"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години.
Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
Безкрайно детство шестдесет и трета серия „Връзкари“
--- сцена петстотин и осма --- Улица „Нашедетска“
По стълбите на блока, подсвирквайки си радостно, слизаше другарят Спасов, преметнал през дясното рамо килим, а в лявата ръка — понесъл малкия Антон и тупалка.
— Яааа... — по стълбите откъм мазето се подаде съседът Велизаров. — Къде сте тръгнали Антоновците рано, рано в събота?
— Вкъщи обявиха трудов ден и ни изритаха най-безцеремонно от постелята — оплака му се другарят Спасов.
— Аааа, не постъпва добре съседката Нелче — поклати глава Велизаров.
— Не постъпва, не постъпва... — съгласи се другият и заедно излязоха на площадката пред входа. — Я подръж за малко, докато опъна килима на лоста — другарят Спасов бутна момченцето в ръцете на съседа си.
— Ай дили-дилиии... — заподхвърля съседът Велизаров малкия Антон, а той се закиска доволен, след което се заизмъква от ръцете му.
— Иска долу — каза Велизаров.
— Така прави той. Пусни го, щом иска — поръча другарят Спасов иззад килима.
Съседът Велизаров остави момченцето на земята, държейки го за ръчичка. То зашари покрай стеничката на високата две стъпала площадка и се добра до тупалката, която баща му беше подпрял в ъгъла откъм лоста за тупане. Спипа я за телената плетка и я затегли.
— Чакай, ще паднеш... — стресна се Велизаров.
— Остави го, няма да падне — донамести килима другарят Спасов, — Вече сме на една годинка — тури ръце на кръста и се загледа в момченцето, което пое с неуверени бебешки крачки към средата на двора, дърпайки след себе си тупалката.
Дървената ѝ дръжка се влачеше по земята и минавайки през препятствия — малки камъчета и трева, затрудняваше похитителя си.
— Антоне! — чу се гласът на Нелчето, подала глава от прозореца на тоалетната. — Тупаш ли?
Чули името си, двамата Антоновци реагираха едновременно — големият вдигна глава нагоре, ухилен, а малкият пусна тупалката, подгъна коленца и с бясна скорост запълзя в прахоляка.
— Отвлякоха ми оръдието на труда — вдигна безпомощно ръце другарят Спасов. — Как да тупам сега, с ръце ли?
— Антоне, не го оставяй да лази в мръсотията... Ц-ц-ц... — възмути се Нелчето отгоре. — Казах ти да не го взимаш със себе си.
— Няма как — отвърна другарят Спасов, — трябва ми помощник. Хем да свиква, че като утре ще му дойде и на него до главата.
Двамата с Велизаров се захилиха.
— Вдигни го от прахоляка бе! — разсърди се Нелчето. — Онзи ден точно там баба Горанка кла кокошка и я остави да скача — жената се скри от прозореца..
Иззад ъгъла на блока се показа съседът Жорето, понесъл пазарска мрежичка с прясно мляко, бурканче кисело мляко, хляб и еднолитрова стъклена бутилка швепс битер лимон. Видя пълзящото на скорост момченце, препречи му пътя, вдигна го от земята и го поизтупа.
— Къде така бе, мой човек? Изпуснаха ли те тия двамата? — посочи към лоста, хвана детето за ръка и го поведе нататък.
— Охо, съседе, напазарувал си... — другарят Спасов ги пресрещна и се зае да почисти гащиризончето и ръчичките на детето.
— Напазарувах бе, аман от опашки! — направи физиономия съседът Жорето. — Ще направим ли днеска едно белотче?
— Може, ама трябва сега, щото следобед ще ходя в завода — нави се бързо другарят Спасов и вдигна тупалката от земята.
— Абе какъв сбъркан шеф си ти, дето все в завода висиш — обади се съседът Велизаров. — На нашия генерален на комбината очите му не можеш видя през седмицата, за събота да не приказваме. Добре че една голяма негова снимка от манифестация краси фоайето, та да не му забравим съвсем авторитетната фигура.
Другарят Спасов се разхили:
— Виж, това със снимката е идея! Да се обадим на Чуканов да слезе за карето — върна се отново на въпроса.
— Чуканов и Маринчо са отпред в гаража. Поправят колелото на Маринчо — информира ги съседът Жорето.
— Тъй ли? Да идем да ги видим — даде знак на Велизаров.
— Аз ще се кача да оставя мрежата — кимна към покупките съседът Жорето, — взимам картите и тефтера и идвам.
Другарят Спасов вдигна момченцето, заряза килима да виси самотно на лоста и заедно с Велизаров и тупалката заобиколиха блока и спряха при отворения гараж на съседа Чуканов.
--- сцена петстотин и девета --- Къщата на баба Веска и дядо Спас
Веспасиана, в официална пионерска униформа, бял чорапогащник, черни обувчици с катарамка и бяла плетена жилетка, се вмъкна в двора и огледа градинката. Не видя никого и заобиколи къщата, надникна в курника и като не откри никого и там, се върна отпред, изкачи няколкото стълби и натисна звънеца.
