"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години.
Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
Безкрайно детство тридесет и първа серия „Отпуската 2“
Тази серия е втора част на тридесета серия, която завърши с първата вечер от гостуването на Делнишки в новата почивна станция на завода в Двореца. Една весела вечер в един балчишки ресторант, в която вдигнаха наздравица и си припомниха, колко са били близки двамата приятели преди години и възнамеряват занапред да не пропускат повече щастливи моменти.
--- сцена двеста тридесет и четвърта ---
Навън светлееше откъм морето.
В стаята на почивната станция Нелчето се разбуди с кисела физиономия. Разтри чело, повдигна се с усилие и седна в леглото. Сбърчила нос, с полуотворени очи, колкото да вижда къде стъпва, стана и притвори вратата към терасата, от която нахлуваше утринна хладина.
Останалите спяха. Огнян беше смотал завивката в краката си, а Веспасиана точно обратно, беше я прегърнала като топка и спеше отгоре ѝ. Жената внимателно оправи завивките и на двамата. Понамести и тази на мъжа си и се отправи към банята.
Погледна се с едно око в огледалото.
— Олеле, майчицеее... Да можеше да ме види Димана отнякъде... — разхили се тихичко жената и притисна слепоочията си с длани. — Вермут, мастика, бира и шампанско... Наздраве, Нело, за приятелството... И не си образувай бръчки... Само се насвяткай с чисто сърце... Светъл пример за изискано поведение...
Припомняйки си на глас изминалия първи ден от гостуването на Делнишки и последвалата го емоционална вечер, Нелчето изстиска половин тубичка Поморин на четката си и бясно залъска зъби. Хвърли четката в чашата и наплиска лицето си със студена вода.
— Ооох... Няма да стане тъй.
Прибра косата си на опашка с кръгъл ластик, пусна студения душ и се тикна под струята.
Двадесет минути по-късно, облечена в тъмносин анцуг и гуменки, Нелчето се измъкна от стаята и се отправи безшумно по коридора към стълбите за надолу.
Във фоайето попадна на Кайчо Барабата, също в анцуг и кецове.
— А, другарю Делнишки, много рано?
— Я — на свой ред се изненада Барабата, — другарко Нели? И вие ли имате навика да тичате сутрин?
— Не — разсмя се Нелчето, — нямам такива навици. Просто тази сутрин случаят го налага, ако не искам да прекарам деня в тежък махмурлук.
Барабата се разхили гръмко.
— Дааа... Незабравима вечер беше! Незабравима! Как може да сме пропуснали толкова много ценни години... Ето това няма да му го простя никога на Антошката.
Барабата отвори вратата и даде път на жената.
— Аз съм тръгнал към морето, какъв е вашият маршрут?
— Да потичаме из алеите на Двореца? — предложи Нелчето.
— Ще ни пуснат ли толкова рано. Нали се влизало с пропуски.
— Имаме горе пропуски — махна пренебрежително с ръка жената, — но има по-нестандартни начини да влезем вътре... Следвайте ме.
Жената хукна през мократа трева, излезе зад оградата на станцията и пое по черния път към бунгалата на военния завод, където миналото лято си почиваха баба Веска, дядо Спас и децата. Излязоха над клуба, където бяха паркирани колите на почиващите.
— Я, на Колю Карапращиев колата тука — зарадва се Нелчето и обясни на Барабата. — На военния завод... Приятели семейни — Трябва да кажа на Антон довечера да наминем. Знаете ли колко е хубаво тук вечер. Пали се огромен огън, пекат се миди и картофи в жарта... Непременно трябва да ви доведем.
— Чудесно! — зарадва се Барабата и последва жената през тайната вратичка в оградата, отделяща бунгалата от градините на Двореца.
Двамата минаха покрай каменната беседка на царицата, а малко по-нататък по пътечката, жената се спря при храстите с бяло френско грозде и затърси останали плодове.
— Жалко, всичко са окъсали — махна с ръка и продължи, докато излезе на алеята след входа. — Вътре сме — обяви радостно. — Сега ще ви заведа да поседнете на каменния трон на царицата под огромното дърво и да погледаме изгрева. Гарантирам ви, че след това никога повече няма да споменете Гърция.
Двамата тръгнаха по алеята и свиха вдясно.
--- сцена двеста тридесет и пета ---
— Вълшебно! Приказно! — въртеше се Барабата и не спираше да се възхищава. —Благодаря ви, Нели, че ме доведохте на това фантастично място! Невероятно е... Неописуемо... И този аромат... Неповторим!
Другарят Генерален на ДСО-то се радваше като малко момче.
Нелчето го гледаше усмихната.
— Вие наистина сте много добър човек. Неслучайно Антон е бил ваш близък приятел... Хайде, да се върнем обратно, към моста и водопада.
Минавайки покрай ресторанта до моста, двамата забелязаха самотен посетител, седнал на маса, да наблюдава изгрева през един от дъговидните отвори в каменната стена. Барабата се загледа и изненадано извика:
— Вероломов!
Мъжът се обърна и изгледа двойката.
— Я, Делнишки! — стана от мястото си и излезе на алеята. — Какво правиш тука бе, Бараба?
— Ехехее... — зарадва му се гръмко Генералния. — Йоте, на почивка ли бе? Нели, запознайте се, Панайот Вероломов... Знаете го... От киното... Йоте, другарката Нели Спасова.
Нелчето подаде ръка с широка усмивка:
— Гладали сме всички филми с ваше участие, другарю Вероломов. Радвам се да ви срещна на живо!
