"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години.
Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
Безкрайно детство петдесет и четвърта серия „Проблемите на големите“
--- сцена четиристотин четиридесет и четвърта---
— Ало? Здрасти, скъпа! Търсила си ме... — говореше другарят Спасов в телефонната слушалка, рушкайки из папките на бюрото си в служебния кабинет.
— Антоне, моля те, убий някакъв дивеч за вечеря, че в супера имаше опашка и не ми се чакаше — примоли се Нелчето и заоправя косата си в огледалото над телефона вкъщи.
— Не ти ли отстъпват ред, като те видят с този корем! — възмути се престорено мъжът.
— Друго не. Ааа... Чакай! Не закъснявай, да не отиде вечерята в полунощ.
— Няма да закъснявам. Хайде.
Нелчето затвори телефона и продължи да се разглежда в огледалото, потупвайки се по кръглия корем.
— Ц-ц-ц-ц... Заприличала съм на гайда!
--- сцена четиристотин четиридесет и пета---
— Пиле, хляб, локумка /три броя / или локум... — изброяваше другарят Спасов, докато правеше списък на поръчката. — И да не закъснявам! — сложи удивителен знак, скъса листчето и го прибра в джоба на сакото.
Телефонът иззвъня рязко.
— Да, Парушева? — отговори мъжът и се заслуша в гласа отсреща. — Свържете ме веднага!.. Ало? Бараба, здрасти! Мина ли докладът при министъра? Аха... Аха... Приел е нашето становище... Чудесно!!! Значи, точно както ти мислеше, че е! Браво!!! Кога е срещата при него? Вдругиден? В колко? Ясно. Разбрах... Ще пътувам с колата. Не ми се лашка из влаковете... Как сте вие?.. И ние. Айде! До скоро.
Другарят Спасов постави внимателно слушалката и каза тихо:
— Катили! — отвори вратата на гардероба — част от огромната секция до стената, пооправи вратовръзката си в огледалото, извади гребенче от вътрешния джоб на сакото и се среса, после измъкна палтото, облече го и излезе от кабинета, като загаси лампите.
Спря до бюрото на секретарката:
— Парушева, нали са при вас останалите два екземпляра от доклада до Генералния на обединението? Бихте ли ми дали единия?
— Един момент, другарю директор — скочи жената, стройна, на около четиридесет и пет, с очила с фини метални рамки и педантично прибрана на висок кок коса, извади от секцията зад гърба си папка и му я подаде: — Заповядайте!
— Вие не оставайте до късно, Парушева, няма нужда — взе папката той и я пъхна под мишница. — Мога да ви закарам до центъра...
— Но моля ви се, другарю директор, не искам да ви ангажирам... — започна жената.
— И без друго съм натам — прекъсна я той, — имам да изпълня някои поръчки... Хайде, обличайте се, ще ви изчакам.
Секретарката затвори пишещата машина, извади палтото си от гардероба и се заоблича, а другарят Спасов продължи:
— Виждам, че работата тук ви се удава? От началото на годината успяхте да навлезете в детайлите... Ганка беше права, като каза, че преди да се пенсионира ще избере подходящия заместник... Дано и вие да се чувствате комфортно на това работно място.
— О, моля ви се — извъртя очи жената и нахлупи на главата си заешки калпак, — като се вземе предвид, че идвам от „Винпром“, тук ми се вижда спокойно и приятно като в планински санаториум.
— Аха-хаха... — разсмя се от сърце директорът. — Голяма веселба ли беше там? Ха-хахаха...
— И представа нямате... — ухили му се тя.
— Непременно трябва да ми разкажете... — отвори и я пропусна пред себе си.
--- сцена четиристотин четиридесет и шеста ---
Притъмняваше в края на работния ден. Откъм индустриалния квартал прииждаха автобуси, коли и тълпи от хора, крачещи през калните преспи около стълбовете на булевардните лампи. Ладата спря до тротоара зад един препълнен служебен автобус, от който на спирката се изсипа невиждано множество работници и работнички.
— Благодаря ви, другарю директор! — каза секретарката Парушева, отвори вратата и се измъкна от задната седалка. Преди да затвори надникна в купето и пожела: — Спокойна вечер!
— И на вас, Парушева!
Ладата даде ляв мигач и пое бавно по булеварда. Сви по една уличка към вътрешността на центъра и избра място зад един москвич. Другарят Спасов слезе и с енергична походка се отправи към жълтите плочи.
