Това е една история, която се е настанила в моята Long Term Memory и въпреки, че не всеки ден се сещам за нея, спомена ще остане завинаги, като част от моето детство.

Не се сещам точно кога, но преди доста време, по линия на някакво културно мероприятие, три паралелки бяхме извозени до някаква хижа. Нямам спомен нито за името на хижата, нито защо сме я посетили. Малко преди да се качим на рейсовете "Чавдар" и да поемем към къщи, една група ученици намерихме локва – доста голяма за такъв вид природно явление, може би 50/150ft. На повърхността на мътната кафяво-зелена водна маса кротко се полюшваше някакво странно произведение на човешкия гений, което можеше да се определи с една дума – сал. Салът представляваше огромно квадратно парче стереопор (нямам и идея как се спелва тази дума, нито пък време да ровя из речниците – това е бяла, лека и плътна материя, която най често срещате, след като отворите кутията на току що купения чисто нов телевизор, или пък може би е пор който обича да слуша стерео музика).  Върху голямото парче беше прикрепено по-малко такова, чиято цел явно беше да служи за сядане. Така погледнато пълния капацитет на сала беше осем биологични единици, в случая любопитни ученици, горящи от желание да се повозят, преди да ги натоварят на опърпаните и миризливи рейсове. Разбира се тази група деца значително надхвърляше цифрата осем и поради липса на време за теглене на жребий, всеки прибягна до изпитаната тактика "по-бързия печели". Аз бях един от печелившите, и не само, бях от превилигерованите които имаха възможността да седнат. И така, с четири души седнали на по-малката платформа и четири други, разположени в четирите края, играещи ролята на "гребци", салът беше готов да отплава. Тук ще спомена едно име – Недко, това е момчето без което тази забавна история просто нямаше да се случи. Недко е едно много умно, в случая хитро дете, което нямаше щастието да бъде един от пасажерите, факт който явно не му е допаднал. Връщам се на гребците, които разположени в четирите края на сала, използвайки дълги пръти, караха това чудато превозно средство да се движи, бутайки го, като опираха прътите в дъното на локвата. За зла участ, в бързината един от гребците нямаше възможност да се снабди с прът. Той стоеше в своя ъгъл, чувствайки се малко безполезен. Тук идва момента в който се намеси Недко, повтаряйки непрекъснато колко по-добре било да си седи на брега и да гледа сеир (интересна дума). Недко реши да помогне на нещастния гребец. Намирайки един прът на брега, той го подаде на момчето, най-вероятно с цел да го направи малко по-щастлив. В момента, в който гребеца се пресегна да поеме пръта, Недко рязко го дръпна назад. Момчето на сала изгуби равновесие и правейки перфектната "дъска", елемент от скоковете във вода, на който би завидял целия Олимпийски отбор на Китай, се приземи в тинята, почти успявайки да намокри зяпачите на брега. В този момент сала изгуби всякакъв баланс. Стоящия в отсрещния ъгъл гребец беше първия пътник. Той обаче се оказа съобразително момче, което е гледало много телевизия. Забивайки пръта в дъното, обречения гребец се опита да направи това, което Сергей Бубка правеше на всяко едно състезание и което винаги е будило недуомение в моята малка детска главица, опитвайки се да си представя, защо въобще му трябва на българския овчар да скача, че даже и да използва прът за целта. Та въпросния атлет почти бе успял да се приземи сух на брега, когато един от седящите зад него с лъвски скок го сграбчи за гащите и двамата се озоваха в локвата между парчетата от натрошения прът, неиздържал редица закони от физиката, като маса, гравитация, земно притегляне, сили на еластичност и всичко това умножено по две. На сала вече се случваше това, което се случи на Леонардо ДиКаприо точно когато в главата му мина мисълта "Тоя Камерън, не се нави да наеме Брус Уилис да оправи положението. Сега ще се издавим като пилци". Това е последното което си спомням, защото точно както сте гледали по Дискавъри, със свити крака и с гръб към водата, аз се приводних, направих нещо като салто под вода и малко по малко започнах да осъзнавам факта, че всъщност не съм кой знае колко добър плувец. Останалото се е случило от самосебе си. В следващата сцена стоях до кръста затънал в локвата, издавайки странни звуци, които бих характеризирал като "ревосмях", почти задавен от огромно количество сополи. Какво ли не бих дал някой да ме беше снимал точно в този момент. Осъзнавайки, че локвата е прекалено плитка за да се удавя, страха поотмина и остана само смеха. Около мен наистина беше весело. Първия паднал в локвата гребец полагаше неимоверни усилия да плува кроул, без дори да подозира, че дъното е на сантиметри от краката му. Сергей Бубка пък се караше с последвалия го в скока герой, как щял да се измъкне сух, ама нали ние само се прецакваме (което си е вярно). Местния смотаняк, който не беше успял да се качи на сала, припкаше наоколо и викаше "добре, че не се качих, добре, че не се качих," и за малко да си отнесе боя. Най-щастлив беше Недко. Той нищо не казваше. Стоеше си от страни, подхилквайки се ехидно, но задоволството беше изписано на лицето му като лика на Ейбрахам Линкълн на пет доларова банкнота.

Още едно име ще спомена – това е Ненчо от "б" клас, който ми даде част от неговите дрехи да не стоя мокър в рейса, за което съм му много благодарен. След време, в клас имахме тема по литература. Трябваше да пишем "съчинение по преживяно". Всички свидетели на случката със сала писахме по темата. Имаше много различни версии и класната ни направи съпричастни, прочитайки ги пред всички. Даже имам запазени няколко оригинала на различни ученици, включително и моя, с подписа и оценката на дЛугарката. Ще си го сложа в to do list-а и някой ден като ми домъчнее за стария континент и отскоча до моя роден дом, ще се опитам да ги намеря. Замисляйки се сега, тези ръкописи са единственото доказателство, че разказаното по-горе наистина се е случило.

Ех спомени, спомени…