Елегантният висок мъж вдигна джентълменски ръката на Нелчето и я целуна, без да сваля поглед от очите ѝ.
— Поразен съм, другарко Нели! Бараба, да няма промяна в семейното ти положение? — полюбопитства другарят от киното.
— Не бе, Йоте, гостуваме с Димана и децата на наши приятели.
— Заповядайте, заповядайте... — развихри се Йотето Вероломов. — Поръчал съм кафе. Ще пиете ли с мен? Тъкмо да не скучая, че никой от колегите не става толкова рано и обикновено си нямам компания по изгрев. Добре, че ресторантът работи от тъмни зори, заради такива редки елементи като мене...
Нелчето и Барабата се настаниха на металните столчета с меки кожени седалки.
— Йотето ми беше новобранец в казармата. Голям образ. Все играеше някакви сценки... Веселеше поделението. Роден актьор. После го взеха в кинематографията и... Нататък знаете. Няма филм без негово участие — с гордост разказа Барабата. — Понякога се събираме за по едно питие. Е, скоро не сме де... Ти в отпуска ли си тука или по работа?
— Снимаме исторически филм — обясни актьорът. — Знаете, че това място е силно притегателно за режисьорите. С готови декори, цветно, неповторимо място... Красота! Подходящо за дворцови интриги!
Тримата се разсмяха.
— Ако желаете — продължи актьорът, — елате през деня да погледате на снимачната площадка. Много пищни костюми, много богато художествено оформление... Ако ви спрат, кажете, че сте с мене.
Кафето пристигна и разговорът се оживи още повече.
--- сцена двеста тридесет и шеста ---
Барабата и Нелчето връхлетяха в столовата, където останалите се бяха събрали за закуска.
— Хайде бе, Нело! Изкара ми акъла! — започна да ѝ се кара Спасов.— Оставила си бележка, че ще посрещаш изгрева край морето, а слънцето грее вече два часа! Всичко ми мина през ума. Таман щях да тръгвам да те търся, когато разбрах, че и Барабата липсва. И вместо да се успокоя, че не си сама, съвсем ми призля!.. Помислих, че си я отвлякъл! — полушеговито, полусериозно каза мъжът и погледна изпод вежди приятеля си. — Ама гледам, Мерцедеса тука...
— Антоне! — не обърна внимание на страданията му Нелчето и заразказва трескаво. — Нямаш представа с кого пихме кафе току що.
Всички млъкнаха в очакване.
— С Панайот Вероломов! Актьора!— обяви тържествено Нелчето и седна до мъжа си. — Снимат филм в Двореца. Дори ни покани на снимките. И ми целуна ръка.
— Ами! — не ѝ повярва Спасов.
— Няма майтап. Ей така седяхме, както с тебе сега, и си приказвахме. Затова се забавихме... Нямаше как — вдигна рамене Нелчето с невинна физиономия.
— Брех да му се не види! — възкликна мъжът. — Бараба, той ли, дето ти е бил новобранец в казармата?
— Той. Видяхме го случайно в един ресторант, докато се разхождахме с Нели из Двореца.
Спасов стрелна жена си с поглед.
— В ресторанта на културните дейци — побърза да уточни тя.
Веспасиана се наведе над майка си.
— Мамо, той коя ръка ти целуна?
Нелчето вдигна дясната си ръка и момиченцето я заразглежда.
— Все същата си е — констатира то и седна на мястото си.
Поднесоха закуската.
— Кайчо бе — обърна се Димана към мъжа си, докато онзи ѝ наливаше кафе от бялата каничка, — той Йотето доста отдавна не ни е гостувал. Все са много заети с Лида... Тя в театъра, той в киното, срещи с публиката из провинцията... Ееех... какъв динамичен живот водят артистите — въздъхна жената и отпи от кафето. — Ауу... ужасно кафе! — остави чашата на масата.
— Не са ни гостували, Димано, откакто ти обясни на жена му как да си държи главата на сцената, за да не ѝ личи двойната брадичка — Барабата отхапа от намазаната с масло филия и набоде парче сирене.
— Аз само я посъветвах приятелски... — оправда се Димана. — А и тя се съобрази със съвета ми.
— Съобрази се, разбира се, и спря да ни идва нагости.
Димана се нацупи и въздъхна отегчено:
— Офф... Къде тук можем да пием свястно кафе сутрин?
— В ресторанта на културните дейци — в един глас изрекоха Нелчето и Барабата и се разхилиха съучастнически.
--- сцена двеста тридесет и седма ---
Под жаркото слънце тридесетина мъжаги в тенекиени брони и шлемове, въоръжени с щитове и копия, в строй преминаваха през портата при розариума.
— Добреее... — крещеше мъжът с рупора. — Марширувай ситно... Точно така... Изнасяй се, изнасяй се... Добреее... Стоп! Върнете се обратно за втори дубъл.
Мъжете спряха и свалиха шлемовете.
— Втасахме бе, другарю режисьор в туй топлото — развика се един от групата.
— Айде, втори дубъл и изчезвайте да се окъпете в морето. После се прибирайте в поделението. За днес повече няма да ми трябвате.
— Айде. По местата...
Микрофон? Работи. Сцена двеста тридесет и седма. Кадър първи. Втори дубъл... Камера? Работи... Клапа...
Бронираните затрополиха по каменната настилка и се изнизаха за втори път през портата.
— Стооп! Готово! Свободни сте до утре сутринта в десет.
Спасови и Делнишки стояха при един от каменните зидове и наблюдаваха с интерес снимането на сцената.