Центърът блестеше в тъмнината на зимната вечер с високите си лампи и витрините. Хората се тълпяха на групички, разговаряха шумно, пожелаваха си приятна почивка, разделяха се, хукваха нанякъде, сякаш безцелно, стрелкаха се от една витрина към друга, докато изберат, после се изгубваха зад стъклата на някой магазин.
Мъжът отвори вратата на супермаркета, давайки възможност на две жени с пълни мрежи в ръцете да се измъкнат навън, и влезе вътре. При трите каси висяха множество купувачи с натъпкани догоре метални кошчета и нетърпеливо се оглеждаха.
— Охоо... — намръщи се другарят Спасов. — Тука ще осъмна! — завъртя се кръгом и напусна магазина. Застана отпред и потърка чело: — Да видим нататък какво е положението.
„Хляб“ — светеха обемните букви над козирката на дългия магазин с тюлени завеси над прозорците. По стъклата се четеше надписът „Хляб и сладкарски изделия“, редуван с абревиатурата ХСИ.
Другарят Спасов влезе в дългото помещение и направи физиономия:
— И тука същата работа! — нареди се в края на извитата двойна опашка и се зазяпа в подредените под пердетата чинийки с розова течност, в които удавени през топлите месеци на миналата година мухи се бяха превърнали в сувенири.
Опашките се придвижваха удивително бързо. Двете продавачки работеха като фурии и не цепеха никому басма:
— Казвай! — изръмжа едната.
— Един хляб — каза плахо дребничък мъж и намести притеснено бомбето си.
— Какъв? — нервен тик повдигна горната устна на жената, а отдолу блесна кучешки зъб.
— На черти — отвърна уплашено клиентът.
— Стара Загора ли?
— Аха.
— Свърши! — изрева продавачката и посочи полупразните фурнировани в тъмно стелажи зад гърба си.
— Тогава Добруджа?.. — опита плахо онзи.
Жената го изгледа, бръкна в зелената каса под стелажите и плъзна хляба по плота:
— Трийсет и шест стотинки! — зачака нетърпеливо.
Клиентът подаде две монети от двайсет стотинки.
— Точно няма ли там? — надникна в шепата му жената, изсумтя, върна две жълти монети от по две стотинки и кресна: — Казвай, следващият!
— Два хляба — ухили ѝ се другарят Спасов.
— Какви? — с досада го изгледа тя.
— Ми щом няма на черти, дайте Добруджа.
— Свърши! Онзи взе последния.
— При колежката ви няма ли? — посочи той към другата продавачка.
— Няма! — пресветна с очи жената.
— Хубава работа! — възмути се мъжът. — Тогава за какво са тия опашки? За сухари ли?
Хората отзад се разшумяха.
— Не ми губи времето, другарю! Казвай какъв искаш.
— Ами какъвто има — отвърна примирено другарят Спасов.
— Типов, ръжен или Грахам? — изхърка дълбоко съществото зад щанда и стисна юмруци.
Мъжът се почеса по брадата объркано:
— Вие какъв бихте си взели за вкъщи? — потърси консултация и опашката затаи дъх.
— Хррр... — изпръхтя жената и от ноздрите ѝ излезе пара.
— Добре де, ръжен! — вдигна отбранително ръка мъжът.
Жената се обърна към стелажите и свали два малки кафяви хляба.
— Не! — извика другарят Спасов, онази се стресна и изтърва хляба в зелената каса долу. — Размислих. По-добре типов. Или не! Чакайте!
Продавачката вдигна хлябовете от касата и без да се обръща, зачака решението му.
— Хайде, ръжен да е! Дайте двата ръжени — каза най-накрая той. — И три локумки.
Жената хвърли двата хляба на плота, взе къс хартия и бръкна зад стъклената витрина в тавата с локумките. Изпълни процедурата още два пъти и подпря едри лапи на ръба на отвореното пред нея чекмедже.
Другарят Спасов заприбира покупките.
— Я чакайте! — извика внезапно той, оголи края на едната локумка и почука силно по плота.
Дум-дум-дум — звукът се разнесе из целия магазин, а опашката се вцепени.
— Това са камъни с пудра захар. Не ги искам! Дайте ми кутия локум. — бутна ги назад мъжът и се приготви да плати. — Колко?
Зяпнала от изненада, продавачката сложи ръце на кръста и изквича:
— Как така не ги искате!!!
