"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години.
Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
Безкрайно детство петдесет и девета серия „Бригада 2“
Продължение от миналата серия, която завърши в късния следобед в ресторанта, където Огнян и Валерия са на лятна бригада. Двамата полираха чинии мълчаливо, след спор заради случилото се по-рано през деня, когато...
--- сцена четиристотин осемдесет и четвърта ---
В помещението нахлу грамаден червендалест младеж в бяла престилка и наруши тишината:
— Трябва ми доброволец! — изгледа двамата бригадири с надежда.
— За къде? — попита Огнян.
— За едно страшно място! — каза подкупващо едрият и очите му заблестяха. — Може и двама доброволци! Много ще ви хареса!
— Какво трябва да свършим? — Валерия побутна купчината полирани чинии по-далеч от ръба на шубера, покри ги с бялата кърпа и зачака отговора.
— Нещо, което ще запомните завинаги и ще го разказвате на децата си! — заклати глава убедително онзи. — Елате! — махна с ръка и тръгна към коридора.
Валерия и Огнян го последваха мълчаливо.
Червендалестият спря пред една врата в мрачния коридор, изгледа новаците гордо и отвори вратата.
— Заповядайте!
Двамата бригадири пристъпиха в помещението и се облещиха, а онзи продължи:
— Аз имам много спешна работа тая вечер и нямам време, затова вие ще ме заместите тука, нали? — ухили им се подкупващо. — Трябва да се поприбере, да се почисти, да се измие — посочи към навит маркуч, единият край на който беше натикан в чучура на чешмата над широка мивка, после продължи: — Това се изстъргва — сложи ръка върху грамадния пън в средата на помещението — с ей тоя инструмент — посочи тънка плоска ламарина върху плота до мивката, — отмива се остърганото със силна струя вода и накрая се насолява обилно... Да не червяса дървото! — довери им важно, огледа се и продължи с инструкциите: — Сечивата се мият внимателно с топла вода и веро... И полека с томахавката, ей! Човек затривам заради нея! — вдигна съвсем истинска брадвичка, която неизвестно откъде се беше появила в ръцете му и с все сила я заби в средата на пъна. — Хайде, сбогом! — червендалестият изхвърча от помещението, тряскайки вратата, но след секунда показа отново глава и кимна към един шкаф на стената: — Солта е ей там! И искам утре да намеря транжорната да свети, ясно! — без да дочака отговора им измъкна главата си и отново тръшна вратата.
Огнян и Валерия стояха онемели.
— Какво е това място? — прошепна момичето, приближавайки се бавно до грамадния пън.
— Транжорна, не чу ли? — измърмори Огнян, а тонът му показваше, че още е сърдит заради събитията и спора им по-рано.
— Страааш-ноооо... — девойката се огледа наоколо и очите ѝ засвяткаха. — Направо убийствено страшно! — посочи тя към нахвърляните по плота до мивката различни по вид и размер ножове и един сатър. — Истинска касапница... — обърна се към момчето и му се ухили зловещо. — Виж, и кръв има по пода... — кимна към малка бледочервена локвичка, изтеглена в струя към зарешетен отвор в средата на пода. — И останки от кости по дръвника — вдигна поглед към дървото в средата на стаята и изстърга с пръст парченце от насечената му повърхност. — Голям късмет извадихме! — измъкна с усилие брадвичката и я заразглежда. — Ако Крум беше Генерален секретар на ЦК, днес щяха да ни отсекат по една ръка, задето ядохме торта долу... — стисна брадвата и пристъпи към момчето.
Огнян се дръпна крачка назад и предупреди:
— Ако я изпуснеш, освен без ръка, ще останеш и без пръсти — кимна към обутите ѝ в джапанки крака.
Момичето не му обърна внимание и продължи настъплението, доразвивайки идеята си:
— Представяш ли си го Крум! И целият персонал щеше да е от едноръки... — достигна бавно момчето, което опря гръб на вратата. — Ще се цупиш ли още? — вдигна високо над главата си брадвата тя.
— Я я дай! — Огнян я хвана за китката и взе сечивото. — Да не си откачила, гледай как тежи!
— Да слезем ли долу в хладилното при онези трупове на куките, а? — загледа го тя настоятелно. — Да я пробваме дали е остра...
Огнян заби брадвата в средата на пъна.
— Съвсем озверя! — констатира той, но нацупената физиономия бавно се отдръпваше под разширяваща се усмивка.