— Ето го Йотето — извика Димана и двете с Нелчето приближиха снимачния екип, за да виждат по-добре.
Панайот Вероломов се появи откъм езерцето с лилиите, облечен в царски одежди, горд, величествен, великолепен... На ръката му висеше царска особа от женски род, в богата дреха. Двамата спряха насред алеята, женската царска особа му се хвърли на врата и го разцелува, а диадемата ѝ се търкулна на земята и изчезна сред розите.
— Стооп... — разхили се режисьорът. — По-леко де, еее... По-нежно... Ще изпогубим реквизита. Хайде, снимаме.
Димана и Нелчето толкова се бяха прехласнали, че неусетно се оказаха зад мястото на режисьора.
— Вие от миманса! — изкрещя им асистентката на режисьора. — Защо сте по бански? Бързо при гардеробиерката за костюми. Бързо. След малко е масовата сцена.
Жената ги натири назад и двете жени стреснато се върнаха при останалите зяпачи от компанията.
Барабата се запревива от смях:
— Димано! Видя ли? Харесаха те за миманса...
— Ааа... За нашите момичета — главна роля или нищо! — обади се Спасов и огледа двете жени.
Актьорите повториха сцената с целувката. Към тях изтича момиченце с къси къдрички, украсени с диадема, облечено също в царска дреха и задърпа „царицата“. Тя пусна Йотето, хвана момиченцето за ръка и двете напуснаха сцената, а Йотето остана тревожно загледан към хоризонта.
— Яаа... — възкликна Валерия. — Това не е ли онова малкото, дето ближеше капачките на солниците в ресторанта снощи?
Децата заоглеждаха детето, без да смеят да се приближат много.
— То е.
— То е...
— Брей, то било принцеса... — плесна радостно с ръце Веспасиана.
— Шшшшт! — обърна се към групичката асистентката на режисьора и се скара. — Не пречете на снимките! Кой ви пусна, другари, толкова близо на площадката? Тука е забранено да се стои.
— Я, забранено! — зад гърба ѝ приближи „царя“ и я изгледа смръщено. — Те са мои гости.
Панайот Вероломов поздрави Барабата, Димана и Нелчето и подред се запозна с онези от компанията, които не познаваше.
— Ихааа... — децата разглеждаха царската дреха и възклицаваха.
— Лида с тебе ли е, Йота? — попита Димана.
— Лида е на пионерски лагер-школа. Учи децата как се прави театър — отвърна Вероломов. — А аз съм тук още седмица. По план де, иначе може и да се проточи...
Операторът на филма, млад симпатичен момък, се мотаеше наоколо и хвърляше възхитени погледи към Валерия. Присламчи се и отправи въпрос към момичето:
— Вие не участвате ли във филма?
— Не! — изгледа го Валерия.
— А би трябвало — самоуверено се изказа момъкът и заоправя камерата. — Приличате на истинска царска дъщеря... С това лице...
Момичето се разсмя и понамести високо вдигнатите си на опашка къдрици.
Операторът я зяпаше с глуповата усмивка, но само след миг се наложи да се изнесе, защото върху него хвърли „царствена“ сянка Барабата, изкривил мустак в недоволна физиономия.
Към групата се присъедини актрисата от последната сцена, смъкна вървейки дългата одежда, и остана по бански костюм.
— Йота, хайде да ходим да се изкъпем бе, че после пак ще ни емнат. Кои са другарите?
Вероломов изгледа жената с досада и представи новите си приятели.
— Аууу... директор на такъв голям завод... — възкликна актрисата, когато ѝ представиха Спасов. — Че то е повече от цар бе, Йота!
— Другият пък е направо Генералния на ДСО-то им — Йотата посочи Барабата.
— Брейии..! И да не ни ги покажеш досега! — заразглежда ги жената, напълно пренебрегвайки дамите в компанията. — Ние умираме вечер от скука, а то виж какви екземпляри виреели наоколо — хем хубави, хем важни!..
Присвила очи, „царицата“ по бански огледа най-безцеремонно двамата нови познати, след което вдигна пръст към Спасов и отсече:
— Вас съм ви виждала и преди. Но не мога точно да определя къде и как... Ако бяхте актьор или режисьор... Но не сте... Или... Не! По-скоро ми приличате на някого... Разбира се, сетих се. На Ален Делон. Ами да... — зарадва се още повече актрисата и плесна с ръце като малко момиченце. — Поразителна прилика.
— Всъщност — ухили ѝ се омайно Спасов — ние с него сме еднояйчни близнаци, родени в едно парижко предградие, но са ни разделили като малки, по време на окупацията... Отвлякъл ме един немски дезертьор, за прикритие, но го разкрили, защото френският му бил ужасен, арестували го и го разстреляли, а мен не знаели на кого да върнат... Но това е дълга история...
Актрисата примираше от смях.
— И забавен на всичко отгоре. Ще се радвам да ми доразкажете историята довечера.
Веспасиана слушаше разговора на възрастните с ей такива очи. Не се сдържа, дръпна баща си и му прошепна:
— Вярно ли бе, татко?
— Абе как ще е вярно... — тихичко ѝ отговори баща ѝ и я помилва по главата.
— Жалко!
— Празнувам довечера рожден ден — продължи актрисата — и ви каня всички в нашия ресторант. Нали ще дойдете? — с надежда погледна към Спасов.
Нелчето се приведе към Димана и, чувствайки я съюзник в този момент, ѝ прошепна:
— Намери кого да пита. Сега ще ѝ откаже...
