"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години.
Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
Безкрайно детство петдесет и седма серия „Конгрес“
--- сцена четиристотин шестдесет и шеста--- 28 март, домът на Спасови
Във всекидневната Нелчето и Веспасиана се занимаваха с прибраното отвън пране, като го сортираха според вида и притежателя му.
— Много обичам да мириша изпрано — обяви момиченцето, навря личице в една калъфка за възглавница и вдъхна дълбоко аромата ѝ. — Новите чаршафчета, дето са същите като на бебето, ще ги сложим на леглото ми още като го донесете от родилния дом, чу ли? — обърна се към майка си. — За да сме с еднакви чаршафчета двете още първата вечер...
— Може да сте „двамата“, а не „двете“ — смигна ѝ Нелчето.
— Вече ми е все едно, само да идва. Нали няма да забравим...
— Няма да забравим — успокои я майка ѝ и отдели настрани красиво избродирано бяло чаршафче с особена кройка с дантелки и ластик.
— Това за къде е? — полюбопитства детето.
— За кошчето — обясни Нелчето. — С него ще го покрием цялото...
Сиана заобиколи майка си и заразглежда чаршафчето.
— Мое ли е било?
— Беше на батко ти, после твое... — спря да рушка из прането жената и загледа усмихната покривалото за кошче.
— Харесвам зайците! — сподели Веспасиана и погали с пръстче бродерията. — Кога ще гладиш прането? Много хубаво мирише, докато гладиш... — момиченцето сграбчи чаршафчето и го намачка в ръце, като заби лицето си в топката плат.
— Ще го измиришеш така За бебето няма да остане аромат.
— И без друго ще се измирише... Мамо? Искам да постелим вече кошчето, а? Аз ще сложа калъфката на възглавничката... И ще избера одеялцето. Искам жълтичкото, пухкавото...
— Първо трябва да изгладим всичко и после. А за възглавничката и жълтото одеялце е още рано — обясни внимателно жената. — Тях ще ги използваме, когато преместим бебето в леглото му. Докато е в кошчето, ще спи без възглавничка или върху сгъната памучна пеленка, а ще го завиваме с онези белите завивчици...
— Дето баба ги изплете ли?
— Да.
— Ама ще постелим ли днес кошчето? — не спираше Сиана.
— Ще го постелим, щом искаш...
— Ура! — заскача момиченцето.
— Макар че е още много рано.
— Нищо! — поклати мъдро глава малката. — Ние да сме готови, пък...
— Да сме готови, пък... — повтори като ехо жената, въздъхна замислено, загледана в дъщеря си, помилва я по косичката, после продължи да разпределя дрехите в купчинки.
--- сцена четиристотин шестдесет и седма --- Привечер на същия ден, площада пред местния Партиен дом
Последното предконгресно заседание на местните делегати беше приключило и другарите напускаха сградата на групички, разговаряйки оживено.
Другарят Спасов слизаше по стълбите с двама мъже.
— Значи на тридесети, вдругиден сутринта, потегляме за София след официално изпращане — потърси потвърждение единият — русоляв, висок млад мъж.
— Да — кимна другият — червенокос, с широка усмивка под гъсти мустаци и светнал поглед. — Пионерчета, комсомолци, активни борци против фашизма... Граждани! — натърти на последната дума. — Що народ ще се стече на изпращането... Конгрес е това! Не е шега работа!
— Не е, не е! — потвърди русолявият, хилейки се. — Вечерта ни настаняват в хотел „Хемус“ и... Добре дошъл конгрес; добре дошли банкети, шведска маса, бар... Привет и на вас, колежки делегатки и орденоноски...
Ха-ха-ха-ха... Двамата се сбутаха и си смигнаха.
— Гледай да се уредиш в автобуса около онази хубавичката комсомолка... Откъде беше... Хем да я поопознаеш — даде съвет червенокосият с мустаците.
— Коя бе?
— Онази, навитата на пружинка... Секретар на... — почеса се с два пръста по темето. — Забравих на кой Общински комитет на ДКМС... Онази бе, с отговорната задача да мобилизира младите хора в труда и чрез труда да ги възпита...
— Аааа... — сети се русолявият и поклати одобрително глава, после направи недоволна физиономия: — Ама тя много сериозна!
— Тъкмо ще мобилизира и тебе и ще те възпита! Време ти е вече... — обясняваше мустакатият. — Виж ни нас със Спасов... Тъй са ни вързали, че... Ни насам, ни натам...
— На мен си ми е добре така — усмихна му се другарят Спасов, закопча бежовия шлифер и затегна колана. — Чувствам се напълно удовлетворен!
— Аааа, Спасов! Не така! — размаха пръст пред лицето му онзи. — Ти не можеш да си позволиш да си удовлетворен! НЕудовлетвореността! Ето това е основното качество, присъщо на комунистите! Иначе — край! Застой!
Тримата, хилейки се, спряха на последното стъпало най-долу.
