|
Отдавна се каня да ви разкажа тези приказки по телефона. Вече е време да започвам, защото в "Нашето детство" си осигурихме достатъчно телефонни апарати! А аз пък имам при мен и "един счетоводил на име Бианки"!
Първите приказки, които съм ви избрала специално, са точно за НАС! Имайте търпение и ги прочетете отново, сега вече като големи ДЕЦА, струва си! А за награда може да избирате - дъжд от бонбони, сладоледен замък, шоколадов път или пък разходка с подвижния тротоар!
Синият светофар
Веднъж светофарът, който стои на Площада при катедралата в Милано, извършил странна постъпка. Всичките му светлини внезапно се оцветили в синьо и хората не знаели какво да правят.
— Да пресичаме ли или да не пресичаме? Да спрем или да не спираме?
От всичките си очи на всички посоки светофарът разпръсквал необикновения си син сигнал с такъв небесносин цвят, какъвто небето на Милано не познавало.
Докато чакали да разберат какво става, автомобилистите натискали клаксони и свирки, мотоциклистите карали да ръмжат моторите и по-тлъстите граждани викали:
— Знаете ли кой съм аз?
Шегаджиите подхвърляли остроти:
— Зеленото си го е присвоил началникът, за да си направи вила сред полето.
— Червеното са го употребили, за да боядисат рибките в градината.
— А знаете ли какво правят с жълтото? Разреждат олиото.
Най-после дошъл един регулировчик, застанал на кръстопътя и започнал да оправя движението. Друг регулировчик намерил командната кутия и спрял тока.
Преди да изгасне, небесносиният светофар имал време да си помисли:
"Бедничките! Аз им дадох сигнал "път свободен за небето». Ако ме бяха разбрали, сега всички щяха да знаят да летят. Но може би не им достигна смелост.»
...........................
Едно и седем
Запознах се с едно малко момче, което беше седем момчета.
Живееше в Рим, казваше се Паоло и баща му беше ватман.
Но то живееше и Париж, казваше се Жан и баща му работеше във фабрика за автомобили.
Но то живееше и в Берлин, там се казваше Курт и баща му беше учител по виолончело.
Но то живееше и в Москва, казваше се Юрий, като Гагарин, и баща му беше зидар и следваше математика.
Но то живееше и в Ню Йорк, казваше се Джими и баща му имаше бензиностанция.
Колко изброих? Пет – липсват две: едното се казваше Чиу, живееше в Шанхай и баща му беше рибар; последното се казваше Пабло, живееше в Буенос Айрес и баща му беше бояджия.
Паоло, Жан, Курт, Юрий, Джими, Чиу и Пабло бяха седем, но бяха все едно и също малко момче, което беше на осем години, знаеше вече да чете и пише и караше колело, без да държи кормилото.
Паоло беше с черна коса, Жан – с руса, а Курт – с кестенява, но бяха едно и също момче. Юрий беше с бяла кожа, Чиу – с жълта, но бяха едно и също момче. Пабло гледаше филми на испански, Джими на английски, но бяха едно и също момче и се смееха на един и същи език.
Сега те са големи и не могат да воюват помежду си, защото седмината са един-единствен мъж.
.................
Тролейбус номер 75
Една сутрин тролейбус номер 75, който тръгва от квартала Монтеверде Векио за площада Фиуме, вместо да слезе към Трастевере, свил по хълма Яникул, ударил по старинния път Аурелия и след няколко минути препускал сред поляните вън от Рим като изтърван заек.
Почти всички пътници по тоя час били чиновници и четели вестници, дори и тия, които не си били купили, защото надничали над раменете на съседите си. Един господин, като обръщал страницата, вдигнал за миг очи, погледнал навън и се развикал:
— Кондуктор! Каква става? Измама! Измама!
И другите пътници вдигнали очи от вестниците и протестите се слели в бурен хор:
— Но оттук се отива към Чивитавекия!