— Ще бъде чудесно! Ще дойдем с радост! — каза Спасов и погледна тържествено жена си. — Нали?
Нелчето кимна, за да потвърди, онемяла от изненада.
— Какъв подарък да ви донесем? — продължи мъжът.
— Няма нужда от подарък — махна с ръка актрисата. — Просто елате, за да оцветите компанията ни.
--- сцена двеста тридесет и осма ---
Изсипалият се порой прогони плажуващите.
Грабнали сламени чанти с багаж, шапки, чаршафи, хавлиени кърпи, пояси, топки и кофички с лопатки, Спасови и Делнишки пробягаха разстоянието от плажа до станцията за олимпийско време. Нахлуха във фоайето и се заизтръскваха от водата.
— Кой знае колко неща сме изръсили по пътя — едвам си поемаше дъх Нелчето, докато оглеждаше плажната чанта, от която капеше, не, течеше, като от пробит улук. — Всичко вътре стана дармадан — Извади от чантата мокро списание „Паралели“ с нанизан химикал в ъгъла. — И плажът следобед отиде...
— Скоро ще спре и ще пекне отново — успокои я Спасов и тръгна по стълбите към стаята. — И ще слезем в дерето при рекичката за охлюви. Искате ли?
— Дааа... — развикаха се децата.
— Шшшт! По-тихо, че има хора, които си почиват следобед — скара им се Барабата.
— Да! При тия гръмотевици, кой ли би могъл да спи — обади се Димана. — Аз, Антоне, за охлюви няма да дойда. Из тез кални дерета нямам работа.
— Знам! — спря на площадката между етажите Спасов и я изгледа сърдито. — Ще си решеш козината, да е лъскава за довечера. До осем часа има пет часа. В стаята ли смяташ да ги прекараш?
— Мислех да се разходим всички до града и да изберем подарък за актрисата. — отвърна му нацупено Димана. — Все пак, не може да се изтърсим на рожден ден с празни ръце.
— Ааа... Без мене по магазините — обърна се Спасов и продължи нагоре. — Жената ясно каза, че не ще подаръци.
— Права е Димана — застъпи се Нелчето. — Не бива с празни ръце. Вие отидете с децата да се разходите за охлюви, а ние двете ще се помотаем из града. Става ли така?
— Става! — одобри Барабата. — Само няма да говорите с непознати другари! Да не ви мислим де...
Двете семейства се прибраха по стаите си, за да се изсушат и да изчакат да отмине стихията, за да се заемат с набелязаните задачи.
--- сцена двеста тридесет и девета ---
Въоръжени с ентусиазъм Спасов, Барабата и четирите деца се спуснаха по пътечката към дерето.
— Малеее... каква калотия... — изпъшка Валерия. Май трябваше да отида с мама и леля Нели в града.
— Хайде, хайде! — опита се да повдигне духа ѝ Барабата. — Из градовете си всеки ден. На такова място е друго. Сливаш се с природата. И си почиваш от грижите. Знаеш ли ти с чичо ти Антон навремето колко охлюви сме ловили?.. Като падне дъжд, хващаме друмите и... Благодат! Чист въздух... Красота... Опаа...
Барабата се подхлъзна и докато свари да се залови за някой клон, се намери седнал в калта в най-ниската част на дерето.
Децата заприпадаха от смях и се спуснаха внимателно след него.
— Татко, скъсал си си джапанката — констатира Силвето.
— Ми така е! Който ходи по джапанки из деретата — хилеше се Спасов, оглеждайки собствените си подгизнали кецове.
Барабата огледа джапанката.
— Не е скъсана. Само се е измъкнала — поправи я и стана. — Хайде де, охлюви ли ще ловим или ще ми се подигравате! Хайде, че да имаме време и да ги сварим.
Децата се спогледаха.
— Аз охлюви няма да ям — отсече Валерия.
— И аз.
— И аз.
— Аз може да кусам — обади се плахо Силвето.
— Че тогава защо ще ги ловим? — тишина. — Или пък да ги наловим, а после да ги пуснем пак в гората. — предложи Валерия.
— Ами нали ще им променим мястото. Ако хванеш охлюва тук, а го пуснеш чак ейии... там... — разсъждаваше Огнян — да не мислиш, че ще си намери отново къщата? И с тази скорост...
— Че той нали си носи къщата със себе си! — сряза го Валерия.
— Ми ще го отделим от семейството му! — упорстваше Огнян.
Отново настана тишина в групичката.
— Сетих се! — изкрещя Веспасиана. — Можем само да ги броим — хващаш охлюв, броиш го и го връщаш на мястото му. Ама трябва да отбелязваме преброените, за да не ги броим по два пъти.
— Като диви зайци. Дясното ухо — вътрешната страна. Щрак! Ще ги пломбираме. — разхили се Спасов и сбута Барабата. — А?
— Става! Ще се движим в редица, за да не си застъпваме районите — разхили се гръмогласно Генералния.
— Ето един... — наведе се Силвето и вдигна охлюва. — Охльо Бохльо, покажи си рогцата, да ги видим черни ли са, бели ли са... — запя детето.
— Ми кой ще им помни бройката? — попита Спасов.
— Ти! — извикаха децата.
--- сцена двеста и четиридесета ---
Децата играеха пред столовата на станцията с няколко пленени охлюва. Горе мъжете пушеха на пейката и радостно приветстваха жените, които се вмъкнаха през портичката на станцията с подаръка за актрисата.
— Вижте какво ѝ избрахме! Пейзаж.
Двете жени показаха картината, изобразяваща изглед на града и морето от високо.