— Ми така! — отвърна мъжът. — Пробутвате боклуци на хората. Тези стоят поне от една седмица.
— Ааа... И повече — обади се някой от опашката и тя зажужа отвсякъде: — Точно така... Боклуци пробутват... Застояла стока... А хлябът свършил... Аман бее... Докога...
— Ц-ц-ц-ц... — другарката зад щанда впери зверски поглед в другаря Спасов. — Какъв приятен на вид мъж, а за единайсет стотинки на локумка прави панаири — обърна се към колежката си, която беше спряла да обслужва опашката и втрещено гледаше разправията. — Двама такива като минат на ден и ми свиват кръвоносните съдове!
— Защо зареждате големи количества, като не можете да ги продадете? — изгледа я сурово, като на следобедна оперативка, другарят Спасов.
— Ми план ми спускат бе, другарю! Аз сама ли да си ги ям, като останат? — аргументира се продавачката, върна трите локумки в тавата и със замах свали кутийка локум от рафта зад гърба си.
— Ако си направите труда да информирате редовно ония с плановете, как се движат нещата в магазина, и хлябът ви ще стига, и закуските няма да остават. Ама вие сигурно си карате по някоя стара схема и хич не ви дреме! — прибра локума мъжът, разплати се и се приготви да си ходи: — Довиждане! И намалете кафето!
— Какво нахалство! — не вярваше на ушите си продавачката. — И с големи претенции отгоре на туй! Аз съм в търговията откак се помня, той акъл тръгнал да ми дава... — обясни на колежката си и изрева към вратата: — А кафе не продаваме! — направи кратка многозначителна пауза и изрева повторно, този път към чакащите: — Следващия!!!
Опашката се строи послушно и тръгна по познатия ред.
--- сцена четиристотин четиридесет и седма ---
Вечерята за семейство Спасови беше приключила и около масата седяха само Нелчето и другарят Спасов.
— И това ли е всичко? — попита жената и сложи една върху друга празните чинии на децата.
— Ами това е в най-общи линии... — каза другарят Спасов и хвърли в своята огризаното пилешко кокалче. — Министърът е приел нашите доводи срещу намерението на онези другари, дето предлагат основна реконструкция и преоборудване на работещи цехове, зарекъл се да им издърпа ушите, а на Барабата обещал да не се търсят за момента промени в нашия завод. Да стабилизираме постигнатото и прочее, и прочее... А и заводът за резервни части към ДСО-то покрива седемдесет процента от нуждите ни за поддръжка на съоръженията и машините — на по-старите и на новите... Знаеш ли, че още в първите три месеца откакто работи, е спестил на държавата няколкостотин хиляди лева. Валутни лева! — натърти на „валутни“. — Трябва да си абсолютно безотговорен, за да одобриш закупуването на нови съоръжения от чужбина, при положение, че си ги поддържаме сами, а някои дори можем да произвеждаме.
— Щом е приел доводите ви министърът, защо ви вика на среща вдругиден? — изгледа го подозрително Нелчето и заизтръсква пудрата захар от парченце локум.
Другарят Спасов въздъхна дълбоко, изтри пръсти в салфетката, отпи от чашата с червено вино и отвърна тихо:
— Защото е обявил само официалната версия, Нелче. А на срещата ще ни съобщи неофициалната. Надявам се да не са много разликите — допи виното и остави чашата настрани. — Имам натрапчивото усещане, че нещата са замислени в далечна перспектива, а това беше само опипване на почвата — потърка чело над изморена физиономия. — Не, че нещо зависи от мене, за да ме пробват. Аз съм никой в тая игра, ако решат — ще го направят. Ще ме отстранят и ще си сложат подходящия, но са предпазливи и не искат да изглежда брутално. Все пак... партията, благоденствието, народа... Както и да е — махна с ръка мъжът. — Всеки носи отговорността за стореното от него самия. Не се безпокой за тия неща. Служебни дивотии... Ако можеше без тях... Ама не може! — каза повече на себе си, бутна празната чиния напред и се ухили на жена си, като смени рязко темата: — Голяма навалица из магазините бе! За малко да се откажа и аз. Добре, че в кулинарния все още имаше печени пилета и руска салата. А в заводския магазин всичко свършва след края на първа смяна. Трябва и за там да се помисли... — почеса се по главата. — Ще помоля Парушева, да занимае отговорните...