Баба Веска я посрещна, радостна:
— Що звъниш, отключено е. Влизай, влизай...
Момиченцето прекрачи прага и засъбува обувките си.
— Нá ти топлинките — бутна пред нея чифт меки пантофки на червени и бели квадратчета. — Какво си овесила нос? — хвана я за брадичката бабата и обърна личицето ѝ, за да го огледа добре. — Да не си плакала?
— Не! — измънка момиченцето, бутна очилата си нагоре, подсмръкна и влезе в стаята.
Вътре дядо Спас, изправен пред масата с отметната до половината покривка, точеше ножове с дълго точило с дървена дръжка и си припяваше.
— Яааа, на дядо пионерката — зарадва се на момиченцето. — Мина ли тържеството? Сядай, сядай и разправяй — посочи към канапето.
Веспасиана, все така намръщена, се тръшна на канапето.
— Казвай, хареса ли им на трудещите се от Търговията?
Баба Веска влезе откъм кухнята.
— Гладна ли си? — сложи на масата цяла тава с мекици.
— Не!
— Ти що си тъй нажалена? — смръщи се дядо Спас, стържейки по един грамаден нож с точилото.
— Защото си обърках стихчето на сцената и другарката после ми се кара — изстреля детето.
— Ама много ли лошо го обърка? — погледна я над очилата дядо Спас и спря да стърже по ножа.
— Знаеш ли колко пъти го казах вкъщи правилно?.. И в училище пак правилно... А на тържеството го казах грешно. „Спасението робство там е“ казах. — присви устнички детето и сгъстило вежди, свали очилата си и заизтрива стъклата им в жилетката. — Другарката после ми каза, че не съм взела задачата на сериозно и съм се изложила...
— И затуй си ревала? — изгледа я дядо Спас.
Детето не отговори.
— Айде, айде — приближи я баба Веска. — Триста слушали, трима чули. Хич не се тревожи.
— То и тримата, дето са чули, толкоз са чули, ами... — включи се и дядо Спас и смигна на баба Веска. — И да са чули, да не мислиш, че са разбрали?
Веспасиана вдигна глава и ги изгледа, постави си очилата и отново ги изгледа през тях.
— Ела си хапни мекички сега, пък другото лесно — подкани я баба ѝ. — Ще ти дам и у вас да занесеш.
Детето седна на масата и се зае с мекиците.
— Абе батко ти къде се дява напоследък? — взе един малък нож дядо Спас и го огледа. — Хич не се е вясвал насам. Зает е много ли, какво?
— Всяка вечер ходи в школата по математика — обясни Веспасиана. — Заради олимпиадата.
— Аааа... — разбра дядо Спас.
— И на езерото ходи с някаква, да карат лодки, чух ги да се разправят с бате Захари — донатика мекицата в устата си, облиза пръстчета и допълни: — И на кино... — стана. — Дядо, може ли да отида при кокошките?
— Нá се избърши! — подаде ѝ бяла платнена кърпа баба Веска. — Къде ще влизаш в курника с тез белите дрешки, я остави за друг път!
— Искам сега, ще внимавам.
— Върви, върви — кимна към вратата дядото и Сиана излезе в антрето да се обува.
Баба Веска я изпрати, мина през кухнята и се върна в стаята при мъжа си, понесла две хартиени кесии, които се зае да пълни с мекици.
— Чу ли, Веске? Езерото, лодки, кино...
— Чух — отвърна тя.
— Пък ти се чудиш, що не идва с тебе да си приказва. Ехе-хе-хе... — разсмя се гръмко възрастният мъж и с блеснали очи каза: — Виж го ти, разбойника!
— Дядечко същи, какво да ти кажа! — поклати глава баба Веска. — Няма на вятъра да мяза я!
— Аааа, Веске — не спираше да се смее дядо Спас, — не така! Я намери нещо на радиото, да послушаме.
— Намери си сам! — тросна му се бабата.
— Ще си намеря — поклати глава той и застърга усърдно с точилото по един грамаден нож с метална дръжка, опитвайки често остротата му с палец. — Благословена младост! — въздъхна и се подпря на ножа замечтано.
— Ще надупчиш масата! — скара му се жената.
Дядо Спас прие забележката, вдигна ножа и продължи да точи и да мечтае:
— Да бях на неговите години... Ама, пусто, не се връщат...
— То и на тез години не ти пречи! — начумери се баба Веска и в стаята се стъмни.
— Що ма, Весо, какво ти се е привидяло пак? — развеселен, дядото подклаждаше разговора.
— Ти таз сутрин рано, рано бра ли за Мара коприва с голи ръце? — подхвана го бабата. — Бра! Вися ли на оградата ѝ половин час, да си приказвате? Вися!