След тях слезе едър другар с буйна коса и бакенбарди и се включи в разговора им:
— Спасов е удовлетворен, защото открай време си прави каквото му харесва и някак си все му се разминава! — каза с притворна усмивка, което накара останалите трима да млъкнат, втренчени в него. — Нали, колега? — сложи ръка на рамото на другаря Спасов. — Разбрах, че няма да пътуваш в автобуса с нас. Щял си да дойдеш късно вечерта... С колата! Като важен елемент! Ангажименти ли имаш на тридесети, които те възпрепятстват?.. Или смяташ да се отбиеш някъде по маршрута по лични дела? — смигна многозначително на останалите двама, които не реагираха.
Другарят Спасов помълча, после се ухили широко и докато сваляше ръката на онзи от рамото си, каза бавно:
— Сулев, забравяш, че отличниците винаги се радват на повече привилегии...
— Как ще забравя — разсмя се гръмко оня, — като ти непрекъснато ни го напомняш... Ха-ха-ха... Е, хайде, другари, до вдругиден сутринта... И вечерта — кимна към Спасов, нахлупи черно бомбе и се отдалечи.
Тримата го проследиха, докато се изгуби под вечерната светлина на лампите.
— Ето този вече е сериозно неудовлетворен! — обяви театрално мустакатият.
— Истински комунист! — влезе в тона му русолявият. — Комсомола оправи, сега е ред на партията. Хи-хи-хи...
— Шшшшт... — каза тихо първият и престорено уплашено се заозърта. Тримата мъже се посмяха още малко, после си взеха довиждане и всеки пое в своята посока.
--- сцена четиристотин шестдесет и осма ---
— Нелче, аз реших! — обяви другарят Спасов и си доля в чашата водка от половинлитрова бутилка.
Жена му остави кърпата, с която полираше измитите след вечеря прибори, хвърли вилиците в чекмеджето до мивката, подпря се на ръба ѝ и загледа мъжа си в очакване да продължи.
— Реших да не ходя на глупавия конгрес! — посегна към кутията БТ върху шкафа той, пъхна една цигара в уста, потупа се по джоба на панталона за запалката, взе чашата и се приготви да напусне кухнята.
— Антоне! — спря го твърдият глас на жената. — Къде?
— На балкона! Да изпуша една цигара.
— Пуши тука! — даде разрешение тя.
— Няма да те тровя с дим.
— Нищо няма да ми стане от малко дим.
— Имаме си правила за тая работа и няма да ги нарушаваме!
— Тогава и аз ще дойда навън!
— Студено е!
— Ще се облека!
Двамата стояха облегнати на стената на балкона, загледани в обсипаното със звезди мастилено мартенско небе.
— В такава ясна нощ ти се струва, че потъваш в безкрайността... Сякаш си... вечен — каза тихо жената и се сви в жилетката си. — Ти вярваш ли във вечността, Антоне?
— Не! — отсече мъжът. — Но бих ѝ се порадвал, ако отговори на условията ми...
— Не вярваш, обаче имаш условия към нея — разсмя се жената.
— Аха! — потвърди мъжът. — Свързвам я с отглеждане на кокошки и домати в слънчев двор, с прохладни росни сини утрини далеч от света на останалите... Само във вашата компания — твоята и на децата! И там никога нищо не се променя... — огънчето на цигарата му просветна в тъмнината, отново вдигна чашата си от перваза под прозореца, отпи и я върна на мястото ѝ.
— Знаеш ли, че фиркаш откакто си се прибрал тая вечер?
— Знам!
— Какво те тревожи?
— Много неща.
— Например?
— Например голямото говорене! Излишните приказки, празните дрънканици, обещанията, призивите... Замисляла ли си се, колко по-лесен и приятен щеше да е животът ни, ако използвахме само „ъхъ“ за „да“ и „ъкъ“ за „не“? И нищо повече!
— Станало ли е нещо днес?
— Нищо по-различно от обичайното.
— Защо реши, че не искаш да ходиш на конгреса?
— На първо място не искам да те оставям сама точно сега! — каза мъжът, отново отпи от водката и тръсна цигарата през парапета на балкона.
— Това го говорим от много време насам и се уморих да те убеждавам, че няма за какво да се тревожиш. И Огнян, и Сиана закъсняха с по седмица... Изтърсакът е насрочен за трети април, но вероятно и той ще спази правилото на по-големите... Ще те почакаме да се прибереш... Обещавам ти! Ти отиди и си свърши работата, а ние оттука ще гледаме по телевизията целия конгрес и все едно ще сме заедно. Ще изслушам с трепет и възторг всички доклади и изказвания, които ще изслушаш и ти! Честна дума! В знак на солидарност! И съчувствие...
Мъжът преметна ръка през раменете ѝ и я придърпа към себе си:
— Не, не! Не, любима! Две жертви в едно семейство са твърде много. Не можем да си го позволим.
Двамата се закикотиха, загледани в безкрайното нощно небе.
--- сцена четиристотин шестдесет и девета --- 31 март, класната стая на трети „Б“ клас
Третокласниците, разхвърляли по чиновете блокчета за рисуване, водни бои, бурканчета с вода и четки, флумастери и моливи, говореха помежду си и стаята жужеше като кошер.