— Ммм, като каза Парушева — лапна локума Нелчето и облиза пръсти, — нищо не разправяш за нея. Каква е, що е... Млада, стара...
— Парушева е приятна жена! — заразказва другарят Спасов. — Няколко години по-възрастна... От мене — уточни. — Работи си кротко, не се натрапва... Направи ми впечатление, че има невероятно чувство за хумор. Оставих я до центъра тая вечер, беше ми на път... На новото си работно място се чувствала като на планински санаториум — разхили се мъжът. — Точно такова сравнение не съм очаквал да чуя... Много е забавна! Откъде ѝ хрумна...
— Разсмива те, значи! — смръщи вежди Нелчето.
— Знаеш ли какво работи мъжът й? — ухили ѝ се широко другарят Спасов.
— Трябва ли да ме интересува? — опита се да се заяде тя.
— Знам, че те интересува и рано или късно ще попиташ — отвърна мъжът. — Парушев е главен следовател в криминалния отдел на милицията.
Нелчето зяпна.
— Ухааа — възкликна детински, вдигнала вежди. Помълча известно време и изведнъж избухна в невъздържан смях: — Тази кака Ганка бе... Ц-ц-ц-ц... Каза и го направи! Ахахахаа... Аха-ха-хахааа...
Другарят Спасов гледаше жена си удивено:
— Какво е казала кака Ганка?
— Каза... — заливаше се от смях жената. — Ох, не мога... — изтри насълзените си очи в салфетка, подсмръкна и продължи: — Когато бях дошла в завода оня път да те взема след работа, ме успокои, че преди да се пенсионира, лично ще се погрижи да ти избере подходящата секретарка, щото се били навъдили разни... И аз тогава... И аз си представих, че ще намери някоя стара грозотия... Обаче с този ход кака Ганка надскочи всичките ми фантазии... Ахахааа... Да вземе да ти избере госпожа Шерлок Холмс... От това по-сигурна застраховка, здраве му кажи! Дето се вика, пет минути преди да си го помислиш, той вече ще знае... Ахахааа... — държеше се за корема Нелчето. — Обичам кака Ганка!
Другарят Спасов смръщи вежди и каза сърдито:
— Нямах представа, че Ганка е дебнела за морала ми и чистотата на семейните ни отношения!
Нелчето избърса отново насълзените си от смях очи в салфетката и бръкна в кутийката с локум.
— Ти Парушев виждал ли си го бе, Антоне?
— Нямал съм удоволствието.
— Той дали носи пистолет?
— Надявам се никога да не разбера!
— Хм! — присви очи замислено жената. — Скоро ще има ли заводски банкет?
— Ъуу... — направи кисела физиономия мъжът. — Аман от тия банкети! Няма да има!
— Жалко! — нацупи се престорено Нелчето и изведнъж изохка: — Ъхх! — хвана се за корема. — Това бебе има такива здрави ритници!
— Хихихи! — доволен изпъна крака под масата другарят Спасов и скръсти ръце зад тила си. — Ще го направим футболист!
— Да, да! — изгледа го с крива физиономия жената и след малко допълни: — Ритнитопковци ще ми ставате!.. Както казваше другарката Добрева в онзи филм.
--- сцена четиристотин четиридесет и осма --- На по-следващия ден
Веспасиана, Ивелина и Екатерина, обути в почти еднакви вълнени карирани панталони, отгоре с ученически престилки, с чантите на гърба над връхни дрехи — якета и палтенце, различни, според вкуса на майките им и асортимента в детските магазини, се прибираха от училище. Веспасиана разпалено обясняваше нещо и размахваше ръце:
— Стаксел шкот бе! Стак-сел-шкот — спря се насред уличката и изгледа приятелките си. — Не сте ли чували?
— Нее! — в един глас отвърнаха те.
— Това е част от лодка — обясни момиченцето.
— Коя част? — полюбопитства Екатерина.
Веспасиана се замисли и енергично се почеса по коляното през вълнения панталон.
— Много важна част! — направи пауза. — Ако не и най-важната част.
— За какво служи? — не спираше Екатерина.
Момиченцето изпуфтя:
— Охо! За много неща.
— Какви?
— Ееее пък вие значиии... — разсърди се. — Ми служи си. За разни работи. Затяга се и тъй нататък...
Трите тръгнаха мълчаливо. Сиана се цупеше.