— Хе-хе-хе... Скубах за кокошките, хем долния ъгъл на двора поизчистих, Мара видя и ми поиска няколко стръка, да си запарела за... Забравих за какво. И като заразправя как се правел някакъв илач, знаеш я като почне — очите му зад очилата искряха. — Ти пък откъде си дебнала? Ехе-хе-хе...
— С мене що не приказва Мара с часове по оградите, ами се с тебе?
— Щото ти я режеш набързичко — хилеше се дядото, — пък аз съм кавалер и я изслушвам.
Баба Веска смачка отворите на двете кесии с мекици и ги остави една до друга, подпрени на тавата. Изтри пръсти в кърпата, седна на стола и заоправя покривката без причина.
— Какво се смрачи такава? Баш заради Мара не вярвам да е, ами казвай бърже къде ти е дертът! — спря да се занимава с ножовете дядото и зачака жена му да отговори.
— Аз... за другото момиченце мисля, Спасе — подхвана баба Веска, но дядо Спас не показа, че разбира и тя поясни: — Онуй хубавичкото, софиянчето... На Кайчо Делнишки дъщерята... Нали са голяма любов с Огнян... Ваканции, бригади, телефони... Пък той, нашият, хукнал по лодките...
— Виж я, моля ти се, за какво се закахърила с женския си акъл! — плесна се по челото дядото, взе нов нож и го приготви за точилото. — Че какво общо има голямата любов с лодките? — направи пауза, давайки на баба Веска възможност, но тя не отговори. — На голямата любов, Веске — започна тържествено той, — затуй ѝ викат „голяма“, защото нищо не може да я събори. Може да я поразклати, да я поразтресе, но да я събори — не! Камо ли някакви лодки — махна с ръка дядото и остърга няколко пъти ножа с точилото. — А то човек, за да разбере коя баш е „голямата“, трябва да мине и през други, по-малки. Иначе как ще си изясни житейската философия!
— На мене твойте философии, Спасе, открай време са ми ясни — стана от стола баба Веска, взе кесиите и се приготви да напусне стаята, мърморейки: — Непременно трябва да поприказвам с него, като го видя.
— Какво? — извика дядо Спас. — Я сядай! — заповяда и жена му се подчини, седна и стисна кесиите в скута си. — Чула, недоразбрала и писнала. Какво като се шляе с момичета? Ми нали баш сега му е времето за това! И за лодки, и за всичко... Така се става мъж и се прави характер, Веске, докато са ти луди годините. Иначе ще стане на четиресет и тогава ще хукне, зарязал вкъщи някоя да кукува сама и да бръмчи като радио без антена.
Баба Веска мълчеше, стиснала устни.
Дядо Спас, ядосан не на шега, остави ножа на масата, вдигна пръст и изгърмя:
— Само да разбера, че му пълниш главата с женски бръмбари!
— Антон навремето не правеше такива работи... — отново заоправя покривката без причина жената.
— Много знаеш ти какви работи е правил Антон навремето — присви око и устни и поклати глава дядо Спас. — Нас по цял ден ни нямаше, работехме до тъмно, нали строяхме новия живот. Петдесет и пета година... Антон беше колкото Огнян — на шестнайсет. Помниш ли? Прибирахме се като пребити, питахме го за училище, едно, друго, посвършвахме нещичко из къщи, хапвахме и заспивахме като умрели, до другата сутрин... — замълча, върнал се в спомените си възрастният човек. — По-важното, Веске, е, че Антон стана сериозен и отговорен човек, с голямо и хубаво семейство, стабилен в поведението си във всяко отношение! Виж го! Скала! — потрепери от вълнение и гордост гласът му. — И внуците ни ще станат такива, от мен да знаеш! — изгледа жена си продължително и я цитира: — Няма на вятъра да мязат я!
Вратата откъм антрето се отвори с трясък и в стаята връхлетя внучката с изплескан до коленете бял чорапогащник и размъкната червена връзка, вдигна над главата си тлъстичко шарено пиле и извика:
— Вижте! Оскубало се е!
— Я пусни радиото, да послушаме малко музика! — нареди ѝ дядо Спас, остърга за последно един нож, хвърли го на масата заедно с точилото, седна на канапето и с момиченцето и пилето се заеха да търсят чиста станция на радиото.
--- сцена петстотин и десета --- Улица „Нашедетска“
Нелчето излезе от апартамента по пеньоар, с небрежно прихваната с шнола коса, нахлузи патъците пред вратата — подпетени стари мъжки обувки — и зашляпа по стълбите надолу. Отвън видя килима да се вее безгрижно на пролетния вятър, огледа се за мъжа си, върна се във входа, надника над стълбите към мазето, не чу нищо и излезе отново. Внимавайки да не се изсухлят от краката ѝ големите патъци, заобиколи блока и видя отворените врати на един от гаражите, скръсти ръце, образува на лицето си физиономия „Сега те пипнах!“ и се приближи.