— Какво прави шофьорът?
— Полудял е, вържете го!
— И това ако е обслужване!
— Сега е девет без десет, а точно в девет трябва да бъда в съда — извикал един адвокат. — Ако загубя делото, ще дам под съд управата на тролейбусите.
Шофьорът и кондукторът се опитали да отблъснат атаката, като обявили, че те нямат нищо общо с тази работа, че тролеят не изпълнява командите и постъпва на своя глава. И наистина в тоя миг тролеят излязъл дори от шосето и се спрял в окрайнината на една свежа и благоуханна горичка.
— У, циклами! — извикала възхитена една госпожа.
— Тъкмо време да мислим за циклами — отвърнал адвокатът.
— Няма значение — отговорила госпожата, — ще пристигна със закъснение в Министерството, ще ме мъмрят, но какво да се прави. А тъй като сега съм тук, искам да си доставя удоволствието да бера циклами. Цели десет години не съм брала циклами.
Слязла от тролея, вдъхнала с отворена уста въздуха на тая особена утрин и започнала да си бере букетче циклами.
Като се разбрало, че тролеят не желае да потегли, един след друг пътниците слезли да се поразтъпчат и да изпушат по една цигара. Междувременно тяхното лошо настроение изчезнало като мъгла на Слънце. Един си откъснал маргаритка и си я сложил на петлицата, друг открил зелена ягодка и викнал:
— Аз, аз я намерих! Сега ще си закача на нея визитната картичка и като узрее, ще дойда да си я откъсна и тежко ви, ако не я намеря. — И наистина той измъкнал от портфейла
си една визитна картичка, набучил я на една клечка и я забол на ягодата. На картичката пишело доктор Джулио
Болати.
Двама чиновници от Министерството на просветата смачкали на топка вестниците си и започнали мач. И всеки път, когато ритали топката, викали:
— По дяволите!
Изобщо не приличали на чиновниците, които преди малко били готови да линчуват тролейбусчиите. А те си били разделили едно хлебче и си правели пикник на тревата.
— Внимание! — извикал по едно време адвокатът.
Тролеят с подскок си бил тръгнал съвсем сам и се отдалечавал в лек тръс. Едва успели да се качат. Последна скочила госпожата с цикламите, която се възмущавала:
— Е, така не бива! Тъкмо взе да става приятно.
— Колко стана часът? — попитал някой.
— Ух, кой знае колко е късно.
И всички погледнали китките си. Изненада: часовниците показвали още девет без девет. Ясно — през цялото време, докато траяла малката разходка из полето, стрелките не се били движили. Било подарено време, малка добавка, както когато човек купи кутийка сапун на прах и вътре намери малък подарък.
— Не може да бъде! — чудела се госпожата с цикламите, докато тролеят се връщал към обичайния си маршрут и заслизал по улица Дандоло.
Всички се чудели. И при това имали пред очите си вестника и най-отгоре на него ясно и точно била написана датата 22 март. През първия пролетен ден всичко е възможно.
.........................
Страната без остриета
Джованино Денгуба бил голям пътешественик. Пътувал той, пътувал и ето че попаднал в някаква страна, където ъглите на къщите били заоблени, а покривите не завършвали с остър връх, а с мека гърбица. По дължината на улицата били насадени розови храсти и на Джованино му хрумнало да закачи роза на петлицата си. Докато откъсвал розата, внимавал да не се убоде, но забелязал, че тръните сякаш били от гума: само гъделичкали по ръката.
— Я гледай! - възкликнал Джованино.
Иззад храста се показал един общински пазач и му се усмихнал.
— Не знаете ли, че е забранено да се берат рози?
— Много съжалявам, но и не помислих за това.
— Добре, тогава ще платите само половин глоба — казал пазачът така вежливо, сякаш бил масленото човече, което завело Пинокио в страната на игрите. Джованино забелязал, че пазачът пише разписка за глобата с молив без връх, и не се сдържал:
— Извинете, може ли да погледна сабята ви?