— Мммм... Браво! — похвали ги Барабата. — Много е добра, наистина.
— Нели, — сети се нещо Димана — ако нямате подходящо облекло за довечера, мога да ви предложа нещо от моя гардероб. Имам чудесен бял панталон. Не съм го обувала още. На вас може да ви е тесен, но ако искате, пробвайте го.
Нелчето махна небрежно с ръка.
— Вече съм намислила тоалет. А панталонът ви по-скоро може да ми е къс, отколкото тесен — не прости на Димана, която от своя страна изобщо не се обиди от намека.
— Тогава аз ще го обуя — зарадва се тя.
Двете тръгнаха към входа на станцията, но първо се отбиха да видят децата.
— Вир вода си — бръкна Димана във врата на Силвето. — И на течението сте седнали. Къде са охлювите? Само тези ли заловихте?
— Другите ги пуснахме.
— Ама първо ги преброихме.
— Хубаво сте си изкарали, значи! След вечеря сме на бал в царския дворец, не сте забравили, нали?
— Ийии... вярно! — скочи Валерия. — Аз какво ще обличам?
Момичето заряза охлювите и останалите и тръгна с майка си и Нелчето към стаята.
Огнян я проследи с навъсен поглед.
--- сцена двеста четиридесет и първа ---
Под керемидения навес на ресторанта на културните дейци в Двореца вече се танцуваше вихрено, когато Спасови и Делнишки се присъединиха. Четиримата възрастни, облечени до един в бяло — Димана в тесния панталон, Нелчето в къса бяла рокличка — заедно с децата се струпаха около рожденичката, за да ѝ поднесат картината.
— Охоо... — зарадва се актрисата. — Ето ги генералните ми гости, другарите важни ръководители. Ауу... В бяло! Много стилно! Като АББА сте. Ще ни попеете по-късно. Жената хвана под ръка Спасов и го поведе навътре. Останалите ги последваха.
— Разполагайте се! — посочи актрисата към столовете и масите изтеглени до стената със сводовете, която гледа към морето, където седяха нетанцуващите гости и се наливаха. — Пиенето е без ограничение във вида и количеството. Храна има, обслужвайте се. Чувствайте се като у дома си. Детската секция е ей там — вдигна пръст и посочи над главата на танцуващите групичка дечурлига близо до оркестъра. — Да ви представя някои от колегите от снимачния екип... — жената заизрежда имена и длъжности.
Компанията се настани.
Нелчето радостно оглеждаше празнуващите.
— Благодаря ти, Антоне, че прие поканата! — обърна се към мъжа си. — За малко си помислих, че ще откажеш.
— И да те разочаровам? — удиви се той. — Никога! Нали затова сме тук. Какво да ти налея?
— Лимонада — разсмя се жената.
Към тях се приближи Панайот Вероломов.
— Утре сутринта ще ходим на Калиакра — съобщи им и седна до Барабата.
— Ах, Йота! — плесна с ръце Димана. — Ще снимате с царицата някоя драма на скалите ли?
— Не! Ще ловим сафрид.
Мъжете се разхилиха и се чукнаха за наздраве.
Оркестърът подхвана "In the summertime".
— Никога не съм ходила там — ентусиазира се Димана. — И изобщо на север.
— Ми да отидем утре — предложи Спасов. — Ще разгледаме Калиакра, после може да се поразходим до Шабла, да видим фара. Дали си е на мястото... Плажът там е великолепен. Ще останем целия ден. За разнообразие.
Останалите се съгласиха с охота.
Актрисата се изправи до масата им:
— Другарят Делон дали би приел да потанцуваме? — погледна с надежда към Спасов. — Откакто днес ви видях в розариума, копнея за този момент. Объркахте мислите ми... Навредихте на работата ми... Репликите ми звучаха вяло... Никакви снимки не можахме да направим следобеда.
— Защото валя! — избухна в смях Вероломов.
— Стига де, Йота! Не разваляй момента — скара му се жената.
Спасов погледна Нелчето с извинителна физиономия и поведе актрисата към дансинга.
След малко и останалите се присъединиха.
Децата бързо се бяха ориентирали в обстановката и вече се чувстваха близки с групичката дечурлига, която се въртеше около оркестъра.
Най-отпред буйно танцуваше момченце в къси кадифени панталонки.
Силвето и Веспасиана се присъединиха и заследваха движенията му. Онзи спря и ги позяпа.
— Не така! — показа правилното движение момченцато. — Така!
Двете повториха.
— Аз съм Веспасиана. Тази е Силвето. Ти как се казваш?
— Димитър Димитров — Митко.
— Хубаво танцуваш! — похвали го Веспасиана. — И ти ли играеш във филма?
— Не. Баща ми е в оркестъра, а майка ми пее.
— Наистина ли? Ехааа... — зарадва се Силвето. — Може ли тогава да посвирим малко на пианото.
— Това не е пиано, а клавир. — поправи я момченцето.
— Много е хубаво. Звучи като щурче — изказа се Веспасиана. — Искаш ли да потанцуваме?
— Може. Тези бавните ги владея още по-добре.
Двамата вдигнаха ръце и ги поставиха всеки на раменете на другия, стремейки се да оставят колкото може по-голямо разстояние помежду си. Стъпка вляво, стъпка вдясно...
— Сега съм аз — намести се Силвето и процедурата се повтори.
До тях доприпка момиченцето с къдричките, което снощи в ресторанта ближеше солниците, а днес играеше във филм, и ги зазяпа отстрани.