— Ти откъде знаеш за ста... стак... Как беше там... — подхвана я Ивелина.
— За стаксел шкота ли? — върна се отново в свои води момиченцето и заразказва въодушевено: — От книжката „Маргаритка и аз“. Баща ѝ купи лодка и я сглоби в хола... И после ходиха да я изпробват на истинско езеро, а още по-после я изпробваха и в морето... Маргаритка е юнга, а баща ѝ капитан... И плаваха по Ропотамо... Река Ропотамо! — уточни детето. — Тя била в България тази река, пък аз преди мислех, че е в Африка, някъде до Лимпопо. При маймуните.
— В България си е ами! — присмя ѝ се Ивелина, а Веспасиана изкриви недоволно устни.
— И ние се возихме на лодка миналото лято! — заразказва Екатерина. — Спира до брега и през една фуния викат хората и като се напълни лодката, се разхожда малко из морето, после...
— Виждала съм такава! — махна с ръка Веспасиана. — Нищо особено. Натъпкана с хора по пейките. Друго си е да е само твоя... — децата се замислиха, а Сиана продължи: — Блазе ѝ на тая Маргаритка! — въздъхна дълбоко.
— Защо?
— Защото баща ѝ е писател и работи у дома. По цял ден е вкъщи. И има много време да си играе на лодки и капитани, и... — момиченцето наведе глава, после каза тихо: — И аз искам така! А татко е много зает. Особено напоследък... И като си приказваме, сякаш не ме слуша, а си мисли за нещо друго...
— Те големите винаги си имат важни проблеми, за които да мислят! — заключи мъдро Ивелина. — Освен ако не си направила нещо лошо! Тогава то става най-важното нещо и и започват да опяват. Предпочитам да си мислят за техните си неща.
— Татко не е такъв! — заяви Веспасиана. — Сега има много важна работа и е в командировка... В София.
— Ийиии... — зарадва се Екатерина. — Ще ти донесе ли нещо от командировката?
— Сигурно! — заяви уверено Веспасиана. — Винаги ми носи.
Трите пресякоха булеварда.
— Дано отново да завали сняг! — погледна небето Екатерина. — Иначе каква ваканция ще е в тая кал...
— Ей, вярно бе, от утре сме във ваканция... — развикаха се момиченцата и весело заподскачаха към махалата.
--- сцена четиристотин четиридесет и девета --- София, привечер.
Валеше мокър сняг и паветата лъщяха под фаровете на колите. Бежовият мерцедес тежко спря пред стара, олющена триетажна сграда. Двамата мъже в тъмни балтони с вдигнати яки излязоха от колата и се отправиха към сградата. Дървената врата уморено изскърца и пропусна мъжете вътре. Две стълбища се разделяха във входа — дясното водеше нагоре към етажите, лявото — към сутерена.
— Мирише на готвено зеле! — констатира другарят Спасов и се огледа наоколо. — Какво е това място? Не съм идвал никога тук.
Другарят Делнишки, по прякор Барабата, се ухили на приятеля си и го поведе надолу по лявото стълбище.
През мрачен тесен коридор с една крушка на тавана и няколко заключени с катинари врати, двамата мъже стигнаха до врата, зад метална решетка. Другарят Делнишки дръпна решетката и отвори вратата. Последва втори коридор, с подобни врати от двете страни, застлан с пепеляв на цвят мокет.
Другарят Спасов се заоглежда с любопитство и констатира:
— Износен мокет, прогорен от фасове... Миризма на зеле във входа... — обърна се към приятеля си: — Остава да ни посрещне някой бабаит с пистолет и да допълни картинката.
— Да ни посрещне — не! — ухили му се Барабата. — Но може да ни изпрати.
Другарят Спасов го изгледа удивен:
— Къде ме доведе бе, Бараба? Нали каза, че ще минем през някакво заведение да пийнем по едно...
От една врата излезе жена, в бяла риза и тъмночервена тясна пола, изгледа двамата, кимна леко на другаря Делнишки, пооправяйки с ръка косата си, и пъргаво като невестулка се вмъкна в отсрещната врата.
Другарят Спасов спря и смръщил вежди прониза с поглед другия:
— Да не си почнал да ѝ кръшкаш на Димана?
— И точно на тебе щях да се похваля! — изгледа го укорително другарят Делнишки и му се ухили, след което го побутна напред.