— Аха! — съгласи се девойката и също му се ухили. — Пробвай пак да не ми говориш три часа, като днес, и ще видиш звяр...
— А ти продължавай да си измисляш небивалици, пък гледай тогава — не ѝ остана длъжен той.
— Ей, момченце! — запристъпва към него момичето и посегна отново да вземе брадвичката от дръвника.
— Не! — грабна я преди нея момчето. — Няма да пипаш повече оръжията! Стой до вратата, аз ще измия и почистя набързо и си тръгваме.
— Майтапиш се! — възмути се Валерия. — Ти знаеш ли майка ми как се е казвала преди да стане Димана Делнишка?
— Как?
— Димана Ханджарова — обяви гордо девойката.
— Малеее — извъртя очи Огнян, после се зае с дребните ножове и сатъра на плота, избута ги в мивката и се опита да измъкне дебелия гумен маркуч от чучура на чешмата. — Не ще!
— Отрежи го! — разхили се тя.
— Много умно! — похвали я той.
Валерия вдигна от земята свободния край на маркуча и го пъхна в мивката:
— Пускай сега! — заповяда и сама изпълни нареждането си, като рязко развъртя кранчето.
Струята изригна мощно, срещна дъното на мивката и се отрази високо нагоре, пръскайки във всички посоки.
Огнян отскочи назад, а Валерия, хилейки се нареди:
— Дай веро!
Момчето се огледа, намери светлосиня бутилка с препарата и ѝ я подаде. Момичето обилно напръска ножовете в мивката, насочи водната струя към тях и извика възхитено:
— Гледай каква пяна!
Огнян се приближи и надникна. Пяната постепенно набъбваше, скривайки дъното, докато достигна половината от дълбочината на мивката. Двамата се прехласнаха.
— Аз ще се заема да остържа дръвника — съобщи след малко Огнян и посегна за инструмента върху плота.
— И аз искам да стържа! — извика Валерия, спря водата, захвърли края на маркуча на земята и се присъедини към Огнян. — Ще се редуваме! Пък, ако свършим по-рано, ще идем при моста на плажа, искаш ли? Да целим попчета с джапанки...
Огнян кимна и двамата се заеха с отговорната работа да накарат транжорната да свети.
--- сцена четиристотин осемдесет и пета --- По същото време, София, домът на семейство Делнишки
Димана, седнала пред тоалетката в спалнята, разви последната ролка от косата си и заподрежда буклите по раменете си.
— Виж бе, Кайчо! — погледна в огледалото към другаря Делнишки, който, стегнат в костюм и вратовръзка, седеше на ръба на леглото, кръстосал крака, и смръщено разлистваше папка с документи. — Не е ли малко ситно така?..
— Мъхъъ... Ситно е — измърмори мъжът без да вдига поглед от папката.
— Знаех си! — сърдито зареса коси жената, а звукът от съприкосновението на четката с къдриците стресна другаря Делнишки и той скочи:
— Стой! Добре е!
— Нали каза, че не е! — изгледа го Димана.
— Не съм казал, че не е!
— Каза, че е ситно, то е същото! — настоя тя. — Ще се пренавия на по-едри — заприготвя нови ролки.
— Димано! — погледна часовника си той. — След половин час трябва да сме на събирането. — За кога смяташ да се „пренавиваш“?
— Аз набързо...
— Много си хубава така! — хвърли асо пика другарят Делнишки.
— Наистина ли? — огледа се с надежда жената.
— Най-хубавата! — вече без користни цели каза мъжът и ѝ се ухили. — Само побързай.
— Станал си досадно нетърпелив — укори го Димана, заряза ролките и четката и се зае да облича тъничка рокля с презрамки. — От възрастта е!
— Ще те чакам ТЪРПЕЛИВО в хола — каза засегнато другарят Делнишки и се приготви да напусне стаята.
— Кайчо! — чу се гласът изпод роклята. — Какво ли правят Валерия и Огнян... Не се е обаждала вече пет дена хубавицата... — роклята зае правилната си позиция, а жената я занамества, за още по-добър ефект. — Малко ми е тревожно...
— Работят, какво друго! — обясни той, облегна се на вратата и се замисли. — Работят — повтори. — Добри са децата! Разумни и изпълнителни... Аз съм спокоен като са заедно. И Антошката ги наглежда, колко му е да отскочи с колата...
— Тревожа се! — Димана събра косата си и я вдигна на кок.
