Какъв беше градът, в който живях детството си?
В него нямаше лъскави витрини и неонови реклами. По улиците му с умерена скорост минаваха неугледни от съвременна гледна точка автомобили: лади, москвичи, жигули. Нито една кола нямаше аларма и въпреки това кражба на автомобил беше доста рядко явление.

По алеите на града ни бяха насадени градинки с цветя. Те не буренясваха, постоянно се прекопаваха и това също беше в реда на нещата. Кошчетата за буклук бяха изляти от цимент, около тях никога нямаше разхвърляни боклуци. Улиците се миеха с камиони-цистерни всяка седмица. Смугли чичковци  обливаха асфалта с големи гумени маркучи.
В началото на града ни имаше малка ж.п. гара. В чакалнята винаги имаше дълга опашка за билети, но касиерката спираше продажбата на билети точно пет минути преди тръгване на влака и никой не я псуваше за това. Автобусната гара пък беше "оборудвана" с тромави автобуси "Чавдар". При возене те друсаха ужасно. Смърдяха на нафта, от която на малките деца им се повръщаше. Шофьорите окичваха предното стъкло със снимки на Сандра и Лепа Брена, или с календари на "Левски" и "ЦСКА", и задължително разнообразяваха пътуването със сръбска музика.
 Градът започваше своя живот рано сутрин, когато работниците "първа смяна" забързани отиваха на работа, а лелките от "Комунални услуги" метяха тротоарите с метли с дълги дръжки и сковани от дърво съндъчета-лопатки.

 

 Пред магазините снабдителите вече бяха оставили касите с кисело мляко и безалкохолни напитки. Ей така - на улицата, без надзор и никой не крадеше от касетките. В града имаше едно единствено място за продажба на вестници. Не че хората не се интересуваха от новини, но от малък до голям всеки беше абониран за вестник и списание по линия на "културно-просветната дейност".

 

Вестниците бяха единодушни в мнението си по основните политически въпроси, но никой не виждаше в това пръста на "световната конспирация". Всъщност в това всички  виждаха пръста на Партията. Партията с главно "П" - сега това изглежда като ръкописна грешка. Сега дори биха попитали:"А коя партия"?
Магазините също не изпъкваха с разнообразие: един два "Плод и зеленчук", по един брой от магазините за електроуреди, готово облекло, домашни потреби и т.н.

Този магазинен дефицит създаваше дълги опашки от хора, чакащи да си купят какво ли не - от хляб до телевизор. Всъщност цветните телевизори се продаваха по списък, в който трябваше да се запишеш месеци преди твоят телевизор да дойде в градския магазин. Хората приемаха това за нормално, никой не ругаеше държавата за дългите чакания по опашки и списъци.
Читалището и градското кино бяха едни  от най-посещаваните сгради в града. Филмите, прожектирани в киното, се деляха на "социалистически" и "западни", това особено си личеше в цената. Имаше филми, забранени за деца до 14, 16 и 18-годишна възраст, тъй като тогава се считаше, че деца не бива да гледат насилие и секс. Това мнение не подлежеше на ревизия и никой не мислеше, че по този начин се ограничава "свободата на  изкуството". Да, тогава хората все още разбираха нещо от деца. Филмовите прожекции бяха три пъти на ден. "Касовите" западни филми пристигаха в градското кино две-три години след официалната си премиера, но това не възмущаваше никого. Освен че гледаха филми, хората също така се интересуваха от книги. В градската библиотека имаше читалня, където постоянно разни хора нещо четяха. Без цигара в ръка и кафе на масата. Не, не бяха безработни или смахнати, просто тогава да четеш беше нещо в реда на нещата.
 Почти всяка седмица в градския театър имаше постановка. На театър ходеха всички - от уличните чистачки до директорите на заводи. Артистите не се събличаха голи по сцената и не говореха мръсотии, но това не намаляваше броят на зрителите, защото никой не отиваше на постановка на "Хамлет", за да погледа как изглежда Офелия без бельо.
Често в театралната зала провеждаха събрания. На тях винаги някой четеше доклад, винаги всички гласуваха единодушно "за" и ръкопляскаха "бурно и продължително". Всички знаеха, че това е попресилено, но никой не го преживяваше чак толкова, че да се хвърли под влака или да посегне към наркотиците. Впрочем тогава нямаше наркотици, за тях поназнайвахме нещо само от западните филми. Вечер, ако не се редяха на опашка пред някой магазин, гражданите  отсядаха да починат в накоя сладкарница или ресторант.