Стигнаха дъното на коридора и отвориха двукрилата врата.
В задимения сумрак на заведението се различаваха стъклени масички с тапицирани столове около тях, високи кръгли столчета в същата тапицерия пред бара, висящи ниско над барплота светещи глобуси, отразяващи се в него и в огледалния лъскав, претрупан с бутилки с луксозен алкохол рукванд.
Двамата окачиха палтата си на отреденото за целта място. Делнишки посочи към бара:
— Тук ли предпочиташ или на маса?
— Тук е добре — избра столче Спасов, намести се и се заоглежда наоколо.
Две маси в дъното бяха заети от обгърната в цигарен дим компания. Други клиенти нямаше.
— Мирише ми на скъп тютюн — заяви другарят Спасов и хвърли кутия БТ на бара.
— Боро? — предложи му Делнишки.
— Нали знаеш, че не обичам да ги сменям.
— Знам.
Двамата запалиха.
От същата врата влезе познатата вече жена от коридора, зае мястото си зад бара и поздрави:
Жената се обърна и избра ръбата бутилка. Наля в две чаши абсолютно равни количества, без да отмерва, и ги постави пред мъжете. Сръчно напълни купичка с лед и бутна вътре щипката. По магичен начин в ръката ѝ се появи чинийка с ядки, която също намери мястото си, след което жената се оттегли в другия край на плота и се зае със своя работа.
— Наздраве! — вдигна чашата си другарят Спасов.
— Наздраве!
— Познават те!
— Редовен съм.
— Откога висиш по баровете?
— Отскоро.
— Има ли причина?
— Давя мъката си — ухили му се Делнишки.
— Присъединявам се! — разхили се Спасов. — Нали моят завод ще става комбинат! Сам знаеш, какво ме чака оттук нататък. Министърът се извъртя на сто и осемдесет градуса. Уж нямаше да има промени... Как стана, че за два дена си смени мнението с обратен знак?
— Поддал е — обясни Делнишки. — Онези, които са предприели инициативата, са размахали сериозни аргументи за нуждата от промяна.
— Така или иначе си намериха официален начин да прокарат тяхното. Че постигнаха и отгоре! Министърът ти нареди в Обединението да се започне работа по изработката на планове за новата заводска структура. Неговият подпис стои най-долу. Новостите са приемливи и начинът, по който ще се въвеждат е правилен. Не пипаме старото, строим ново. Оттук нататък нищо не ме притеснява.
— На мен обаче ония няма да ми простят, Антошка! — каза тихо Делнишки и обърна съдържанието на чашата в гърлото си.
— Това, че се опъна ли?
Делнишки кимна:
— Те са ме смятали за „техен“ човек. Защото няколко пъти съм им правил малки услуги...
— В рамките на закона, нали? — попита почти шепнешком другарят Спасов и изгледа приятеля си.
— На ръба — отвърна другият. — И сега, като се дръпнах...
— Мислиш, че ще те изритат?
— Аха. Не е изключено и това да се случи — отвърна Делнишки и махна на барманката, тя повтори поръчката, той я изчака да се отдалечи и продължи: — За съжаление, аз не съм като тебе: раз-прас, късам, хвърлям, не ми пука за поста ми, мога и без него, мога и без вас...
— Аз така ли изглеждам отстрани? — удиви се Спасов.
— Така! — потвърди Делнишки. — И искрено ти завиждам за това. Аз обаче не мога да се разделя лесно с моя пост. За мене е важен. Не самият пост, а другото, което той ми осигурява. Което може да изгубя...
Другарят Спасов дълго гледа приятеля си. После вдигна удивено вежди и попита:
— За Димана ли се боиш?
Делнишки кимна.
— Не говориш сериозно, Бараба.
— Нея не мога да си позволя да изгубя, Антошка! Не мога!
— Въобразяваш си глупости!
— Напротив! Помня как постъпи навремето с тебе? Въпреки мощната любовна заря, която гърмеше около вас, не ѝ мигна окото да те разкара, само защото ѝ разправяше, че нямаш желание и стремежи да се катериш нагоре.
— Изобщо не може да се прави подобно сравнение! — каза сериозно другарят Спасов. — Всъщност аз бях едно голямо говедо и ми беше приятно да се изживявам като жертва, обвинявайки я за края. Истината е, че не беше виновна само Димана. Въпреки всичките ѝ лоши черти в характера, които ме дразнят до смърт, мога да се обзаложа, че никога не би постъпила с теб по този начин. След толкова години заедно. С чудесните ви деца... Самонавиваш се излишно.