— Шшшшт... — запляска с ръце класната Хаджигенчева. — Стига приказки. Довършвайте рисунките и ми ги предайте. Най-хубавите отиват на изложбата „В конгреса е нашето бъдеще“ в малката галерия... Има ли готови?
Две момченца от средната редица отнесоха листите си и другарката ги разгледа, вземайки във всяка ръка по една рисунка.
— Мдаааа... Дончо, много ти е малък надписът бе! Отлично знаете и ви напомних, че БКП винаги се пише с три главни букви. Защо си го написал само с първа главна?
— Мии... — вдигна раменца детето, — нали е име...
— Име! — възмутено повтори класната. — Трябва да внимавате повече за тия неща. БКП не е просто име! БКП е... — дълго мисли жената и заключи: — Светлото бъдеще!
Детето я погледна виновно, взе си рисунката и се върна на чина си. Другото момче го последва, без да дочака коментара към своята творба.
— Михаиле, ти къде? — спря го гласът на класната. — Я ела! Ела! Това под знамената, където казах да има цветя, какво е?
— Карамфили — уточни малкият.
— Приличат на ягоди!
— Май са ягоди... — призна си плахо Михаил.
Третокласниците избухнаха в смях.
— Ягоди... Хахахаа... И круши... И череши... Хихихихи... — чуха се гласчета откъм дъното на стаята.
— Тихо! — плесна с ръце класната. — Откъде-накъде ягоди? Ти конгреса ли рисуваш или...
— Леля онзи ден каза: сега ония там ще се олапат с ягоди, луканка и шампанско...
— Михаиле! — прекъсна го рязко класната. — Какво е разправяла леля ти, не е важно!
— Ама тя е готвачка в резиденцията и разправя, че веднъж...
— Достатъчно, казах! Върни се на мястото си! — жената бутна листа в ръцете на момчето. — Хайде, предавайте! Кой колкото е нарисувал.
Децата изоставиха четките и флумастерите и се заредиха пред катедрата, като всяко държеше да обясни на другарката своите възгледи по темата „конгрес“.
Веспасиана бутна своя лист пред лицето на Хаджигенчева и с доволна физиономия зачака отзивите.
Класната отдалечи рисунката, приближи я, пак я отдалечи, наклони глава и каза:
— Такаа... Знамето, цветята... Много цветя, браво, лозунгът... Добреее... Плаката с гълъба... Чудесна идея! — погледна момиченцето, а то грейна. — Дааа... — закима одобрително учителката. — Уютно им е на заслужилите да присъстват на такъв форум, браво, Сиана, създала си чудесна атмосфера... Другарска, семейна... Както трябва да се чувстваме всички ние под крилото на партията закрилница! Браво! И портретите... Много добре! А това трябва да е баща ти, познах ли? — сложи показалец с орлов червен нокът върху едрата фигура.
— Да, това е татко! — отвърна гордо момиченцето. — Другарят Тодор Живков днес ще му окачва медала...
Усмивката на учителката бавно изчезна от лицето ѝ.
— Този дребният ли е... — не довърши изречението класната, детето кимна утвърдително, а тя се поизкашля и продължи: — Сиана, може би това е някой друг, натоварен със задачата... Или не, това е дете, което разглежда медала... А? Да не е батко ти? Помисли си хубаво!
— Това е другарят Тодор Живков! — каза категорично Веспасиана, а тонът ѝ накара децата да се скупчат около катедрата, зяпнали рисунката.
Другарката дръпна листа към себе си и каза тихо към художничката:
— Прибери рисунката най-отдолу в блокчето, под празните листи и не я показвай повече!
Сиана гледаше без да мига. Класната ѝ кимна, върна ѝ листа и с очи ѝ посочи мястото.
--- сцена четиристотин и седемдесета --- 31 март предиобед, София, конгресната зала
— Другарки и другари делегати! — скрита зад микрофоните другарката Цола Драгойчева изброяваше пред огромната конгресна зала чуждите делегации, уважили с присъствието си конгреса. — Сред нас също се намират делегации на двадесет и шест комунистически и работнически партии от Западна Европа, Съединените американски щати, Канада, Австралия и Нова Зеландия. Нашият братски поздрав е към тези мъжествени борци, които в тежките условия на монополите и на военнопромишления комплекс водят борба за защита на правата на трудещите се за мир, демокрация и социализъм. — Другарката Драгойчева направи пауза, да поеме дъх, а залата изригна в бурни ръкопляскания. Жената отпи от чашата вода и продължи: — В конгресната зала присъстват представители на тринадесет комунистически и работнически партии от Азия и Океания. Ние сърдечно поздравяваме делегациите на тези партии, които се борят против империализма и хегемонизма, за национална независимост и социален прогрес, за мир, сигурност и стабилност в този географски район.
Оглушителни аплодисменти изригнаха за пореден път.
— Гледай обаче! — приведе се към другаря Спасов русокосият млад мъж и му показа електронния часовник на ръката си. — Как ще се перча сега пред колежките... Малеее...
Другарят Спасов се захили тихичко и заразглежда кутийката в ръката си, в която стоеше същият електронен часовник като на колегата.