— С удоволствие ще ви я покажа — отговорил пазачът. Разбира се, и сабята била без острие.
— Но що за страна е вашата!
— Страната без острия — отвърнал пазачът толкова учтиво, сякаш думите, които изговарял, били написани с главни букви.
— А пирони употребявате ли?
— Отдавна сме ги забранили, всичко лепим с лепило. А сега, моля, ударете ми два плесника.
Джованино зяпнал, като че се готвел да глътне цяла торта наведнаж.
— Моля ви се! Не искам да ме бутнат в дрънголника за посегателство над служебно лице. Двата плесника би трябвало да ми ги ударят, а не аз да ги удрям.
— Но тука е прието така — обяснил вежливо пазачът. — Цяла глоба - четири плесника, половин глоба - два плесника.
— Ама на пазача ли?
— На пазача.
— Но това е несправедливо, това е ужасно!
— Разбира се, че е несправедливо, разбира се, че е ужасно — отговорил пазачът. — Това е толкова противно, че хората, за да не бъдат принудени да удрят плесници на невинни хорица, внимават и не вършат нищо противозаконно. Хайде, ударете ми два плесника и друг път внимавайте.
— Но аз не бих желал и да ви потупам по бузата. Най-много ще ви помилвам.
— Щом е така — решил пазачът, — трябва да ви придружа до границата.
И Джованино, засрамен, бил принуден да напусне Страната без острия. И днес още той мечтае да се върне там и да поживее по най-учтивия възможен начин в някоя къщичка без връх.
.........................
Страната с "не" отпред
Джованино Денгуба бил голям пътешественик.
Пътувал той, пътувал и попаднал в една страна с "не" отпред.
— Що за страна е тази? — попитал той един гражданин, който седял на чист въздух под едно дърво.
Вместо да му отговори, гражданинът извадил от джоба си едно джобно ножче и го поставил отворено на дланта си.
— Виждате ли това?
— Това е ножче.
— Грешите. Това е "неножче», тоест ножче с "не» отпред. Служи, за да кара моливите отново да пораснат, когато се изтъпят. Много е полезно за училищата.
— Прекрасно — казал Джованино, — и после?
— После имаме "незакачалка».
— Искате да кажете "закачалка»?
— Закачалката не върши работа, ако нямате палто да си го закачите на нея. Нашата незакачалка е съвсем друго нещо. Там не трябва да се закачва нищо, всичко си е закачено. Ако имате нужда от шлифер, отивате при нея и си го откачате. Който има нужда от сако, не трябва да ходи и да си го купува: минава край незакачалката и го откача. Има летни незакачалки и зимни незакачалки, мъжки незакачалки и дамски. Така се пестят много пари.
— Прекрасно. А друго?
— После имаме нефотографически апарат, който, вместо да прави фотографии, прави карикатури и така се смеем. После имаме нетоп.
— Бррр. Ужас!
— Нищо подобно. Нетопът е обратното на топ и служи за разваляне на воините.
— Как работи?
— Много лесно: и едно дете може да си служи с него. Ако има война, свирим с нетръбата, стреляме с нетопа и войната веднага се разваля.
Каква чудна страна, тая страна с "не» отпред...
....................
Думата "плача"
Тази история не се е случила, но сигурно ще се случи утре. Ето какво се разказва в нея:
Утре една добра стара учителка завела учениците си, наредени в редица по двама, да разгледат Музея на отминалото време, където били събрани нещата от миналите времена, които не служат вече, като кралската корона, шлейфът на кралицата, трамваят от Монца и така нататък.
Зад една малко напрашена витрина се мъдрела думата "плача».
Учениците от Утре прочели надписа, но не го разбрали.
— Госпожо, какво значи това?
— Дали е древно украшение?