— Защо я къдри толкова време, като ще я прибираш... — възкликна удивен мъжът.
— Не е ли по-хубаво така? — обърна се към него тя.
— Остави я както си беше и да тръгваме — понечи да излезе той, но гласът ѝ го спря:
— Кайчо! Искам да отидем да видим Валерия!
Двамата стояха от двете страни на широката спалня и се гледаха.
— Веднага ли? — ухили ѝ се иронично той.
— В събота!
Мъжът се замисли.
— Нали искаше да ходим в Мелник, на вилата на Сербезови, да им гледаш новата изба.
— Какво ме интересува избата на Сербезов? — нацупи се жената.
— И аз това се чудех... — изкриви недоволно мустак другарят Делнишки.
— Не можах да му откажа — заобяснява тя, — срещна ме на стълбите в ЦУМ, мъкнеше някакво радио, размаза се от любезности... Непременно да сме отскочили за края на седмицата... Щяло да има интересни лица... Имал бил идеи... Не ми се ходи! — отсече Димана. — Ще им се обадя да не ни чакат.
— Чудесно! — зарадван заключи другарят Делнишки и доволно потри ръце: — Ще направим изненадващо приятелско посещение в североизточна посока. Силвия ще хвръкне от радост, като ѝ кажем... И без друго мрънка, че всички дечурлига са заминали нанякъде и ваканцията ѝ е скучна — оправи пресуканата презрамка на роклята на жена си и даде зор: — Тръгваш ли?
— Само секунда, да си коригирам очната линия... Не е симетрична, струва ми се — обърна се към огледалото и запридърпва клепачи към слепоочията, за да прецени геометрията.
— Ъъъъъфффф... — изпъшка мъжът, — чакам те долу!
Димана седна пред тоалетката и затършува в малък мушамен несесер на маргаритки.
--- сцена четиристотин осемдесет и шеста --- Малко по-късно същия ден, в центъра на града на Спасови
Веспасиана, Ивелина и Екатерина се разхождаха по жълтите плочи на центъра и разглеждаха книжките, които току-що бяха заели от детския отдел на библиотеката.
— Като свършиш „Том Сойер“ ще ми я дадеш и на мене, нали? — Екатерина уговаряше Веспасиана. — Аз как ти я отстъпих в библиотеката, понеже нямаше друга...
— Ще ти я дам, ама не знам колко бързо ще я прочета — отвърна Веспасиана.
— Бързо ще я прочетеш! — обяви Ивелина. — Миналата година и аз я имах в списъка. Много е интересна. Този Том е направо... Страшен! Пък е влюбен в една... — момичето млъкна.
— Каква? — попитаха едновременно Веспасиана и Екатерина.
— Глезотия... — направи физиономия Ивелина.
— Ти да не ревнуваш — другите две се закискаха в шепите си.
— Глупости! — махна с ръка Ивелина и отклони темата: — Аз си взех „Двойната Лотхен“, била страшна!
— Двойната лодкен... За пирати ли е? — попита Екатерина, а Ивелина се разхили:
— Кхххъхъхъ... Лодкен... Пирати... Глупости! Разказва се за две близначки, дето се срещат случайно и се разменят, едната отива при баща си, другата при майка си, а преди това са живели обратно...
— Как така са близначки, пък се срещат случайно? — спря се Веспасиана и загледа опулено през очилата.
— Ми така! — обясни Ивелина. — Родителите им се развели, докато децата били съвсем малки и бащата взел едната, а майката — другата... И момичетата, като се запознали, се разменили, за да поживеят малко с другия си родител и...
— Ох, слава богу, че нашите не са се развели, като съм била малка — плю си три пъти в пазвата Веспасиана. — Сега с батко нямаше да познаваме малкото си братче...
— Че то и нямаше да го има това братче, ако се бяха развели докато си малка — след известен размисъл заключи Ивелина.
— Защо? — попита глупаво Веспасиана.
— Защото разведените родители нямат повече общи деца!
— Ти пък как така винаги и всичко знаеш! — едновременно похвално и подигравателно каза Сиана.
— Ми нали съм по-голяма от вас! — изпъчи се Ивелина. — На есен ще съм пети, а вие двете — четвърти клас.
— Ивелинке — намеси се Екатерина с въпрос към по-голямата, — ти като знаеш всичко от книгата, защо ти е да я четеш?
— Защото е в списъка! — обясни простичко Ивелина.
— Аааа-ха... — разбра Екатерина.