— Голяма машинка, а? — радваше се по-младият. — Ц-ц-ц... Нашенски! От Правец! Страшна работа... Гледай! Хронограф! Ехеее...
— Ти пък какво разбираш от хронографи... — намеси се шепнешком червенокосият с мустаците, седнал от другата страна на русокосия. — Не си гледаш добивите от ранни култури и борбата с вредителите, ами...
Тримата се захилиха тихичко като хлапаци в киносалон.
— Другари, я по-тихо! — зашепна сърдито очарователна млада делегатка от задния ред! — Може ли така?
Тримата мъже се обърнаха назад, кимнаха извинително и се наместиха мирно в столовете. На реверите им гордо блестяха червените конгресни значки-звезди.
— Направо ще смая агрономките с тоя часовник, като се приберем! — обади се отново русокосият. — Ще ги побъркам!
— Шшшшт! — скара му се отново хубавата делегатка от задния ред. — Ама прекалявате, другарю! Да не сте на лятно кино!
— Не всички ще се смаят, не всички... — подшушна му червенокосият с мустаците.
Русокосият се обърна назад и изгледа делегатката. Тя му отвърна с намръщена строга физиономия. Той ѝ се ухили:
— А тази сутрин на закуска бяхте далеч по-приятна за разговори! Другарко! — натърти. — Какво не му харесвате на часовника? — вдигна ръката си към нея.
— Ужасен сте! — наведе се към него делегатката, бутайки ръката му. — Ще ви изгонят накрая! — обеща му и се облегна в стола си, преструвайки се на заслушана в речта от трибуната.
Другарят Спасов изслуша разговора им с широка усмивка, зазяпан напред, после гръмнаха ръкопляскания и той се включи енергично.
--- сцена четиристотин седемдесет и първа --- Следобед, всекидневната на Спасови
— Ми не взе рисунката ми за изложбата. Отначало уж я хареса, после каза да я прибера най-отдолу в блока за рисуване — Веспасиана гребна с лъжицата от чинията пред себе си. — Мммм, много хубава пилешка каша.
Нелчето гледаше усмихната дъщеря си, която се хранеше с апетит.
— Да не повярва човек, че си толкова гладна — възкликна радостно майката. — Какво ѝ има на рисунката, че трябва да я криеш?
— Чакай! — хвърли лъжицата в чинията детето и избяга от стаята. Върна се след малко и подаде на майка си блокчето за рисуване: — Познай! — седна и продължи да се храни.
Жената разгърна блока, извади белите листи от ъгълчетата и откри най-отдолу рисунката. Разгледа я внимателно и прихна:
— Това са баща ти и другарят Тодор Живков! — възкликна през смях. — Познах ли?
— Позна! — зарадва се момиченцето.
— Много добре ти се е получило! Браво! — похвали дъщеря си.
— Пък класната не я хареса. Намуси се и ме прати да я скрия. Пита дали Тодор Живков не е батко, представяш ли си? — детето извъртя очи. — Че той батко е висок колкото татко... — загреба отново каша и отхапа от филията. — И знамето сложих, както беше казала — продължи с пълна уста, — и надписа сложих... И цветята... Пък Мишо нарисува ягоди, щото леля му казала. Хихихи...
— Аха. Имахте задължителни елементи, а останалото трябваше вие да изберете какво да е, така ли? — полюбопитства Нелчето.
— Да! Да покажем конгреса и светлото бъдеще.
Майката заразглежда сериозно рисунката.
— Дааа... Едната фигура е доста по-внушителна от другата... Това не е харесала другарката. Така баща ти изглежда по-важен от... — не довърши изречението.
— Че той е по-важен! — заяви разпалено момиченцето. — Даже е най-важният от целия конгрес! Нали е татко!!!
— Така е! — разсмя се отново Нелчето. — Най-важен е нашият татко. Сега яж, яж...
— Наядох се! — обяви детето.
— Еее, тъкмо да ти се зарадва човек, че имаш апетит и ти... — възмути се майка ѝ.
Отвън се чу сигнал и момиченцето се залепи на прозореца.
— Ивелинка е! — съобщи. — Вика ме!
— Още не сте се прибрали и хуквате! — заприбира масата жената.
— Ми нали от утре сме във ваканция — извика радостно момиченцето. — Мамо, аз слизам долу. В три часа ме извикай, ще се кача да гледам конгреса. Сигурно ще дадат татко!
— Ама разбира се — поклати глава убедително Нелчето и тръгна към кухнята, — как няма да го дадат.
— Може и да не го дадат ли? — опули се детето, доловило иронията и последва майка си. — Ти ме извикай да гледаме заедно! — поръча и хукна навън.
— Облечи си якето, хладно е!
— Добре — чу се откъм коридора.
Жената остави чините в мивката, върна се във всекидневната и отново се загледа в рисунката.
--- сцена четиристотин седемдесет и втора ---
Телефонът в коридора рязко иззвъня и Нелчето се отправи нататък.
— Ало?