Вътре, около масичка от две щайги и парче фазер 60 на 60, насядали върху дървени макарки, съседите играеха карти, а Маринчо човъркаше велосипеда си, обърнат с колелата нагоре.
С малкото момченце на коляно, прегърнал го здраво, другарят Спасов пускаше карта след карта.
Велизаров видя женската фигура при вратите и с поглед подсказа на другаря Спасов да се обърне.
Онзи изви глава, видя жена си и радостно извика:
— Ооо, Пепи! Я иди за бира, че пак паднáхме...
Мъжката компания избухна в смях. Разхили се и малкият, заразен от общото настроение.
— Ейиии, като каза „бира“... — Маринчо заизтрива ръцете си в мръсен парцал. — То стана ракиено време. Аз да донеса шишенцето... — мъжът отвори малка врата в дъното на гаража и излезе в коридора на мазетата.
— Ела, ела, съседке — Велизаров покани Нелчето. — Ела за кадем, че хич не ни спорѝ играта.
Жената влезе в гаража и надвисна над мъжа си, без да сваля скръстените си ръце:
— Антоне, не ми рецитирай филми, ами качи килима горе, да го постелим и да свършвам с чистенето, че друга работа имам после.
— Той не е изтупан... — обади се някой от белотаджиите и всички едновременно сведоха глави над картите, прикривайки широки усмивки.
Нелчето ги изгледа подред, после се наведе и понечи да вземе момченцето от ръцете на баща му.
— Чакай! — стисна го той. — Таман го уча да записва точките.
Нелчето се отказа, взе тупалката, която стоеше подпряна на фазера, и напусна гаража с наперена походка.
— Къде тръгна бе? — върна се в този момент съседът Маринчо и вдигна високо седемстотинмилилитрова бутилка, пълна догоре. — На свършване е еликсирът. Включваш се сега или губиш завинаги.
— Ааа, не! — поклати глава другарят Спасов. — Ще ме подушат в завода и ще пуснат лаф, че ходя фиркан от обед. Върви обяснявай сетне, че било на съседа еликсира. Айде! И прощавайте! — махна им за сбогом и понесъл момченцето, се изгуби зад вратите на гаража.
— Марине, сядай да довършим играта! — нареди съседът Чуканов и посочи освободеното от съседа Спасов място. — После пак си ръчкай тротинетката! — стана, бръкна в един шкаф, закрит със завеса от балатум, извади четири пластмасови туристически чашки и им намери места по фазера.
— Абе ти що не вземеш да я предадеш на вторични и да си купиш нова? — предложи съседът Жорето.
Маринчо напълни чашите:
— Наздраве!
— Наздраве!
— Свиди ми се бе! — кимна към велосипеда Маринчо. — Толкоз години ми е другарче...
Съседите се замислиха, загледани в обърнатото колело.
— Айде — плесна с ръце Маринчо и потри длани. — Кой раздава?
--- сцена петстотин и единадесета --- Гимназията на Огнян
Звънецът би, вратите на класните стаи се заотваряха и учениците хукнаха навън от стаите.
С подскоци и в отлично настроение Огнян заслиза по стълбите откъм втория етаж. Сви покрай стаичката на лелките, и спря отвън, на стъпалата пред входа на гимназията. Яркото пролетно слънце го заслепи, той присви очи и огледа училищния двор. На игрището се разиграваше люта баскетболна битка и наоколо гъмжеше от зяпачи. Сред тях Огнян видя добре открояващите се четири фигури на дангалаците от свитата на Кет Балу. Един от тях се обърна в същия момент към входа, видя момчето и сбута останалите трима. Обърнаха се и те и вкупом се отправиха с тежки крачки към входа.
— Ейииии... — направи физиономия Огнян, обърна се рязко и се върна в сградата.
Дангалаците приближиха, подредиха се пред стълбите, образувайки дъга, и зачакаха.
След минута Огнян отново се показа на входа.
Застана встрани от потока излизащи, сложи ръце зад гърба, разгледа посрещачите си с дързък поглед, после пое дълбоко въздух и бавно заслиза по стълбите. Онези се събраха по линията му на движение и я ограничиха до отсечка. Той спря на най-долното стъпало и с предимство във височина от петнадесет сантиметра над четиримата ги изгледа още веднъж. Дангалаците стояха втренчени в него и мълчаха. Най-накрая един от тях вдигна бавно ръка над рамото му, подържа я горе няколко секунди, замахна и с отворена длан я стовари върху лявата му плешка.
— Айде бе, отличника! Цял ден ли ще те чакаме да се изучиш?
— Готово! — слезе тържествено от стъпалото Огнян, солидно подпомогнат от потупването, и се изравни с дангалаците. — По история съм бетон! Няма да ме закачат повече до края на годината.
— Много се моташ! — упрекна го друг от компанията. — За какво се връща?