Веспасиана се наведе над него:
— Ти истинска принцеса ли си?
Момиченцето не отговори, само се усмихна с дяволита муцунка и избяга към масите.
— Айде на криеница в тъмното! — извика някое от децата.
Митко заряза Силвето и хукна.
— Чакай бе! — извика тя след него. — Ми танца?
— Нямам време за глупости — махна с ръка и се изгуби в тъмнината извън осветения ресторант.
— Момчета! — възмути се Веспасиана.
Двете останаха сами, загледани след него.
След секунда той се върна тичайки и застана пред тях.
— Абе хайде идвайте бе! — повика ги с ръка.
Двете се спогледаха и без да чакат втора покана хукнаха към тъмното.
На дансинга Димана танцуваше със Спасов, Нелчето с Вероломов, който ѝ разправяше нещо на ухото и тя умираше от смях, а актрисата висеше на врата на Барабата...
Нежният звук на клавира правеше картината пленително спокойна и приятна... Всички се забавляваха в свежата вечер в края на август, на брега на морето, на най-красивото място на света, сред аромата на мокра вечна зеленина, рози и водорасли...
--- сцена двеста четиридесет и втора ---
Шабленският плаж, безкраен, се простираше на север. Морето, безбрежно, синееше под слънчевите лъчи, кротко и безметежно...
Мерцедесът и Ладата спряха едновременно, като стара семейна двойка.
Огнян се измъкна от шофьорската врата на Мерцедеса и заскача пред баща си.
— Татко, много ми хареса да карам колата на чичо Кайчо. Много!
Барабата излезе от предната дясна врата.
— Антошка, грешка няма момчето ти! Сякаш е роден да шофира! Още малък, а такъв замах. И как плавно превключва скоростите, сякаш... ехеее... стар шофьор. Талантлив е! Браво на тебе! Научил си го! — тупна приятеля си по рамото и се обърна към Огнян. — Да кажеш на баща си да смени Ладата с нещо по-така. Чу ли?
Гордо ухилен, Спасов разроши косата на Огнян, погледна го топло и обеща:
— Следваща стъпка — самолет!
В отлично настроение компанията се настани на плажа, близо до самата вода.
— Тука ще копаете! — заяви Огнян и с крак очерта окръжност около себе си.
— Откъде знаеш, че нефтът е тук? — полюбопитства Силвето.
— Усещам го! Под краката ни е.
— Трябва да проверим с пръчки — обяви Веспасиана и се заоглежда наоколо.
— С пръчки не е сигурно! Ще реагират на водата и ще ни подведат. — махна с ръка Огнян. — За нефта трябва нефтотърсач. И сондьори. Казвам ви, че е тука. Хайде, копайте!
Двете по-малки момичета се заеха със задачата.
Огнян погледна Валерия с надежда, но тя не прояви никакъв интерес към бъдещия нефтен магнат, само оправи бялата си слънчева шапка и се задълбочи в книгата.
— Искаш ли да поплуваме? — предложи ѝ Огнян.
— Ммм... Не! Тук на север водата е много студена — сбърчи нос девойката.
— Свиква се! А ако се гмурнеш веднага, дори няма да усетиш студа — продължи да я убеждава.
— Не искам да си мокря косата, защото се изтощава от солената вода.
— Много изпускаш, да знаеш — не се предаваше момчето. — Като се прибереш в София, ще съжаляваш.
— Няма! Аз там ходя на басейн.
— Ха! — изсмя се хлапакът. — Двете нямат нищо общо.
— Все едно.
— Ще ти дам шнорхела и маската да огледаш дъното. В басейна ти в София няма такива неща, като тук.
Момичето се поколеба.
Огнян не изпусна момента, хвана я здраво над китката на лявата ръка и я изправи.
— Стига си си губила времето с книги! Ще си ги четеш вкъщи. Тръгвай да ти покажа едно друго.
Момичето се подчини и само след малко, с шнорхел и маска шареше с ръце по дъното на шабленското море, в търсене на находки, под вещите наставления на Огнян.
Спасов и Барабата стояха наблизо и наблюдаваха сцената.
— Голямо мъжкарче става синът ти! Виж го само... — кимна към децата Генералния, а в очите му се четеше възхищение.
— Ми продължавай да го хвалиш още, пък гледай с какво самочувствие ще почне след малко и на баща си да дава акъл — разсмя се Спасов.
— А тия двечките, малките, ги кара да търсят неф. — Барабата посочи към Веспасиана и Силвето. — Да им помогнем, а?
— Аз ще вляза да поплувам. — заяви Спасов. — Идваш ли?
— Студена е тука водата. Не ми се зъзне вътре. Ще поработя малко на нефтения кладенец — разсмя се мъжът. — Пък току виж ми излязъл късметът.
Спасов се обърна към жена си и Димана, които решаваха кръстословица:
— Отивам да поплувам. Има ли кандидатки за състезание до Сочи и обратно?
Двете жени поклатиха отрицателно глава и го проследиха с поглед, когато се хвърли във водата и мощно загреба към изток.
— Не ходи много навътре! — извика след него Нелчето. — Ей, като почне така... Да му мисля само! — погледна Огнян и Валерия, които си седяха мирно на плиткото. — Тези поне слушат.
Двете жени се усмихнаха и се заеха отново с кръстословицата.
--- сцена двеста четиридесет и трета ---
Спасов излезе от водата и се наведе за хавлиената кърпа върху чаршафа, на който лежеше Нелчето. Нарочно тръсна глава над нея, а тя изпищя.
