Първа случка

Пепино от ранна детска възраст ходи на уроци по английски, но в училище няма такъв предмет, средата не е като днешната – от всички страни да те залива англоезична реч и култура. Така моите знания оставаха незабелязани от съучениците. До деня, в който се оказа, че в училище все пак ще се изучава и английски. Учителят бе млад, направо "батко" – много усмихнат и контактен. Аз реших да положа максимума от своите усилия, за да се представя добре. Струваше ми се, че всички говорят езика по-добре от мен. Залегнах здраво над уроците и домашните и ето, един ден идва и моят ред да бъда изпитан. Излизам на дъската и започвам. Учителят ме гледа с все по-нарастващо възхищение. Свършва изпитът, получавам си шестицата в бележника, но освен това и похвала пред целия клас. Изгубих ума и дума – не бях готов за толкова слава. Не знаех какво да направя, а исках да кажа нещо, да изразя благодарността си към учителя. Тогава тялото ми направи най-абсурдното движение (не забравяйте, че бях тотално онемял – и на български, и на английски) – завъртях се към учителя и му се поклоних. После смутено се върнах на чина и тогава... поисках да се отвори земята и да ме глътне. Умрях от срам!

Втора случка

Пепино беше малък и много завиждаше на онези батковци, които разполагаха с истински прашки (досещате се, че не говорим за въздигнатите в култ от Пепа "прашката" части от облеклото, нали?) – здраво, почти като фабрично "Y", силен ластик, с вързана кожа за по-удобно изстрелване на топчето/камъка. Ето, обаче, че и Пепино малко порасна и дойде време да се снабди с подобна прашка. Гледах я и не можех да повярвам, че най-после имам истинска прашка. Как да не я тестваш! На дърво – добре, ама дали ще може да отстреля и нещо, което се движи? Трябваше да проверя. Отивам с колелото в близкия парк и бързо откривам обекта – един кос, който, нищо неподозиращ, си подскача из тревата. Не исках да го наранявам, така че преместих мислено изстрела с около половин метър встрани и разбира се, не го уцелих. Косът подрипна и офейка жив и здрав, а аз доволен – прашката "работи". Не щеш ли, усещам здрава ръка да ме държи за лакътя. Възрастен господин – тогава още бяха "другари". "Така ли те учат в училище бе, момче! Не те ли е срам!.." После вече не можех да го слушам. Исках да му обясня, че не съм искал да уцеля птицата, но фактите си бяха факти – кос, прашка, хулиган... Върви обяснявай, че нямаш сестра, дето има една приказка. И пак потънах в земята от срам. Такива бяхме тогава – примерни. И като ни порицаеха се срамувахме.

Трета случка 💃🕺

Пепино е вече в осми клас и току-що е получил подарък допотопен репортерски касетофон "Sanyo" – награда за успешните изпити за гимназията. Допотопен, ама касетите ги върти, нали! Стана неразделна вещ от ученическата ми чанта. По това време тъкмо бе излязъл "...и справедливост за всички" – култовият албум на Металика от 1988-а. Въртях го по цял ден на касетофона. Как да обясня на учителите, че идеите на Хетфийлд ме вълнуват повече от идеите на всички автори на учебници взети заедно, плюс в добавка и идеите на самите учители. И понеже не исках да обяснявам, а просто да си слушам музика, настанявах се на някой "невидим" заден чин, мушках слушалките и завъртах касетата. Един ден, в часа по математика, таман съм си пуснал музиката и се случва нещо необичайно. Съучениците въртят глави към мен. Другарят по математика говори нещо, и ме фиксира. Свалям слушалките и с ужас установявам, че Металика "забива" направо в кабинета по математика. Малък пропуск – забравил съм да пъхна докрай жака на слушалките в гнездото. Е, кажете, как да не потънеш в земята от срам! 💃🕺