— Ехейиии... — чу се приветливият глас на другаря Спасов. — Как е любимата ми съпруга? Не съм я чувал от сутринта и вече страдам!
— Хихихи... — захили се кокетно в слушалката жената. — Другаря делегат! Как беше откриването на живо? От телевизията изглеждаше грандиозно!
— Аха! Такова беше — съгласи се мъжът.
— Окачиха ли ти вече ордена? — попита жената.
— След обяда, на малка церемония в министерството! — обясни другарят Спасов. — После пак в конгресната зала.
— Дъщеря ти вече те е нарисувала... Тебе и другаря Тодор Живков...
— Дааа... — захили се в слушалката мъжът. — Обещал съм да ѝ взема автограф! — замълчаха за кратко, после той продължи: — Как си? Наред ли е всичко?
— Ами какво може да се промени за няколко часа от сутринта... Стига си ме мислил, добре съм.
— Че кого да мисля!?! — престорено възмутено отвърна другарят Спасов.
— С Барабата ли седиш в залата? — полюбопитства Нелчето.
— Не! Нашата група е в друг сектор. Но сега на обяда и на церемонията ще сме заедно. А — сети се нещо той, — имам чудесен подарък за Огнян. Електронен часовник! Всички делегати получихме такива. Ама не му казвай, че ще пощръклее докато се прибера.
— Няма да му казвам — обеща тя. — Антоне! Да се пазиш, чу ли?
— Чух! Хайде, довечера ще ти звънна пак. И не се заседявай много пред телевизора...
— Със Сиана ще гледаме следобедната сесия. Няма как! Много е въодушевена. Щяла да търси да те види сред делегатите...
— Аааа... Добре! — разхили се мъжът. — Тогава ще махам с червена кърпа към камерите през цялото време...
Двамата се посмяха още малко, после жената затвори и остана дълго с ръка върху телефона.
--- сцена четиристотин седемдесет и трета ---
31 март късно вечерта, София
Препълнен, ресторантът блестеше с висящите от високия таван стъклени полилеи. По извитите стълби слизаше другарят Делнишки, стиснал здраво Димана над лакътя. Двамата огледаха залата и на една маса, опряна до дървената ламперия, с ярък аплик над нея, забелязаха седнал другаря Спасов, който им махна и те, усмихнати, се отправиха нататък. Мъжът стана, за да ги посрещне. Димана му подаде ръка и го прегърна:
— Как са орденоносците? — огледа го. — Не виждам медали по вас, другарю.
— Раздаваме го скромно — обясни Спасов.
— Иначе със значките не се разделяте и двамата! — отбеляза Димана и се остави на другаря Делнишки да я настани на стола ѝ.
— Много сте точни — погледна часовника си другарят Спасов. — Диманке, от тебе не очаквах такова нещо.
— Беше готова и стоеше на вратата на дома! — избумтя Барабата и се разхили гръмко. — Хайде, казва ми, да не караме Антон да ни чака, че цяла вечер ще мърмори.
— Ахахахаа... — разсмя се другарят Спасов. — Започнала си да се учиш... Какво ти струваше да положиш подобни усилия двадесет години по-рано?
— Ето на! — изгледа го Димана и се обърна към мъжа си. — Винаги ще намери за какво да се заяде! Не може да му се угоди на този човек и това е!
— Не може, не може... — потвърди другарят Делнишки. — Днес във всяка почивка скита нанякъде, не се спря...
— Абе убих се да търся телефон за междуградски разговор — заобяснява другарят Спасов. — Никой не може да ме упъти. Хвани тия стълби, слез на долното ниво, качи се по-нагоре... А на много места още работят по сградата... Лудница. Избрах си едно стълбище и го качвам, а горе — репортерка с микрофон. С нея — фотограф. Докато се усетя, онзи ме нащрака. „Обърнете се наляво, да се види значката, сега надясно... Брадичката високо, усмивка... Чудесно!“ „Абе чакайте бе, хора!“ — викам им... Оная мома ми бутна микрофона под носа и пита: „Как стигнахте дотук, другарю делегат?“ „Случайно“ — отговарям ѝ, а тя зяпна и микрофонът ѝ увисна. „Как така случайно? На този форум никой не е случаен!“ — почва да ми се кара, а аз се оправдавам: „Изкачих набързо едни стълби...“ „Аааа“ — закима онази разбиращо. „А какво е настроението, как виждате конгреса, какви планове чертаете за вашето бъдеще?“ „На първо време трябва спешно да намеря телефон за междуградски разговори!“ — обяснявам ѝ като човек, а тя се цупи, мисли, че я поднасям. „И все пак, две думи“ — настоява. При толкоз народ, дето щъка насам-натам, тя за мене се лепна и докато не ми изтръгна няколко лозунга и обещания не ме остави на мира. Накрая ме упъти към пресцентъра, каза ми да намеря някоя Васка, тя щяла да ме уреди с междуградски разговор.
Димана и Барабата слушаха приключенията и се смееха от сърце.
— Накрая успя ли да телефонираш? — полюбопитства Димана.