— Може би е принадлежало на Етруските? Учителката им обяснила, че едно време тази дума много се употребявала и много боляла. Показала им едно шишенце, в което били запазени сълзи, кой знае, може би ги бил пролял някой роб, бит от господаря си, или някое бездомно дете.
— Прилича на вода — казал един ученик.
— Но тази вода парела и горяла — казала учителката.
— Може би преди употреба са я възварявали?
Учениците изобщо не разбирали, дори започнали да се отегчават. Тогава учителката ги завела да видят други отдели на музея, където имало по-лесни за разбиране неща, като решетките на един затвор, едно куче пазач, трамваят от Монца и така нататък, все неща, които в щастливата страна Утре не съществували.
....................
Кристалният Джакомо
Едно време в далечен град се родило прозрачно дете. През него можело да се вижда както през въздуха и водата. Било от плът и кръв, а изглеждало като от стъкло и ако паднело, не се строшавало, най-много на челото му излизала прозрачна цицина.
Виждало се как бие сърцето му, виждало се как мислите му играят като шарени рибки в басейна си.
Веднъж по погрешка детето казало една лъжа и веднага хората видели нещо като огнена топка зад челото му: то казало истината и огнената топка се стопила. Оттогава нататък през целия си живот то не казало нито една лъжа.
Друг път един приятел му поверил тайна и веднага всички я видели като черна топка, която се въртяла в гърдите му, не му давала мира, и тайната престанала да бъде тайна.
Детето пораснало, станало младеж, после мъж и всеки можел да чете мислите му и да отгатва отговорите му, когато го питали още преди да е отговорил.
Той се казвал Джакомо, но хората го наричали "Кристалният Джакомо» и всички го обичали заради неговата честност и край него всички ставали по-добри.
За жалост в тая страна се издигнал да управлява един жесток диктатор. Започнал период на насилия, несправедливости и нещастия за народа. Който посмеел да се възмущава, изчезвал, без да остави следа. Който.се бунтувал, бил разстрелван. Бедните били преследвани, унижавани и оскърбявани по стотици начини.
Хората мълчали и страдали поради страх от последствията.
Но Джакомо не умеел да мълчи. Дори и да не отварял уста, неговите мисли говорели вместо него: той бил прозрачен и всички четели зад челото му мисли на възмущение - Джакомо осъждал несправедливостите и насилията на тирана. После тайно хората си повтаряли мислите на Джакомо и се обнадеждавали.
Тиранът накарал да арестуват Кристалния Джакомо и заповядал да го хвърлят в най-мрачния затвор.
Но тогава се случило нещо изключително. Стените на килията, в която Джакомо бил затворен, станали прозрачни, след тях — стените на затвора, и най-после — външните стени. Хората, които минавали край затвора, виждали Джакомо седнал на своето столче, сякаш и затворът бил от кристал, и продължавали да четат мислите му. Нощем затворът разпръсквал силна светлина и тиранът в своя дворец трябвало да спуска всички завеси, за да не я вижда, но пак не успявал да заспи. Кристалният Джакомо, макар и във вериги, бил по-силен от него, защото истината е по-силна от всяко нещо, по-светла от деня, по-страшна от ураган.
.............................
И ето обещаните награди, избирайте:
Поучителни бонбони
На планетата Бу няма книги. Науката се продава и се консумира в бутилки.
Историята е една червена течност, която прилича на сок от нар. Географията — течност, зелена като мента, граматиката е безцветна и има вкус на минерална вода. Няма училища, учи се в къщи. Всяка сутрин децата, според възрастта, трябва да гаврътнат чаша история, няколко лъжици аритметика и т.н.
Но ще повярвате ли? Пак се глезят.
— Хайде — бъди послушен — казва майката, — не знаеш колко е вкусна зоологията. Сладка е, много е сладка.
Питай Каролина (това е електронният робот, който помага в къщната работа).