— Забравих си бележника на катедрата — измъкна иззад гърба си обвитата в зелен кадастрон ученическа книжка той и понечи да я прибере в чантата.
— Я да видим — грабна бележника от ръцете му третият от групичката на посрещачите, отдалечи се на няколко крачки и го разгърна. — История шест, физика шест, математика шест... Ай стига бе, история пак шест, история пет, английски четири... Е, това вече е друго! Литература шест, ц-ц-ц-ц... Ха! Я виж тука! Превод — две! Ахахахахахаха... Абе ти не си бил съвсем ненормален. Браво! Има и забележка — обърна се към останалите: — „Наказва се с мъмрене от директора за игра на карти в класната стая“ — дангалакът вдигна бележника и го размаха.
— Я го дай! — взе си обратно бележника Огнян и го натика в чантата. — Ще ходим ли?
— Ми хайде бе — включи се и четвъртият от дангалаците, — тебе чакаме половин час!
Петте момчета напуснаха училищния двор и дружно поеха по слънчевата алея на Градската градина.
...
Наближиха езерото с островчето и кея с лодките и спряха.
— Ехеее... — възкликна едно от момчетата. — Няма да се уредим днеска. Ще ни се провали състезанието по гребане.
Дървеният кей гъмжеше от чакащи да наемат лодка хлапетии.
— Ами събота е, Петьо — обади се друго момче. — И ресторантът пълен — кимна към елегантната сграда, в чиято тераса опираше езерото.
— Вижте сега — взе нещата в свои ръце третият от компанията, — вие тримата — Петьо, Санди и Огнян, идете на уговореното за състезанието място в онзи край на езерото и ни чакайте, а ние с Манол ще навием билетаджията да ни уреди с предимство две малки лодки.
— Да бе, Стръки, той така се уговаря билетаджията, лесно, какъвто е дръпнат... — каза подигравателно нареченият Манол. — Веднага ще опразни две лодки и ще ни връчи въженцата да си ги дърпаме, щото сме връзкари, нали, пък връзкарите са винаги с предимство.
— А кой му прави оборота последните две седмици, а? — сложи на кръста ръце Стръки и побърза да си отговори сам: — Ние! Всеки ден бяхме тука. Всичките ни стотинки при него отидоха, хем без да ни къса билетчета. Ако му споменем държавен финансов контрол...
— Аха — ухили се Огнян, — споменете му и книгата за оплаквания. Като в онзи филм. Тъй ще се стресне...
Момчетата се захилиха.
— Добре — каза Петьо, — опитайте да го уговорите и дайте знак, ако стане.
Петимата се засуетиха, забъркаха по джобовете, заизваждаха стотинки, напълниха шепата на Манол, после тримата останаха на алеята, а той и Стръки минаха по извитото дървено мостче. Слязоха на островчето и напреднаха по дървения кей, разбутвайки чакащите, които безропотно отстъпиха пред едрите им фигури.
Петьо, Санди и Огнян наблюдаваха от брега развитието на нещата. Видяха как приятелите им стигнаха до билетаджията, заговориха му, онзи вдигна ръка и посочи края на опашката, двамата дангалаци обаче останаха на местата си, непоклатими като колоси, онзи ръкомаха известно време, после тури ръце на кръста, каза нещо, размаха показалец, те кимнаха, а той им обърна гръб, загледан в носещите се по езерото лодки.
Стръки вдигна ръка, ухилен, към тримата чакащи на брега и им направи знак да тръгват към уреченото място.
— Браво бе! — зарадва се Петьо.
— Какво ли са му казали — запита се Огнян.
— С книгата са го заплашили, няма какво друго — захили се Санди и тримата тръгнаха покрай езерото.
--- сцена петстотин и единадесета ---
В най-отдалечения край на езерото Огнян, Петьо и Санди седяха в полудялата от слънцето и топлата влажна почва яркозелена трева и се взираха към мястото, откъдето трябваше да се появят Стръки и Манол с двете лодки.
Огнян се понамести върху ученическата си чанта, погледна булетроника си и изпуфтя:
— Много се забавиха. Двадесет минути вече откакто ги чакаме тука.
— Онзи, билетаджията, да не ги е метнал нещо... — плахо допусна Петьо.
— Всеки момент ще дойдат и останалите за състезанието — огледа се към улицата Санди.
— Дано само да не цъфнат момичетата по-рано — поклати глава Петьо, — щото ще почне едно: „Дай малко да греба, дай сега аз, дай и на мене, ама защо не ми даваш...“
— И ще има да се въртим целия следобед на едно място, като пумпали — доразви темата Санди и тримата се закикотиха.
— Ето ги! — извика Огнян и скочи.
Скочиха и другите двама.
По водата към тях се носеха плавно две малки жълти лодки, управлявани уверено от Стръки и Манол.
— Ще има състезание! — извика радостно Петьо, пъхна два пръста в устата си и изсвири приветствен сигнал.
Откъм лодките му отвърнаха.