— Ооо, ще постъпи... — поклати глава Делнишки.
Двамата млъкнаха за дълго, загледани в кехлибарените отблясъци на чашите си.
— Щом те тормози тоя въпрос, питай я направо, какво би сторила, ако си изгубиш поста — предложи другарят Спасов. — Ей така, на шега, ако щеш. За да се успокоиш...
— Не съм готов за експеримента! — отсече Барабата.
В заведението влязоха двама мъже, оставиха връхните си дрехи на закачалката и се спряха при бара:
— Делнишки? — подаде ръка единият и се ухили. — Готов ли си да загубиш и тая вечер?
— Тази вечер съм готов единствено за победа — ухили му се на свой ред онзи и представи непознатите един на друг: — Антон Спасов, Драгомир Черногорски, Темелко Суратлийски.
Тримата се ръкуваха.
Другарят Спасов погледна въпросително приятеля си, а Делнишки обясни:
— Беше ми споменал, че отдавна не си играл качествено карти. Предлагам да посветим вечерта на това и да си припомним, че бяхме непобедими навремето.
Другарят Спасов се ухили доволно и кимна одобрително.
--- сцена четиристотин и петдесета ---
София, домът на Делнишки
— Минава единайсет, а казахте десет! — на вратата сърдита ги посрещна Димана.
Двамата мъже, зачервени и ухилени до уши, събуха обувките си в коридора и се вмъкнаха в хола с палтата.
— Заповядай, Диманке! — подаде ѝ другарят Делнишки неразпечатана бутилка уиски, огромен шоколад и голям пакет бадеми. — Имаше и още, но ги унищожихме на място.
— Какви са тези армагани?
— От съпрузите на твойте дружки Черногорска и Суратлийска — обясни другарят Делнишки. — С Антошката ги сразихме. Няма по-добър отбор от нас, нали, приятелю?
Другарят Спасов поклати утвърдително глава и се ухили на Димана:
— Позакъсняхме, ще прощаваш, обаче не можехме да прекъснем такава игра...
— И си карал пил! — скара се на мъжа си тя.
— Не съм! — опъна се другарят Делнишки. — Дадох на Антошката да кара.
Димана извъртя очи с досада, а двамата мъже се разхилиха като хлапаци.
— Хайде, сваляйте палтата и сядайте да вечеряте! — изкомандва ги жената и се запъти към вратата.
— Диманке! — спря я Барабата и когато тя се обърна, продължи: — Абе все се каня да те питам, ако случайно вземат, че ме изритат от високия ми пост... — млъкна, внезапно размислил.
Другарят Спасов го изгледа изненадано и спря да се усмихва. Двамата мъже стърчаха глупаво насред хола.
Жената се приближи до тях и ги изгледа един след друг:
— Както сте я подкарали напоследък, натам вървите и двамата! — поклати глава. — Мъхъ! — спря суров поглед върху мъжа си. — Ти не се бой, отдавна съм ти уговорила място при нас в Института.
Барабата се облещи невярващо.
Другарят Спасов избухна в смях и го прасна с юмрук в рамото:
— Е, Бараба? — изгледа го с поглед „нали ти казах“.
— За тебе, Антоне, не съм питала — продължи с престорено извинителен тон жената. — Понеже знам наизуст всичките ти теории за живота в столицата и прочее... Но ако кажеш...
— Моля ти се, засега няма нужда — поклони се театрално другарят Спасов.
— Какво има за вечеря? — потри ръце другарят Делнишки. — Че нещо много огладнях изведнъж...
— Студено пиле, студен език, студени картофи, студена баница, салата „Снежанка“, уиски с лед... — заизброява жената, докато напускаше стаята, а двамата я последваха послушно.
--- сцена четиристотин петдесет и първа --- улица „Нашедетска“, домът на Спасови
Касетофонът свиреше във всекидневната.
В кухнята цареше оживление. Огнян бъркаше някаква смес в голяма купа. Около него се щураха Светла, Захари, Антоанета и брат ѝ Славян. Веспасиана циркулираше от всекидневната към кухнята и донасяше информация на майка си, която седеше на масата и мажеше филии с масло.
Огнян поднесе купата със сместа към чешмата и пусна водата.