— Ай в Универсалния да миришем дезодоранти... — сети се изведнъж Веспасиана.
— Ай! — извикаха в един глас другите две момичета и трите хукнаха към големия магазин, провирайки се между плъзналите по центъра прибиращи се от работа хора.
--- сцена четиристотин осемдесет и седма ---
— Много хубаво ми мирише тука — обяви Веспасиана и вдъхна дълбоко аромата на Универсалния. — На кафе, на прежди, на найлонови блузи, на кожени чанти и портмонета, на обувки...
— И крака... — допълни Екатерина, трите се закикотиха и заскачаха към щанда за парфюмерия.
Залепиха се на плота и заразглеждаха рафтовете отсреща.
— Корсар, шаноар, дива река, жасмин, интим... — зачете Веспасиана. — Какво е „шаноар“? Ами „интим“? — обърна се към Ивелина, очаквайки отново да знае повече.
— „Мъжът и жената интимно“ — обяви компетентно Ивелина. — Има такава книга...
— Ама какво значи... — настоя, все още неразбираща, Веспасиана.
— Миии... — запъна се по-голямото момиче.
— Не знаеш! — зарадва се Веспасиана. — Видя ли, че и ти не знаеш всичко!
— Знам! — възрази Ивелина. — „Интим“ се слага под дрехите, на голо. А другите дезодоранти се пръскат на облечено.
— Ааааа... — момиченцата одобриха обяснението, а Веспасиана допълни: — Аз така си пръскам само пъпките от комари... Пък как щипе на разчесаните...
— Ще купувате ли нещо или ще се разходите към другите щандове — чу се ленив провлачен глас.
Трите вдигнаха глави към младата продавачка на парфюмерия — дългокоса, светлоока, руса, високомерна, която на къси вълни излъчваше съобщението: „Тъкмо съм завършила Икономическия техникум и съм назначена тук с протекции, не ми досаждайте с вашите глупости, много съм заета!“
— Може ли да помириша корсара? — Веспасиана бутна очилата си с пръстче и замига под тях.
— Корсарът е мъжки дезодорант — демонстрира знания продавачката.
— Знам! Татко има такъв! — не остана по-назад момиченцето.
— Тогава си го помириши вкъщи! — даде акъл младата търговка и се приготви да им обърне гръб.
— Обаче мама не му дава да се пръска с него, защото ѝ бил сладникав и татко замирисвал на парижка кокона.
— Така ли? — продавачката отвори капачката на един флакон "Корсар" и пръсна вътре. Помириса, сбърчи нос и каза: — Мдаааа... На мен повече ми харесват лавандуловите одеколони за след бръснене.
Радостна, че се завърза разговор, Веспасиана извика:
— И мама такива харесва, но на татко му щипят на лицето и ги избягва...
Продавачката, усетила, че е допуснала близък контакт с низшата категория хора — клиентите, на всичко отгоре деца — постави грубо капачката върху дезодоранта и го върна с трясък на мястото му върху стъклото. — Ако няма друго — довиждане! — посочи неопределено с глава.
— Аре бе, муцка, няма ли край работното ти време! — от нищото се материализира едър младеж в черен панталон и риза, с рехави бакенбарди и буйна прическа, надвеси се над щанда и награби русата през врата. Млясна я за „здрасти“ и я пусна.
Тя изписка радостно и запърха с мигли над блеснали от любов очи:
— Ох, мечо, направо съм скапана от бачкане... Къде ще ме водиш тая вечер?..
— На рожден ден на Фогата... Дай някое фъскало за подарък! Корсар?
— Ааа, не! — вдигна ръка продавачката. — Много е сладникав. Имам тук едни вносни — понечи да бръкне под щанда, но първо се огледа. — Абе вие още ли сте тука? — обърна се към момиченцата. — Я вижте отсреща шапките... Пуснали са бели, с широка периферия.
Децата се обърнаха нататък и мълчаливо се отдалечиха.
Младежът ги проследи ухилен:
— Клиентела, а?
— Направо ми съсипват нервите такива! — изхленчи хубавицата, извади два флакона с чужди надписи по тях, пръсна в капачките им и ги тикна двете едновременно под носа на младежа.
--- сцена четиристотин осемдесет и осма --- Албена, същата вечер
Момчето и момичето се мотаеха по мокрия пясък на плажа и оставяха вълните да мокрят краката им. Понесли обувките си в ръка — Валерия джапанки, а Огнян маратонки, от които стърчаха чорапи, — двамата прескачаха ръба на прииждащата вода и цопваха след него, после чакаха, докато се оттегли и се зададе нова вълна и повтаряха. Плажът изстиваше след горещия ден и чадърите мятаха платнените си краища към морето.