— Успях! Макар че за това време можех да се прибера в хотела и на спокойствие да се обадя от там. Обаче другарката Васка от пресцентъра ми каза, че винаги е на разположение, ако ми се наложи да телефонирам...
— Ето това е! — плесна с ръце Барабата. — Да намериш отзивчиви хора!
— Сега ще излезеш във вестника — обяви Димана. — Попаднал случайно, изкачил се набързо... Хахаха... — смееше се жената. — Мадмоазель Жьонвиев е изплела няколко великолепни одеялца и костюмчета за бебето — рязко смени темата. — Като си тръгваш след конгреса, да не забравиш да ги вземеш... И един триъгълен шал за Нелчето... Като моите. Още лятото ѝ бях обещала такъв...
— Дето само Госпожица Гевче може да ги плете — довърши другарят Спасов. — Ама нямаше нужда...
— Моля ти се! — махна с ръка Димана. — Изпраща ти поздрави! Иска, като дойдете всички насам следващия път, да ѝ отидем на гости.
— Ще ѝ отидем, разбира се — съгласи се мъжът. — Колко ни се е карала, като те прибирахме в късните часове... Как беше: „Жьо ве рапорте а вотр пер, мадмоазель Димана“... Все се заканваше, че ще ни изкодоши на баща ти и все ни прощаваше...
— Показали сме ѝ снимки — включи се в разговора Барабата. — Непременно иска да те види, теб и семейството ти...
— И аз бих се радвал да я видя...
Тримата млъкнаха и се замислиха. Сервитьорът донесе вино и разля в чашите.
--- сцена четиристотин седемдесет и четвърта --- По същото време, домът на Делнишки
Валерия седеше на леглото в стаята си с телефонния апарат в ръце и говореше възторжено:
— Сигурен ли си? Ама съвсем сигурен?
— Обеща ми! — говореше развълнувано отсреща Огнян. — Каза, че той самият щял да бъде командир на бригадата и ще ни запише! Лично!
— Да не ни метне?
— Не знам! Все пак баща му и татко са колеги... Татко е говорил... Все едно него да метне!
— Щом е така, може да го смятаме за уредено — извика радостно девойката. — Четиридесет дни на Албена... — каза замечтано. — Не мога да си го представя дори, толкова хубаво звучи.
— Лагерът бил мизерен... И сигурно ще ни спукат от бачкане в някой ресторант...
— Голяма работа! Нали ще сме заедно!
— От първи юли до десети август! — допълни радостно Огнян. — Вашите да не вземат да се опънат нещо и да не те пуснат.
— Да, да! Аз съм се подсигурила от тая страна! Пък и щом баща ти е помогнал да ни уредят, значи сме бетон! Така се радвам...
— Валериана...
— Да?
— И аз много се радвам!
— Аз още повече... Сега ще броя дните до първи юли...
— Деветдесет и един.
— Много са...
— Аха...
--- сцена четиристотин седемдесет и пета --- 1 април, София, конгресната зала, късен следобед
Делегатите се заизмъкваха между редовете и пълнеха коридорите около залата. Другарят Спасов излезе пръв и изчака Барабата. Двамата тръгнаха един до друг.
— Втори ден приветствия и поздравления за конгреса — мърмореше другарят Спасов. — И представителната група на Българската народна армия... Как гръмна „Велик е нашият войник“ и военните нахлуха в залата да ни приветстват... Ахахаха... Като в оня детски филм... „Войната на таралежите“, дето децата се опитваха да стигнат до председателя и се вмъкнаха на заседанието с фанфари...
Двамата се смееха и се промушваха сред делегатите и гостите, отправили се към кафето, местата за пушене и тоалетните.
— Чакам с нетърпение официалните изказвания на колегите — сподели Спасов. — Много ми е любопитно какво ще разправят зад микрофоните.
— Че какво ново очакваш да чуеш, освен обяснения в любов към партията и обещания за спазване на курса... Защото на малките заседания всички говорим едно и се заканваме, а като се изправим на трибуната... Не че нямаме какво да кажем, обаче...
— Обаче не ни стиска! — спря се в уширението на коридора другарят Спасов. — Което обезсмисля подобни грандиозни форуми — каза тихо, наведен към Барабата, онзи кимна в съгласие, а Спасов продължи: — Ела с мен до пресцентъра, трябва да звънна вкъщи.
— Пак ли? — изненада се другарят Делнишки.
— Много се притеснявам за Нела. На обед ми звучеше престорено радостна и ме разтревожи... — двамата тръгнаха по стълбите надолу. — Сега трябваше да съм си вкъщи, при нея... А не да се мотая по... Конгреси!
Двамата стигнаха до пресцентъра. Другарят Спасов се усмихна мило на младата жена зад дълга маса:
— Здравейте, Васка! Ако може отново... Телефона... — погледна я извинително.
— Заповядайте — кимна му тя. — Разбирам, че трябва да сте в постоянна връзка с отсрещната страна.
— Извинявам се за нахалството...
— Но моля ви се — изгледа го обидено жената.
Другарят Спасов се зае с телефона, а другарят Делнишки се подпря на масата и се загледа в работата на журналистките, които разнасяха папки, листи, пиеха кафе от пластмасови чаши и създаваха усещане за плътна ангажираност.