— Не! — извика му Светла и я дръпна от ръцете му. — Не доливай вода. Трябва мляко. Иначе палачинките ще станат жилави.
— Може и с вода! — настоя момчето.
Момичето надникна във всекидневната:
— Лельо Нели, кажи му на Огнян, че е по-добре да се слага само мляко в сместа, не вода.
— По-хубаво е с мляко — произнесе се майката и заповяда: — Да дойде някой да помогне за сандвичите.
Захари, Антоанета и Славян седнаха около масата и се заловиха да помагат.
— Кой ще идва от вашия клас на рождения ти ден? — попита Светла, доля мляко и бутна купата в ръцете на Огнян. — Бъркай!
— Всички момчета — седем на брой и няколко момичета.
— Кои момичета? — полюбопитства тя.
— Мии... Всичките ли ги познаваш от нашия клас, че питаш?
— Почти.
— Аз пък от вашия никого не познавам. Изобщо от немските познавам само тебе и още двама трима от другите класове.
— Значи никого не си канил от по-горните класове.
— Не! Само от нашия клас и вас — от махалата. Защо разпитваш?
— Просто така — вдигна рамене момичето и пръсна вода върху електрическия котлон, водата изцвърча и девойката сложи тигана. — Защото стана много популярен в гимназията, откакто гаджето ти дойде чак от София да те види...
— Ми ще стана! — изгледа я той. — Като сте клюкарки...
— Еее, не е нужно да обиждаш! — намаза с масло тигана тя и приготви черпака.
— Ти пък не се обиждай! — каза по-любезно той. — Дай черпака, аз ще наливам в тигана.
— Аз имам повече опит — настоя Светла.
— Айде бе, аз като съм правил палачинки, ти още...Пък и днес имам рожден ден и мога да правя каквото си искам! — взе от ръцете ѝ черпака, гребна смес и я разля по тигана.
Двамата зачакаха, надвесени над палачинката.
— Ще залепне! — каза момичето.
— Няма.
— Ще залепне, ще видиш.
Огнян взе дървена лопатка и запобутва палачинката. Тя се размърда и услужливо се отлепи от дъното на тигана.
— Видя ли! — зарадва се момчето. — Не залепна.
— Я я обърни с подхвърляне — зарадва се и Светла.
Огнян вдигна тигана от котлона и се приготви да хвърли палачинката, когато вратата се отвори и на прага застана другарят Спасов.
— Татко! — извика. — Дойде си! Тъкмо навреме.— Гледай! — заметна силно нагоре, палачинката се завъртя елегантно във въздуха и после попадна с обратната си страна в тигана.
— Страшна техника! — похвали го баща му.
Огнян бутна тигана в ръцете на Светла и отиде при баща си.
— Честит рожден ден, моето момче! — прегърна го мъжът! — Голяма компания сте се събрали да помагате.
— Аха! Как мина командировката? — попита детето.
— Добре, добре... — опита се да бъде убедителен бащата. — Нося ти подаръци от софиянци.
— От Валерия ли? — зарадва се момчето.
— На първо място от нея. В куфарчето отвън са — ухили му се бащата. — Аз сега да видя останалите домашни любимци...
Мъжът влезе във всекидневната, където с писък беше посрещнат от Веспасиана, а Огнян изтърча в коридора, да търси подаръците. Отвори куфарчето и извади правоъгълен пакет. Разкъса хартията и отдолу се показа книга. „Джек Сламката“. Разгърна корицата и прочете: Честит рожден ден, Огняне! Желая ти винаги да бъдеш така жизнерадостен и добър и да постигаш с лекота мечтите си! Валерия, 18 януари.
Момчето разлисти книгата и намери вътре изписан кариран лист. Разгърна го и се зачете.
— Батко! — изневиделица зад него изникна Веспасиана и момчето подскочи. — Ела!
— Защо?
— Кака Светла те вика. Палачинките залепвали.
— Ей сега идвам — Огнян извади останалите опаковани подаръци от куфара, прегърна книгата и отнесе всичко в стаята си.
Звънецът над вратата иззвъня и цялата компания от всекидневната се втурна да отваря.
Останалите гости пристигаха.
Край на петдесет и четвърта серия
Някои важни уточнения:
1. В сцена 449 песента е Tainted Love в изпълнение на Stella Starlight Trio.
2. В последната сцена песента е Have You Ever Seen The Rain на Creedence Clearwater Revival.
Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).