Каролина великодушно предлага да опита първа съдържанието на бутилката. Налива си един пръст в чашата, изпива го, цъква с език:
— Ух, че е хубаво! — и веднага започва да декламира зоологията. "Кравата е преживящо четириного, храни се с трева и дава мляко с шоколад.»
— Видя ли? — пита ликуващата майка.
Ученичето се колебае. Подозира все още, че не се касае за зоология, а за рибено масло. После се примирява, затваря очи и нагълтва целия урок наведнъж. Ръкопляскане.
Има, разбира се, старателни и ученолюбиви ученици, дори лакоми. Стават нощем, открадват си история — сок от нарове, и я изблизват до последната капка от чашата. Стават много учени.
За децата от яслите има поучителни бонбончета: имат вкус на ягода, на ананас, на карамел и съдържат лесни стихчета, имената на дните на седмицата, числата от едно до десет. Един приятел космонавт ми донесе за спомен едно от тези бонбончета. Дадох го на моето момиченце и то започна веднага да декламира едно смешно стихотворение на езика на планетата Бу, което гласеше горе долу така:
"Анта анта перо перо
Пента пинта пим перо"
И аз нищо не разбрах.
................................
Дворец от сладолед
Някога в Болоня построили дворец от сладолед точно на Големия площад и децата идвали отдалече да си поближат.
Покривът бил от разбит каймак, пушекът от комините от захарен памук, комините от захаросани плодове. Всичко останало било от сладолед: врати от сладолед, стени от сладолед, мебели от сладолед.
Едно детенце се хванало за една маса и взело да ближе краката й един по един, докато масата се стоварила върху него с всички чинии, а чиниите били от шоколадов сладолед, най-хубавия.
Общинският пазач забелязал по едно време, че един прозорец се разтапя Стъклата били от ягодов сладолед и се превръщали в розови ручейчета.
— Бързо — извикал пазачът, — още по-бързо!
И всички се нахвърлили да ближат колкото можело по-бързо, за да не отиде на вятъра нито капчица от този шедьовър.
— Кресло! — молела една бабичка, която не успяла да си пробие път в тълпата. — Кресло за една бедна старица. - Кой ще ми го донесе? С облегалки за ръцете, ако е възможно.
Един благороден пожарникар изтичал да донесе кресло от сладолед с крем и шанфъстък и бедната старица, грейнала от щастие, започнала да го ближе тъкмо от облегалките за ръце.
Велик ден бил този и по заповед на лекарите никого не го заболял коремът.
И сега още, когато децата искат голям сладолед, родителите въздишат:
— Да, разбира се, на тебе няма да ти стигне и цял дворец като онзи в Болоня.
..................
Шоколаденият път
Трима братя от Барлета веднъж, вървейки през полето, открили един много гладък път, и целия кафяв.
— Какво ли ще е това? — попитал първият. — Не е дърво — казал вторият. — Не е въглища — обадил се третият. За да разберат по-добре, и тримата коленичили и близнали.
Било шоколад, просто целият път бил от шоколад. Започнали да ядат едно парченце, после друго парченце, дошли вечерта и тримата братя продължавали да ядат шоколадения път, докато от него не останало нито едно квадрадче. И нямало вече нито шоколад, нито път.
— Къде сме? — попитал първият.
— Не сме в Бари — казал вторият.
— Не сме в Молфета — обадил се третият.
Не знаели просто какво да правят. За щастие ето че се задал на връщане от полето селянин със своята каручка.
— Аз ще ви закарам у вас — казал селянинът.
Той ги закарал до Барлета, до вратата на тяхната къща. Като слизали от каручката, забелязали, че тя е от бисквити. Без да кажат каквото и да е, почнали да я гризат и не оставили пито колела, нито стръки.
Трима братя чак такива късметлии не било имало иикога преди тях в Барлета и кой знае кога ще има пак.
.......
|