— Ало? — каза ведро в слушалката другарят Спасов. — Огняне?
— Татко! — чу се тревожният глас на момчето отсреща. — Чаках да се обадиш... Взеха мама с бърза помощ...
Другарят Спасов стисна слушалката и бял като стената промълви:
— Какво се случи?
— Гледахме конгреса и бъркахме кекс на смени, Сиана беше навън, и по едно време мама остави кекса, каза че ще си полегне малко на канапето, защото нещо ѝ се виело свят и... И изведнъж сякаш заспа и сякаш не дишаше... Аз я бутнах, но тя не реагира... — обясняваше бързо и задъхано Огнян — Обадих се на дядо и баба, те казаха, че идват, а аз да звъня веднага на бърза помощ, аз звъннах, после линейката дойде и я отведе... Баба и дядо са там, а нас ни оставиха да чакаме, да ти кажем, като се обадиш...
— Какво казаха онези от линейката, преди да я отведат? — едвам си поемаше дъх мъжът.
— Кол... Кола... — запъна се детето. — Не разбрах точно...
— Колабирала — помогна мъжът. — Друго?
— Нищо, отнесоха я на носилка и казаха да не се тревожим, случвало се понякога... Говориха с дядо и баба...
Барабата гледаше приятеля си разтревожено, разбрал, че нещо неприятно се случва.
Другарят Спасов остави слушалката и закри лице с ръце. Постоя няколко секунди, после набра някакъв номер. Поговори кратко, затвори и набра отново... Отново проведе кратък разговор, затвори, благодари на журналистката и дръпна Барабата на страна:
— Трябва да се прибирам! Взели са Нелчето в болницата. Припаднала... Звънях и там — не ми дават никаква информация, исках да говоря с главния на отделението, бил в родилна зала... Никой нищо не може да ми каже... Представяш ли си? Никой и нищо... — мъжът прокара ръце през лицето си и пое дълбоко въздух. — Заминавам!
— Искаш ли да дойда с тебе? — каза Барабата, пребледнял колкото приятеля си.
— Не е нужно, благодаря ти! Изобщо не трябваше да се отделям от нея, изобщо не трябваше да... Глупав конгрес, глупави дрънканици, празнодумие и лицемерие... Зарязах най-важното за мен, за да се мотая тук и да слушам празни приказки...
— Стига, успокой се! — сложи ръка на рамото му Барабата. — Всичко ще е наред! А за отсъствието ти... Аз ще се оправям, където трябва. И карай внимателно, за да не направиш ти някоя беля! — вдигна пръст предупредително.
Двамата се прегърнаха.
— Благодаря ти, приятелю! — каза тихо другарят Спасов и хукна по стълбите към изхода.
--- сцена четиристотин седемдесет и шеста ---
Ладата летеше в тъмнината на вечерта. Небето, облачно, притискаше равнината. Отсрещните коли обливаха в светлина предното стъкло, накапано на рядко с едри безформени дъждовни капки. Другарят Спасов включи чистачките и посегна към кутията БТ. Запали и погледна часовника на таблото. Десет без десет... Скръц-скръц, скръц-скръц, скръц-скръц — движеха се с усилие гумичките на чистачките по сухото стъкло, но мъжът не ги забелязваше. Заваля отново. Триенето по стъклото намаля и звукът се нормализира — флув-флув, флув-флув... Унесен в мислите си, подпрял глава на лявата си ръка, мъжът държеше волана с дясната, а между пръстите му гореше цигарата с два сантиметра пепел. Пепелта натежа, откъсна се и падна.
— По дяволите! — изруга другарят Спасов и загаси цигарата в пепелника. После се изправи в седалката и стисна волана с две ръце.
Фаровете осветиха табелата с името на града. Ладата намали, напусна широкия булевард и се заусуква по градските улици. Спря на паркинга пред високата метална ограда на Окръжна болница. Двигателят замлъкна.
Другарят Спасов изскочи от колата, огледа сградата с осветения портал. Отправи се към телефонните апарати на стената на лавката и заразглежда: липсваща слушалка, липсваща шайба, изцяло липсващ апарат... Нулева възможност за контакт!
— По дяволите! — отново изруга мъжът, заключи колата и се запъти към портала.
Група мъже и жени влизаха в момента, вдигнали карти, смеейки се и подмятайки закачки към портиера — възрастен човек, подал бяла глава през отвора в стъклото, високо над минаващите.
Другарят Спасов ги настигна, бръкна във вътрешния джоб на сакото и измъкна подобна карта. Отвори я и я вдигна към портиера.
— А, другарю... — извика възрастният. — Вие сте?
— Доктор Димитров, първа хирургия — вдигна по-високо картата другарят Спасов и се изниза бързо след останалите.
Възрастният мъж гледа след тях, докато се изгубиха в тъмното сред пейките и дърветата край алеята, нашарена от парково осветление.
— Каква първа хирургия бе, тя е само една... — почеса се по бялото теме портиерът, после вдигна рамене и се прибра зад стъклото.