...
— Вече си мислехме, че се проваля денят! — Санди хвана въженцата на лодките, когато допряха каменния борд на езерото, и помогна на Манол и Стръки да излязат от тях. — Как го уговорихте билетаджията?
— Обещахме му утре сутринта да се явим всички в седем на островчето — отговори Стръки.
— За какво? — в един глас попитаха Петьо, Огнян и Санди.
— Имал да изкарва още лодки от зазимените и да отдели читавите. Трябва да се почистят и да се приготвят за пускане в езерото, трябвала му яка работна ръка, за да стане бързо — обясни Манол.
— И това само за да ни уреди с предимство тия двете ли? — кимна намръщено Санди към лодките във водата.
— Хм! — изпъчи се Стръки и изгледа важно останалите. — Да не мислите, че така лесно ще ни прецака. Договорихме още условия. Ако му помогнем утре, можем да разчитаме, че винаги ще ни дава лодки с предимство... — момчетата се разшумяха, а той продължи: — И още нещо! За състезанията щял да ни ги дава за колкото време си искаме, без да дебне за минутите...
— С една дума — допълни Манол, — вече сме здрави връзкари.
— Не че не може да се отметне, когато му скимне — изрази съмнение Огнян.
— Ще се отметне, ама... — ухили се Манол и размаха юмрук.
По стръмната улица, откъм детската ясла, се зададе група от шест момчета и даде знак:
— Фиюуит!
— Идват и останалите! — посочи Манол към групичката. — Носят и шамандурите. Огняне, започвай да правиш схемата за състезанието.
Огнян бръкна в ученическата си чанта, извади тетрадка, отпра средните два листа и започна да ги разчертава на колони.
Новите момчета се присъединиха към компанията и настана голямо оживление. Шестте шамандури, направени от големи парчета морска пяна, дълга връв и тухла, минаха през инспекцията на останалите петима.
— Кой ще поставя днеска шамандурите? — извика Манол.
— Аз! — обади се единият от онези, дето ги донесоха, и се спусна в една от лодките. — Подавайте!
Натовариха ги и момчето загреба. На около двадесетина метра пусна във водата едната тухла. Завързаното с връв към нея парче стиропор остана на повърхността. Момчето отдалечи лодката на няколко метра от мястото и пусна другата тухла.
— Тука добре ли е първата двойка шамандури?
— Добре е! — извикаха момчетата, които тичаха по брега успоредно на движението на лодката, и даваха указания за правилното позициониране на шамандурите.
След още двадесет метра беше поставена и втората двойка шамандури, после третата. Така разположен, стиропорът представляваше препятствия, които двете състезаващи се лодки трябваше да заобикалят.
— Готово! Връщай се!
Събраха се отново всички в тревата на края на езерото.
— Правилата ги знаете — заговори високо Стръки. — Старт, тръгват двете лодки, заобикалят препятствията на отиване, на връщане гребат направо. Който се блъска или пречи с греблата, ще бъде дисквалифициран. Хайде, да теглим чоп кой с кого ще се състезава в първия кръг.
— Единайсет сме! — обади се някой.
— Ей тоя Захари, баш сега ли намери да си счупи крака — плесна дланта си Петьо. — Разваля схемата.
— Аз ще съм само съдия днеска! — доброволно се жертва слабичко момче от новодошлите. — Няма да греба.
Огнян му подаде тетрадката, като запази един лист, който сгъна няколко пъти и започна да дере по ръбчетата.
— Написал съм имената — обясни и засгъва листчетата. — Ако изтеглите своето име — връщате го и теглите друго.
В този момент откъм детската ясла с викове се зададоха шест-седем момичета.
— Чакайте ни... — пискаха и ръкомахаха радостно. — Идваме...
Присъединиха се към момчетата и Кет Балу, с ръце на кръста, изгледа дангалаците:
— Щяхте да играете без нас, нали?
— Ааа, няма такова нещо — почеса се по главата Стръки и изгледа останалите.
— Няма такова нещо... — потвърдиха от няколко места.
— Тогава ни впишете в схемата! — нареди момичето.
Компанията се сгъсти и сред смехове и врява започна тегленето на жребия за първия кръг на състезанието с лодки.
--- сцена петстотин и дванадесета --- Часове по-късно
По главната алея на Градската градина, сред множеството разхождащи се в пролетната съботна привечер, бавно вървяха, хванати под ръка, другарят Спасов — в тъмен панталон и бяла риза без вратовръзка, Нелчето — в елегантен бежов панталон, червено вталено сако и бяла копринена риза, с прибрана в хлабав кок коса, а на няколко метра пред тях тържествено пристъпваше Веспасиана — в моряшка рокля, бял чорапогащник и бели обувки, хванала за ръка малкия Антон, със сресана на път отляво златисторуса косичка и изцяло издържан в бяло. Момченцето се опитваше да се отскубне от ръката на сестра си, дърпайки я в посока голяма рошава фигура на мечка, при която чакаше фотограф и канеше минувачите.
