БАЩИТЕ ТРЪГНАХА НА ВОИНА

Градът се изпълни с войска. Единствено старците останаха цивилни. Не само в казармите, а и по всички площади и празни места се строяваха войскови части. Вечер кънтеше от тръби и военни музики. Все нови хо­ра прииждаха от селата. Обличаха ги във военни уни­форми. Всеки ден товареха на вагони оръдия, коне, войници. Надокараха от селата множество волски и биволски коли. Някои части заминаваха с влака. А други оставаха да заминават и пеша за границата. Обозите се разположиха около града. Те щяха да заминат най- после.

Чаршията опустя. Дюкяните се изпозатвориха.

От всяка къща излизаше войник. И по него — жена с мокри от сълзи очи, деца с посърнали личица. Те го изпращаха в неизвестност, откъдето можеше и да не се върне.

Петко хлебарят, пийнал, червендалест, засукал му­стаци, тръгна. Децата му го бяха наобиколили и ситня­ха зад него. А той бъркаше в джобовете си, обръщаше се, раздаваше им дребни пари. Жена му Танка хълца­ше и глухо ридаеше най-отзад, триеше с престилката ту очите си, зачервени от плач, ту носа си. И от време на време подсмърчаше.

Петко хлебарят излезе вече на равното и се обърна към жена си и децата си, които като пилци се въртяха около него. Най-дребните не разбираха какво става, но мълчанието на по-големите ги караше и те да бъдат сериозни, подражаваха им, хълцаха и триеха нослета.

Пред всяка порта бяха наизлезли разплакани жени. Едни от тях изпращаха мъжете си, други бяха ги ве­че изпратили.

Петко хлебарят, едновременно тъжен и лекомислено весел от изпитото над мярката вино, се обърна към всички съседки, махна им с ръка и извика:

— Хайде сбогом, дано пак се видим.

Извървя двадесетина крачки. И се обърна. Жена му още търкаше очите си. Пък като го видя, че той ве­че наближава да се закрие зад завоя, силно се разрева. А той, весел, напук на раздялата, отново се обърна, поспря се и високо запя известната тогава войнишка песен:

Сбогом, прощавай, невесто мила, чс аз отивам в незнаен път.

Постоя и за да я утеши окончателно, добави:

— Пък ако се не върна.. . пак е кяр.. . ще ми вземе цървулите поп Антония, дека му изгоря къщата.

Излязоха и бащите на Кирил и Пачо, изпроводени от домашните си с букети есенни цветя.

Кирил и Пачо тръгнаха с тях да ги изпратят докрай града.

Отвъд реката се чу сърцераздирателен вик:

— Цене-е-е! На кого ме оставяш?

Това беше гладна Пена, която изпращаше мъжа си. И гол Тупанкьо най-после се видя облечен като хората, само че във войнишка униформа. Гладна Пена го из­пращаше и хем му се радваше, като го гледаше преме­нен в здрави дрехи, хем й беше мъчно, че той отива на война. От тия две смесени чувства ронеше сълзи. А влагата под носа, която тя изтриваше от време на вре­ме с престилката, и звучните подсмърчания — това бе само от кахъра на раздялата. Той позасука мустак, подсмръкна, навъси се и каза:

— Ако е рекъл господ, пак ще се видим. Толкова го­дини му служих, все ще ме запази. — Пък веднага се сети, че крадеше от дискоса дребни пари, и се поусъмни дали господ ще му прости. Но както си беше пийнал, каза си наум: „Той, господ, ако задирва и за такива работи, какво ще остане от ония хайдуци, дека крадат и с двете ръце. Аз само с една шъпа побърквах."

И поуспокоен от това сравнение в прегрешенията, тръгна, като отдаде чест на гладна Пена.

Излезе и Което Киселия. Иван Синигера и по-големият му брат вървяха замислено след баща си. Поп Антония се прибираше от лозето, за да изпрати сина си, който днес заминаваше. На километър от гра­да го срещна първата пехотинска колона, която зами­наваше за границата. Той спря Клеопатра малко встра­ни на шосето, досами канавката.

Като че приемаше тоя тържествено тъжен парад на заминаващите за границата роти.

Войниците вървяха навъсени.

Ако не беше расото и калимавката, както беше възседнал магарицата, поп Антония би изглеждал като пълководец, който прави преглед на своето войнство, преди да го изпрати на бой — там, където войникът за храбростта си може да бъде награден с орден или с куршум в челото.

Той трябваше да изчака, докато се изниже колоната на пехотинците. Те минаваха пред него като в мрачен церемониален марш, на който не му се присъствуваше. В три войни бе гледал как българската армия замина­ва на границата. И сега никак не му бе интересно това познато зрелище. Навел глава, едва ли не клюмнал на магарицата, той с отегчение наблюдаваше тази войска, която можеше отново да се прочуе с храбростта си или да претърпи поражения и тежки покруси.

За малко се посепна. Беше готов да се укори за до­садата си. Виждаше му се трудно да изчака, докато се изниже пехотната колона. А на тези войници да не би да им е весело, като отиват на война? Като оставят се­мействата си сами, без опора? Леко ли ще им бъде да се бият по чужди земи с такива като тях хора, които също така не искат да се бият, а обичат да си гледат работата и вечер да се връщат вкъщи след добре изка­ран работен ден. И си помисли, че е срамота да се отегчава — за него то ще бъде един час. А тези, кои­то заминават, кой знае колко години ще бъдат далече от домовете си. А някои от тях няма и да се върнат. Защото на война се отива не само да се вика „ура" и „на нож", а и да се гине.

Имаше мигове, когато той искрено се натъжаваше от това, че мнозина от тези облечени във войнишки дре­хи хора никога вече нямаше да видят своите близки.