Другарят Спасов сви покрай левия ъгъл на високата сграда и натисна звънеца на спешния вход към родилното отделение.
Отвътре се показа жена в бяла престилка.
— Да?
— Добър вечер! Днес следобед е приета по спешност при вас съпругата ми... — заразказва трескаво мъжът. — Докарана е с Бърза помощ с припадък... Не ми дадоха никаква информация по телефона, затова...
Жената се дръпна стреснато назад:
— Как влязохте тук, другарю... — награби го да му се кара.
— Спасов — представи се мъжът.
— Забранено е за посетители, другарю Спасов, а още повече в такъв час...
— Другарко — подпря се на касата на вратата мъжът и се надвеси над сестрата, — шофирал съм шест часа от София без да спирам, знам само, че нещо се случва с жена ми, а не мога да се добера до никаква информация! Сега трябва да разбера подробностите, защото... По дяволите! Защото трябва да знам какво се случва! — повиши тон той, изправен на ръба на нервите си.
Жената го заразглежда с любопитство, спря поглед на значката-звезда на ревера му, помисли и каза:
— От конгреса ли сте избягал?
— Нещо такова — отвърна по-спокойно той. — Нели Спасова — върна се на темата. — Приета е днес... Прилошало ѝ е, припаднала, извикали са бърза помощ и нататък нямам представа какво се случва.
— Да, долу-горе това е анамнезата — усмихна му се доброжелателно сестрата. — Влезте! — дръпна се и го пропусна пред себе си. — И се успокойте! Рязко падане на кръвното налягане е довело до колапс. Колегите са реагирали и състоянието на жена ви е било нормализирано бързо. Оставили са я под наблюдение, за сигурност, но в това време е започнало раждането — докато разказваше, го отведе в кабинет, откачи от вратата бяла престилка и му я подаде: — Облечете това!
— Значи е добре? — каза тихо мъжът и наметна престилката върху сакото.
— Добре е! Но ще я видите утре — изведе го от кабинета и поеха по дълъг коридор. — Беше в пълно съзнание при раждането и всичко мина безпроблемно. Е, като изключим, че синът ви се беше усукал като масур и упорства дълго на излизане... — разсмя се жената. — Три седемстотин и петдесет, петдесет и три сантиметра. Но това го знаят вече у вас, трябваше да се обадите първо там...
Спряха пред помещение с големи прозорци, зад които се виждаха бебетата, повити в бели пеленки и подредени в метални кошчета.
— Ето го там, вашия юнак — посочи жената. — Четвъртото кошче от задната редица.
Другарят Спасов залепи чело на стъклото и заразглежда бебетата безмълвно.
— Най-хубавото бебе от последната седмица — разсмя се жената. — А какъв е гласовит... Вдигна отделението с рева си... С колегите му дадохме прякор Магаренцето Антон. Хахаха...
— Магаренцето кой? — изумен се обърна към нея мъжът.
— Ах! Дано не сте се обидил... Ние с колегите, на шега... Толкова сладко ревеше това бебе, че не се сдържахме... Майка му каза, че ще се казва Антон, а ние само... — жената се смути сериозно.
Другарят Спасов върна поглед към залата с бебетата.
— Магаренцето Антон... — повтори тихо и изведнъж се разсмя. — Еееех, Нело...
Магаренцето Антон, сякаш усетило, че говорят за него, се разбуди и демонстрира глас. Сестрата вдигна пред лицето си медицинската маска и влезе при бебетата. Взе Магаренцето и го занесе до стъклото, за да го види баща му. Бебето млъкна в ръцете на жената.
Другарят Спасов, прехапал устни, прокара ръка през лицето си, направи усилие да сдържи сълзите си, но се отказа и оставяйки ги свободно, се загледа дълго в сина си.
Край на петдесет и седма серия
Край на сезона
Някои важни уточнения:
1. Рисунката на Веспасиана в сцена 469 е изработена от другарчето Айвипо поръчка на Киностудията :) Мила Айви, благодаря ти, че се нави да влезеш в ролята на Веспасиана!!! Истински се забавлявах с рисунката ти!!! Прекрасна си! Благодаря!
2. Булетроникът от сцена 470 е притежание на другарчето templar! Още снимки, включително и на конгресната значка-звезда можете да видите в колекцията му! Благодаря, templar, за Огнян ще бъде висока чест да се фука в училище с твоя Булетроник :)
3. Мелодиите в сцени 468 и 476 са от песни на Alain Barrière — съответно „Emporte-moi" и „Que se passe t'il dans ma tête“.
4. Песента в сцена 473 е „Sunshine After the Rain“ на Elkie Brooks.
5. Мелодията в последната сцена е от песента „Je te promets" на Johnny Hallyday.
6. Ето каква рисунка пристигна в Киностудията след излъчването на серията :) Художник е другарчето Anakin Skywalker. Картинката е абсолютен оригинал от осемдесетте, рисувана на предпоследната страница на ученическата му тетрадка цитирам: "от онези китайските, с твърди корици и молив Kohinoor НВ".
Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).