Той видя малкото момченце, почака го да приближи, вдигна го на ръце и го сложи да седне върху мечката.
— А такааа... Я каката да го придържа... Такааа... Точно така, малко по-назад... Тука гледайте, тука... Усмивки... Щрак! Браво.
Приближиха родителите и фотографът се обърна към тях усмихнат:
— В понеделник, в централното фото можете да си вземете снимките... Яаа, другаря Спасов! Добра среща! — фотографът протегна ръка към мъжа и двамата се ръкуваха.
— Охо, бай Цани! Стопли се времето, раззелени се и снимките тръгнаха, а? — дружески го тупна по рамото другарят Спасов.
— Тръгнаха — кимна радостно по-възрастният. — Вий със семейството на разходка?
— Ами на разходка, да...
— Абе аз знаех, че момчето ви е голямо, пък то, бебе още...
— Ааа, този е малкият! Големият наистина е вече голям — отвърна с гордост другарят Спасов. — С нас не му се излиза по разходките.
— Еее, тъй е тя, растат, да са живи и здрави, ами я да се наредите да ви снимам четиримата, а? — и без да чака отговор, фотографът се зае да създава нова композиция от семейство Спасови и мечката.
...
В същия момент от долния край на алеята бавно се приближаваше компанията на Огнян. Някои чоплеха слънчогледови семки от хартиени продълговати пакетчета, други ядяха крем във вафлени тръбички, трети говореха високо и ръкомахаха:
— Ако Свилен не ме беше избутал, щях да го бия — горещеше се русоляв момък.
— Абе без да искам те подпрях бе, колко пъти да ти казвам — оправдаваше се другият.
— Ай стига и вие бе, цяла вечер за едно и също ли ще се карате — избоботи строго Манол. — Не беше нарочно, видя се. Свилен си спечели победата съвсем честно!
Четиримата дангалаци — Манол, Стръки, Петьо и Санди, вървяха една крачка зад Кет Балу, която заедно с още две момичета гризеше вафлена тръбичка с крем.
— Ако Захари беше тука, щеше да ви покаже как се гребе за норматив, нали бе, Огняне — обърна се назад девойката и изостана от дангалаците, изчаквайки момчето, което уморено се влачеше в края на групичката с чантата през рамо.
— Мъхъ — потвърди Огнян. — Ако не беше се треснал онзи ден в препятствието при онова бягане...
— Колко време ще стои в гипс? — попита Кет Балу и тръгна редом до Огнян.
— Месец.
— Ухаа — поклати глава момичето и отхапа от вафлената тръбичка. — Абе все се каня да те питам, защо в последно време Захари страни от групата? Още отпреди да си счупи крака — спря и зачака отговора.
Огнян също спря и я загледа:
— Наистина ли не се сещаш или се преструваш на недосетлива?
— Не те разбрах. За какво трябва да се досещам? — погледна го в очите без да мига.
Огнян изчака да се поотдалечат останалите и каза:
— Защото му е гръмнал бушонът по тебе, а след онази вечер... Когато аз... И... И когато се разчу за онова, той ми се разсърди. А то се разчу изцяло благодарение на тебе — смръщи се Огнян. — Хем ти се извиних поне триста пъти и обещах, че няма да се повтори.
— Хм! — сви устни девойката, преструвайки се, че упрекът не се отнася до нея. — Много интересно! — тръгна отново бавно. — А твоят бушон наред ли е? — попита небрежно и дояде вафлената тръбичка с крем.
— Моят мнооого отдавна е изгърмял — подсили думите си с жест Огнян.
— Така ли?
— Само че по друга верига! — уточни той.
— Хм! Изгорял бушон — усмихна се едва забележимо Кет Балу, — значи по веригата ти в момента не тече ток.
— Тече и още как! Свързана е без бушон, тоест няма слабо място.
— Което значи, че при едно късо съединение, ще ти иде на кино цялата инсталация — облиза пръсти момичето и ги изтри в хартията, след което я смачка и я пусна в едно кошче.
Докато мислеше какво да ѝ отговори, Огнян видя срещу тях да се задават родителите му с Веспасиана и малкия Антон.
— А! Нашите! — зарадвано извика той.
Групичката спря и радостно разшумяна, заобиколи семейството, докато Огнян ги представяше.
Веспасиана стоеше, облещила любопитни очи, и разглеждаше новите приятели на брат си.
— Ау, че сладко момченце — клекна пред малкия Антон Кет Балу и протегна ръце към него. Той охотно се остави да бъде вдигнат. — Ама какъв си ти сладур — радваше му се девойката, — какъв си малък, усмихнат бонбон...
Малкият Антон поразгледа какичката, ухили ѝ се широко, прегърна я през врата и ѝ залепи дълга целувка, след което се заизмъква от ръцете ѝ.