— Ах, че си маймунааа... — замери го със списанието и му се ухили. — Наплува ли се?
— Мъхъ.
— Много навътре ходиш! Ще си намериш някой път белята.
— Ми като не идваш с мене да ме пазиш...
— Антоне, ще ме придружиш ли до фара? Искам да го разгледам, а никой друг не ще. Питах всички. Пък е доста далеко, за да ходя сама. — Димана се приближи с умолителна физиономия.
Спасов изтри косата си, пооправи я и докато увиваше хавлиената кърпа около кръста си, присви очи към фара и кимна с глава:
— Хайде! Да се поразходим.
Двамата с Димана тръгнаха по плажа, заобикаляйки налягалите по чаршафите хора.
Насреща им изскочи фотограф:
— Другарката е италианка, нали? — зададе въпроса си към Спасов.
Той се разхили:
— Познахте! Това е световноизвестната Джинета Паронди!
Фотографът се замисли, почеса върха на главата си, после се почеса зад молива на ухото си, почеса се и по тила и се разсмя доволно:
— Аааа... Разбира се! Другарката Кардинале. Може ли уна фотографѝа, белла синьора? — без да дочака отговор, фотографът ги щракна. — Пък утре ще ви намеря отново тук, за да ви я дам.
— Утре синьората няма да бъде тук, защото заминава на снимки в Ница — обясни Спасов.
— Тогава синьората да ми даде адрес, за да ѝ изпратя снимката у дома. Като подарък от Джино Фотографа — поклони се мъжът и свали молива от ухото си, след което извади картонче от джоба на ризата. — Кажете!
— Изпратете снимката на моя адрес — Спасов взе молива и картончето от ръцете му и набързо надраска адреса си.
— Ааа — направи многозначителна физиономия фотографът, — значи не сте на един адрес с белла синьората... Аха... Е, проверявайте си пощенската кутия, другарю.
Фотографът продължи нататък по плажа, а Спасов и Димана се разхилиха на случката
— Джинета Паронди! — погледна го Димана. — Как се сети? Оттогава никой не ми е казвал така.
— Не знам — вдигна рамене мъжът. — Просто ми се изплъзна... Джинета... Ти беше най-хубавото момиче в Института... Същинска Клаудия Кардинале...
— Бяхме най-хубавата двойка в Института — допълни жената, като натърти на „двойка“.
— Валерия невероятно прилича на теб. Същата!
— Разправят, че ако детето прилича много на единия от родителите, значи в отношенията между двамата родители той е повече обичаният.
— Виж ти! — възкликна мъжът. — Това обяснява абсолютната ви прилика с голямата ти дъщеря. Барабата беше направо откачил по тебе. Интересното е друго, че малката много повече прилича на него, отколкото на тебе. И ако онова, което разправят е вярно, значи ли, че чувствата ти към Барабата са претърпели сериозна промяна с времето?
— Значи! — Димана свали слънчевите си очила и нервно си заигра с тях.
Разговорът замря.
Поде го отново жената:
— А твоите деца приличат еднакво и на двама ви. Не може да се определи на кого повече.
— Така е. По равно!
Вървяха един до друг, не смеейки да говорят, всеки потънал в мислите си.
Мелодията идваше от един транзистор под фара, където възрастен човек се мъчеше да събере купчина бели листи разпилявани от вятъра..
Мъжът и жената спряха един до друг загледани във веселите морски вълни, в които бясно танцуваше светлината. Стояха дълго без да проговорят, заслушани в песента и шума на морето. Над тях фарът гордо се извисяваше към слънцето.
— На тебе или на мене? — не издържа жената и свела поглед, изказа на глас мислите и на двамата. — На кого повече щяха да приличат нашите деца?
Мъжът преглътна, пое дълбоко въздух, стисна устни и рязко се обърна към нея.
— Нашите ли?
Тя го погледна и не сдържа сълзите си.
— Ако ми беше имала повече доверие, ако се беше хванала здраво за ръката ми и ме беше последвала без никакви условия, сега нямаше да водим този разговор! — почти ѝ изкрещя мъжът. — Защото сега онези деца там — посочи назад — щяха да са нашите деца. И нямаше да се питаш на кого приличат. Просто щяха да са си наши. И на картончето на фотографа щяхме да напишем нашия адрес. И целият ни живот щеше да е само наш... Твой и мой! Ако само се беше опитала да преодолееш себе си и мисълта за собственото си величие и беше приела да си с мен, заради истинската любов, която изпитвахме, вместо да ме нападаш всеки път, когато отказвах да ти прощавам глезотиите, тогава щеше да е... Друго!
Мъжът млъкна и отново загледа хоризонта. Жената попиваше сълзите си в ръкава на бялата си риза и подсмърчаше тихичко.
— Защото, Димано, такъв филм може да се гледа само веднъж в живота! Няма повторение! Или ти харесва такъв, какъвто е, или си избираш друг филм. Ти избра!
Жената се обърна към него и го прегърна силно.
— Ако можеше времето да се върне назад...
Спасов отвърна на прегръдката.
— И да можеше, сигурен съм, че би постъпила по същия начин!
Останаха дълго така, не смеейки да прекъснат момента.
— Както и аз! — заключи най-накрая мъжът и я отдръпна от себе си. Помилва нежно разбърканите къдрици на върха на главата ѝ и каза: — Сложи си очилата, че приличаш на вещица. Ще изкараш акъла на децата.
Жената се разсмя през сълзи и спази препоръката.
Двамата тръгнаха обратно, оставяйки фара зад гърба си.
