесета --- Шест и половина вечерта, дома на Спасови
Другарят Спасов се опита да отключи входната врата, но отвътре явно имаше ключ и той позвъни три пъти. След секунди вратата се отвори и Нелчето увисна на врата му. Той влезе и затвори след себе си.
Откъм всекидневната се чуваше музика.
Малкият Антон притича в коридора по плетени чорапки, застана в средата, под лампата и зачака родителите си да си се нарадват.
— Ела, юначе! — пусна жена си другарят Спасов и клекна, за да вземе малкия на ръце.
— Гладен ли си? — попита Нелчето, докато той събуваше ботушите си, държейки момченцето на рамото си.
— Не бях, но изведнъж установих, че съм страшно гладен.
— Децата ги няма, ще закъснеят, Сиана е на хор, Огнян на школа... Ще сложа само за нас.
Тримата влязоха във всекидневната, където бумтеше нафтовата печка. Малкият седна на килима и се зае с тенекиена играчка калинка, а другарят Спасов свали палтото си и го преметна на облегалката на канапето.
— И тука Кени Роджърс — ухили се и кимна към касетофона на библиотечката.
— Защо, къде още? — полюбопитства Нелчето и се зае да постила масата за вечеря.
— Днес в завода една другарка ми го пуска, специално за мене.
Нелчето го изгледа изпод вежди:
— Приятно развълнуван ли ми се струваш?
— Ами и аз съм човек — направи невинна физиономия той.
— Коя другарка?
— Една от художествения отдел.
— Ама коя точно? — настоя Нелчето.
— Снежанката от новогодишното тържество.
Нелчето намести покривката на масата и загледа мъжа си:
— Между „една другарка“ и „Снежанката от новогодишното тържество“ разликата е от тука до Луната!
— Така е — призна той.
— Внимавай, Антоне!
— От това повече няма накъде — ухили ѝ се широко другарят Спасов и влезе в кухнята да си измие ръцете.
— Я кажи какво се е случило днес, защото отдалеч личи, че си страшно напрегнат! — застана до него жената и зачака.
Той се изми и заизтрива ръцете си в кърпа, която свали от закачалчиците над мивката.
— Прострелях се в коляното с личното си оръжие — каза сериозно той.
Нелчето не реагира, очаквайки го да продължи.
— ОКДНК се домъкнаха изненадващо в завода и бързичко си тръгнаха обратно по живо по здраво, направо от портала.
— Изгони ли ги? — възкликна радостно Нелчето. — Ахахаха... Откога ги дебнеш... Още от лятото.
— Изобщо не си направих труда да се срещам с тях. Бях на обяд с колегите в столовата. Бай Йовчо ги спря на основание моята заповед. В края на краищата заводът така се зарадва на случката, че ме възпя като герой. Беше хубаво! — прокара ръка през косата си.
— Коляното ти кърви ли? — усмихна му се жената.
— Още не. Ако съм на прав път, няма да прокърви. Обаче ако съм в грешка... — поклати глава, — ще ме пратят да щавя кожи барабар с всичкото ми образование и квалификации.
— Ти доволен ли си от стореното?
— Няма такова удоволствие, Нелче, честна дума! — довери ѝ той.
— Очите ти блестят като на хлапе беладжия — гледа го дълго тя, после се наведе към фурната. — Има мусака.
— Уха! Давай! — потри ръце той. — Ти какво прави днес?
— Обичайното — сложи тавата върху котлоните на печката и с широка лъжица заизрязва квадратни парчета. — Следобед ми се обади Стаменов, началникът ми от Общинския народен съвет.
— За какво! — другарят Спасов дръпна към себе си чинията, която се канеше да ѝ подаде.
— Да ме чуел.
— Ей така просто, да си побъбрите? — каза намръщено.
— Поне не ми е пускал Кени Роджърс — Нелчето взе от ръцете му чинията и я напълни с мусака, връчи му я и продължи: — Иска да се връщам на работа, заместничката ми била непоносима.
— Такаааа... — каза замислено мъжът, държейки чинията.
— Какво има, нали нямаше нищо против да запишем малкия на ясла и да започна работа — на старото място или другаде...
— Не знам — намуси се той, — след като се разочарова от онова интервю, се успокоих, че ще си останеш вкъщи, докато Антон навърши три годинки. И сега ме хвана неподготвен, извинявай, че така... Нямаш представа колко са ми ценни миговете, когато се прибирам вечер и ви заварвам тук с малкия. И другите двама да се мотаят наоколо и да вдигат врява... Не искам да ми се разваля ежедневието. Ясно, че е егоизъм, но така го чувствам. А ти си свободна да постъпиш както ти харесва.
— Така и постъпих. Както ми харесва! — каза Нелчето и пусна лъжицата в тавата. — Отказах му.
— Благодаря ти! — остави чинията си на мивката и прибра жена си в прегръдка. — Много, много ти благодаря!
Край на седемдесет и шеста серия
Някои важни уточнения:
1. Песните в първото аудио са The Good Life и This Woman на Кени Роджърс.
2. Песента във второто аудио е Through The Years на Кени Роджърс.
Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).