Компанията изригна в невъздържан смях, момчетата забумтяха с басовите си гласове, момичетата запискаха възторжено.
Кет Балу пусна момченцето долу и с него се заеха другите момичета, без да спират да писукат. Девойката се поотдръпна, застана до Огнян и попита тихичко:
— Специално ли го обучаваш да целува момичетата на първа среща или ви е семейна черта?
Огнян смръщи вежди и я изгледа, после изведнъж прихна, наведе се и ѝ прошепна на ухото:
— Не го обучавам. Сам се е сетил дяволът. А за другото можеш да питаш баща ми.
Бузите на Кет Балу пламнаха като червените лалета в градинката покрай алеята и тя наведе глава.
След малко компанията пое към центъра на града.
— Да отидем да видим Захари, а? — предложи Кет Балу и групата възторжено прие предложението. — Огняне, води ни! — заповяда и всички заедно забързаха по жълтите плочи.
--- сцена петстотин и тринадесета --- Улица "Нашедетска", къщата на Захари и Светла
Огнян позвъни и вратата отвори майката на Захари.
— А, Огнянчо, влизай, моето момче. Захари е горе, в стаята си, качвай се, качвай се, ще се зарадва, че идваш, доскучало му е. Светла се запиля нанякъде...
Момчето изкачи стълбите до втория етаж на къщата, където беше стаята на Захари, почука и влезе.
— Я! Похитителят на зората! — извика Захари, който лежеше на леглото с гипсиран крак и подреждаше върху гърдите си различни по големина тежинки за въдица. — За кво се мъкнеш пак, предател!
— Не ти ли писна? — придърпа стола от бюрото и седна до леглото Огнян.
— Сънданс Кид! — каза подигравателно Захари. — Никога не губи на карти, когато самият той раздава.
— Не търся печалба в тоя случай и не се интересувам!
— Ти си завършен предател! Защото си знаел, че я харесвам, а отиде да я целуваш.
— Световен въпрос направихте от това и почна да ми омръзва, да знаеш!
— Че световен е! — разбърка тежинките Захари и се зае да ги подрежда отново. — Никой не би и помислил да посегне на Кет Балу. Ни-кой! — повтори. — Появяваш се обаче ти, целуваш я зашеметяващо, тя се хвали на приятелките си, те припадат, а момчетата те поставят на трона, защото си единственият, осмелил се да даде воля на чувствата си, за разлика от всички нас, и вместо да ти теглят един бой, те обявяват за героя на компанията. Сега ще ме оставиш ли на мира?
— Имам изненада за тебе! — не мръдна от мястото си Огнян. — И да ти припомня, между другото, че не аз се натресох в компанията ти, а ти дойде да ме вадиш от училище, за да ми я показваш!
— Знаеш ли колко трудно се влиза в тази компания? — Захари избута тежинките на леглото и се понадигна. — Ти обаче се заби право в десятката.
— Като си влязъл трудно, защо искаш да излезеш толкова лесно? — стана от стола Огнян и погледна навън. — Имам изненада за тебе — припомни.
— За последните две седмици ме изненада достатъчно. Ще се разкараш ли най-после или ще ме дразниш още?
— Слушай — започна да се ядосва Огнян, — ако ти се закълна, че никога повече няма да целувам Кет Балу или което и да е друго момиче, за което знам, че го харесваш, ще мирясаш ли?
Захари се замисли.
— Заклевай се! — нареди.
— Заклевам се — Огнян застана мирно и вдигна ръка — никога повече да не целувам Кет Балу или...
— Аааа, не! Без прякори! — прекъсна го Захари. — Кажи ѝ името, за да е вярна клетвата.
— Заклевам се никога през живота си да не целуна повече Зорница или което и да е друго момиче, за което предварително съм уведомен, че Захари го харесва! И ако наруша клетвата, да бъда презрян завинаги! Доволен ли си?
— Да! — отговори Захари. — И аз се заклевам да не целувам твоята Валерия, като я видя следващия път, колкото и да ми се иска.
— Я млък! — стресна му се Огнян.
Захари се разхили.
— Каква ти е изненадата?
— Долу чака Зорница, заедно с останалите. Тя предложи да ти дойдем на свиждане...
— Що не каза веднага бе? — опита се да скочи Захари, но гипсът го спря. — Кажи им бързо да се качват.
Огнян, ухилен, подаде глава от прозореца и даде знак на тайфата, а вътре Захари се вдигна на патериците и зае тържествена поза с гипса напред за посрещането на гостите.
Край на шестдесет и трета серия
Някои важни уточнения:
1. Гласът в сигнала „ND радио“ е на другарчето Tivesto.
2. Песента в последното аудио е "До утре обещай ми" на Кичка Бодурова
3. Ролите на съседите по традиция се играят от другарчетата Tivesto - като съседа Велизаров, mchukanov - като съседа Чуканов и Anakin Skywalker - като съседа Жорето.
Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).