--- сцена двеста четиридесет и четвърта ---
— Ооох, много се изморих днес! — изпъшка Веспасиана и седна в Ладата до брат си.
— И аз! — въздъхна тежко Огнян.
— Сега ще си подремнете по пътя към станцията, после ще се изкъпем, ще вечеряме... — Нелчето седна отпред и затвори вратата. — Готови сме. — обяви.
Спасов завъртя ключа и запали. Гумите изсвистяха и колата потегли рязко. Излезе на пътя, следвайки Мерцедеса.
Не разговаряха. Децата се унесоха от движението и шума на двигателя и веднага заспаха, преуморени от слънцето, морето и игрите.
Нелчето се размърда неспокойно на седалката, отправяйки погледи към мъжа си, който караше намръщен, подпрял главата си с лявата ръка на прозореца.
— Трябваше да ми кажеш, колко сериозно е било случилото се преди години между вас, вместо да го научавам от Барабата онзи ден и от онова, което видях днес. Почти не ми говориш след разходката до фара. Направо не си на себе си оттогава.
Мъжът се изправи и хвана волана с две ръце.
— Сега вече си обясних странните неща, които недоумявах — продължи тихо жената, за да не събуди децата.
— Кои по-точно? — попита Спасов без да отделя поглед от пътя.
— По-точно факта, че когато преди три години се пенсионира старият директор на завода и предложи тебе, като най-подходящ да поеме поста, ти прие с детинска радост, въпреки, че изпитваше силни колебания, дали ще се справиш. Сега знам защо си се радвал толкова. Щял си най-сетне да ѝ покажеш, че не си чак толкоз неамбициозен и елементарен. Че можеш да си „голямата работа“, ако поискаш. Приел си заради нея, очаквайки един ден да научи за успехите ти и обляна в сълзи да се хвърли в прегръдките ти, горчиво разкаяна, задето те е отблъснала.
Мъжът зяпна и вдигнал вежди, няколко пъти погледна жена си, местейки поглед от пътя към нея и обратно.
Изведнъж се разхили хлапашки. Взе ръката ѝ и я притисна до дясната си буза. Задържа я дълго, целуна я и я пусна.
— Не е за вярване!.. Направо не е за вярване! — не спираше да се смее.
Нелчето го изгледа продължително, на свой ред изненадана от реакцията му.
— Все пак се чудя, защо не си ми казал нищо през всичките тези години?
— Как, според тебе, се разказва такова нещо? — обърна се Спасов, вече сериозен, и задържа дълго погледа си върху нея.
— Гледай напред, моля те! — посочи му с ръка пътя. — Мисля, че навремето и тримата сте направили голяма грешка, като не сте си изяснили отношенията, а сте мълчали. Барабата ми разказа подробностите с надеждата, че ще ти кажа, колко виновен се чувства пред тебе.
— Ха! Виновен... Браво! Значи трябва да съм доволен! Не съм единственият страдалец. Всички забъркани сме се измъчвали от случилото се преди сто години! Олекна ми! Сериозно! Допреди малко съжалявах искрено, че ги поканих да ни гостуват, а май в крайна сметка се оказва за добро.
— Мдаа... Не съжалявай! Аз лично си прекарвам чудесно в компанията на Барабата. Дори имам уверението му, че ако ти омръзна някой ден, мога да разчитам на пълната му подкрепа.
— Тъй ли? Е, този път вече прошка няма да има! Ще му видя сметката! — закани се мъжът и натисна газта. — Днес трябваше да го удавя в морето. Нищо. Утре!
— Забелязваш ли, че им харесва тук? Уж нямаше да остават много...
— Аха. Харесва им. И даже спряха да споменават Гърция.
— Ауу, Антоне! — стресна се Нелчето. — Забравих нещо важно!
Мъжът рязко отби и закова колата на място. Погледна жена си въпросително.
Тя го прониза с най-синия си поглед и след кратко мълчание каза:
— Не знам какво е ставало при фара, но да знаеш, че никога няма да ти го простя!
Той устоя на погледа ѝ и отвърна:
— Нищо не е ставало при фара!
Тежка тишина легна между двамата.
Децата се събудиха и Веспасиана, чешейки се по нослето с юмруче, попита:
— Защо спряхме? Стигнахме ли?
— Спете, спете — усмихна ѝ се Нелчето и я потупа по раменцето. — Има още много път, докато стигнем.
Децата се наместиха отново и бързо се върнаха в безметежния си детски сън.
Ладата летеше срещу залязващото слънце.
— Антоне?
— Ммм?
— Ти нали мислеше да се отбием при твоя човек, да се разберете за капията бе?
— Ийии... вярно бе — направи физиономия Спасов. — Нищо. Ще му се обадя по телефона. И без друго е още рано за капията.
— Антоне?
— Ммм?
— Мисля си тази година да сложим по-малко патладжан в лютеницата, а?
— Що бе, не беше лоша миналогодишната.
— Ъф, горчеше.
— Да-да, горчеше!
Колата се изгуби в далечината към слънцето, отнасяйки цял един малък свят, многократно разбъркван и подреждан в мислите на всеки един от обитателите му.
Край на тридесет и първа серия
Някои важни уточнения:
1. Момченцето от сцена 241 е другарчето Бат Митко. 2. Момиченцето - принцеса от сцени 237 и 241 е другарчето Симпра - онова със солниците от предната серия :)
3. Фонът на кадъра с Димана и Спасов е снимка от плажа на Шабла от 1971 година :) По-точно част от снимка :)
Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).
Предишна страница Следваща страница Начало на страницата