Благи, строги, умни, героични. Погледите ни следяха от стените, докато пишехме, докато слушахме урока, докато ни изпитваха пред дъската, докато се замеряхме с книжки топчета, докато си подавахме тайни бележки, докато шушукахме в час... Нищо не им убягваше.

Имаше поне по един портрет във всеки кабинет, но някои портрети ги имаше във всички кабинети. Георги Димитров например беше навсякъде. Може би с изключение на химията, където с предимство се ползваха Ломоносов и Менделеев. Образът на Васил Левски също бе от най-често срещаните, особено в стаите на първолаците. А Тодор Живков? Имам бледи спомени, че и него съм виждала, макар да не беше разпространен чак толкова повсеместно. По някакви причини той наистина не можеше да се сравни по популярност с Димитров, не и в училищата. Точно затова и се учудих, че...

Но не, първо да ви питам: вие какво чувствахте, когато големите снимки ви гледаха от стената?

Аз не си спомням някакво по-особено усещане - дотолкова бях свикнала да ги възприемам като част от интериора. Само Левски (при наличие на подходящо настроение) ме изпълваше с едно такова странно желание за героизъм, което ми беше присъщо, преди да порасна.

А как ли биха се чувствали днешните ученици, ако портретите от наше време още висяха по стените на класните стаи? Този въпрос сигурно ви се струва абсурден и вероятно поражда усмивки, но аз знам как се чувстват учениците: никак особено. Горната снимка на Тодор Живков и Брежнев всъщност не е от миналия век, а от този месец. И не е от някакъв архив, а от класната стая на дъщеря ми, в която тя учи през цялата учебна година. Вляво над дъската има табло за видни личности:

На таблото има място за шест снимки:

Долните три са били по-лесни за стигане, поради което и отдавна премахнати. Но горните три явно са се оказали недостижими и още си стоят. Доста са избледнели от времето обаче - за мен беше невъзможно да отгатна какво е изобразено на първата и третата снимка. Някаква сграда може би...

и някакъв планински изглед.

По-добро качество е невъзможно, съжалявам. Който успее да различи нещо, го обявявам за герой! 😏

Находката с Тодор Живков и Брежнев я направих още през септември и останах като гръмната. По-малко щях да се изненадам от всеки друг образ - някой Димитров например, понеже Живков, както вече писах, не беше много популярно лице (поне в моето училище). Точно той да оцелее - още не мога да повярвам. Оттогава на всяка родителска среща погледът ми все към таблото се плъзваше, с мисълта как да издебна подходящ момент и да го снимам преди да са го свалили завинаги (не, че са се разбързали, но все пак). Чак в края на учебната година успях най-после да изпълня мисията на фотограф под прикритие. Заедно с Ева влязох в училището без да ме питат коя съм и къде отивам, изчакахме лелките да изчистят стаята след първа смяна, шмугнахме се с небрежна походка вътре и фотосесията започна. А Ева съучастнически пазеше на вратата да не дойде някой, но шшшт! :em_107: - не казвайте на никого...

Знаете ли, когато преди няколко месеца, с възторга на истински Колумб, обявих откритието си пред нея ("Ама вие имате снимка на Тодор Живков в стаята!!!"), тя най-хладнокръвно ми отвърна: "Знам". Което ме учуди още повече. Това дете знае всичко от моето детство. Дали не съм му предала някакъв нашедетски синдром?... :em_18:

Със сигурност съм, защото гледайте каква страхотна изненада ми спретна тя вчера на своя глава. Макар че свършиха годината още на 15-ти, отишла в училището специално за да снима другия обект, на който отдавна бях хвърлила око. Това е стената до най-важните кабинети - директорския, канцеларията и т.н.

Всичко си стои в композицията, нищо не е променено - даже пионерчетата са с връзки! :em_20: Това училище толкова ме удивлява и... умилява. Ако в бъдеще направя нови открития в него, ще ги допълня тук.

Всъщност аз вече направих още едно, но нямаше как да го снимам. В кабинета на зам.-директора има малък бюст на Ленин. Бутнат най-горе на един рафт, между разни книжа и бумаги, но аз го видях. Обаче шшшт! :em_107: - не казвайте на никого...