— Попчетата са си легнали сигурно, няма да можем да ги целим с джапанки! — обади се Огнян.
— Закъсняхме... — въздъхна Валерия и кимна към високия мост в края на плажа. — Няма нас да чакат... Много се замотахме с тая транжорна. Обаче беше гот, нали?
— Аха! — ухили ѝ се той. — Толкова работа за толкова кратко време не бяхме вършили.
— Ама как стана... — извика радостно момичето. — Наистина светна онова място!!! Обичам като ми се получават добре нещата! Виж ми пръстите — гъбясаха и се ожулиха...
— Ами косата? — ухили ѝ се зловещо той и хукна напред.
Момичето го подгони, крещейки:
— Ако те пипна, ще те пребия заради това! Намерил къде да пробва реже ли ножът...
— Ти започна първа — извика ѝ Огнян, обърна се и затича заднишком. — Хайде де, пипни ме! И с гърба напред да бягам, пак не можеш да ме стигнеш — викаше с всичка сила, отдалечавайки се бързо.
По-нататък по плажа няколко момчета придърпваха водни колела, подреждаха ги и ги привързваха едно за друго. Огнян се спря малко преди да налети на съоръженията и се загледа в работата на младежите. След секунди Валерия се закова до него и проследи погледа му.
— Да не ги свие някой през нощта — отбеляза задъхано тя и заби юмрук в рамото му. — Пипнат си.
Огнян разсеяно потри с ръка удареното място и посочи с брадичка към ония.
— Не е лошо да работиш това...
— Смятай какви връзки трябва да имаш, за да се уредиш — допусна момичето. — Никъде не става просто ей така... И в хотела — никаква надежда за рецепцията... Ще си остареем над фритюрника...
— Кхм! — поизкашля се момчето и започна колебливо: — Всъщност... Днес... Не ме повикаха при управителя само заради... онова... дето стана долу, всъщност, дето не стана де, пък ти каза, че станало...
— Ейииии... — прекъсна го момичето, — пак се заоплаква за днеска! Ето! И да забравим! — обгърна лицето му с длани, наведе главата му и го целуна тържествено по челото. — Сега кажи за какво те викаха!
— Да заместя Монката като пиколо в хотела — изстреля момчето и загледа момичето в очите.
Валерия се дръпна.
— Значи... Почваш в хотела? — каза тихо.
— Не почвам! — отсече Огнян.
— Хм! — почеса се по главата тя. — Защо не?
— Ми така... — вдигна рамене той, прехвърли маратонките в другата ръка, а тази натика в джоба на късите панталонки, заподсвирква си небрежно и, загърбвайки морето, пое по пясъка към крайбрежната алея.
Момичето го настигна:
— Ама защо? Нали това е, което искаше най-много!
Огнян се спря и я изгледа:
— Не това е, което искам най-много!
Двамата мълчаха и се гледаха.
Валерия се усмихна виновно:
— Отказал си заради мен, нали? За да не ме оставиш сама в ресторанта.
Той кимна.
— Ухааа... — възкликна сподавено момичето. — Голям жест! — измъкна ръката му от джоба, пъхна своята в неговата и двамата тръгнаха мълчаливо нагоре към лагера по стръмните каменни стълби, криволичещи през зеленината на хълма.
Нощта бавно завладявяше курорта, хотелите долу светнаха с хилядите си вечно празнични светлини, а наоколо, в гъстата свежа зеленина щурците застъргаха с крилца величествения си концерт, сливащ се с далечна мелодия.
Край на петдесет и девета серия
Някои важни уточнения:
1. Жорето беше питал в един коментар какво е моминското име на другарката Димана Делнишка. Аз веднага се допитах до другарчето mchukanov, който на времето предложи персонажа Димана и той реши да е... Ханджарова :)))))
2. Първото аудио е част от песента „Звярът в мен“ :)))) от филма „Божествени тела“.
3. Второто аудио е песента на Веселин Маринов „От любов“.
4. Снимката е на толбухинския Универсален магазин, преснимала съм я от един албум за град Толбухин от 1983 година.
5. Ето и снимка с реликви от Жорето Скайуокър — възможно е хубавата търговка от Универсалния да е показала точно тях:
Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).
