ПО СЕНОКОС

Запретнал крачоли, поп Антония тихо цапуркаше из рекичката ту прегърбен, ту приклекнал, бърникаше из дупките и подмолите. И само от време на време по­глеждаше към пишурата, където под дебелата струя бе подложил дамаджаната с виното да се студи.

Като налови половин торбичка дребна риба, накладе огън пред къщицата си и я опече. Виното се бе из­студило добре.

Похапваше си, попийваше си. И попоглеждаше към ливадата, да види докъде е стигнал косачът, и пресмя­таше дали ще я преполови до вечерта.

По едно време косачът спря, нарами косата и дойде при него. Седна на няколко крачки, извади от торбич­ката си просеник и една глава лук с тайната надежда, че дядо поп ще го покапи да сподели богатата трапеза с него. Но това не се случи.

Поп Антония обичаше да разговаря. Попита го само да се намира на приказки:

— Гладен ли си?

— Гладен съм, дядо попе.

— Като си гладен, ядни си.

— Ще си ядна, дядо попе.

— Ами пие ли ти се?

— Пие ми се, дядо попе.

— Щом ти се пие, пийни си! Ха наздраве — каза дядо поп и цукна от пълната чаша, без да покани косача.

Като се наобядва, затисна дамаджаната, стана и я отнесе в къщицата.

Той пиеше, додето му биваше сладко — никога не прекаляваше, само мярката му бе голяма. Но тоя ден си пийна повечко, отколкото обикновено, защото много му се услади прясната рибица. Селянинът разбра това и го чакаше да заспи. Трудно преглъщаше сухите залъ­ци, но нарочно не пи вода.

Не се излъга. Не сбърка.

Поп Антония полегна пред къщицата си уж само да си полежи под сянката на кичестата черница. Пък дрям­ката го обори, той затвори очи и захърка.

— Пие ми се, дядо попе, и ще си пийна — рече ко­сачът, като го прескочи, и влезе в къщицата.

Вдигна дамаджаната и пи с широко гърло. Почина си и още два пъти я вдигна. Пък се размисли, че дядо поп ще се събуди, ще подири да си пийне привечер и ще разбере, че и друг му е помагал. Поразклапчи я да види дали има до половината. Остави я, отиде под кру­шата, полегна и заспа.

Събуди се чак когато поп Антония го раздърпа:

— Ехей! Орлите ли ще косят тая ливада? Ставай! Вече икиндия мина, закога ще спиш?

Селянинът го погледна с едно око, сети се как той не му даде да пие, почувствува се неразположен да ра­боти, защото главата му още бе мътна от изпитото ви­но. Намръщи се нарочно, реши, че има още да си от­връща на поп Антония, и му каза:

— Олеле, боли ме сърце! Впрегни воловете, закарай ме в село!

Поп Антония се изплаши, помисли, че селянинът мо­же да умре на ливадата му. Впрегна воловете.

— Хайде, качвай се на колата!

— Не мога, дядо попе. Натовари ме ти — промънка селянинът.

Поп Антония го погледна, наведе се, пък го преграбчи. Два пъти го изпуска, защото селянинът нарочно се отпускаше повече, вместо да се наеме.

Изпоти се, додето го натовари на колата.

Взе капистрите в ръка, поведе воловете.

Когато се върна от село, бе вече наново изгладнял. Вдигна дамаджаната, видя му се доста олекнала. По­чуди се: „Да съм изпил сам толкова вино?" Поразклапчи я — видя му се под половината. „Не може да бъде!" Той добре си знаеше мярката и трудно можеше да се излъже.

— От това го е заболяло сърце. Виното беше много изстудено, та може да му се е простудил стомахът — обясни си поп Антония причината за разболяването на косача. Отначало се ядоса. Но си помисли: „Той до утре ще изтрезнее. Ще го викна да докоси ливадата. А няма да му платя за днес. Да запомни кога е пил поп­ско вино, изстудено на пишурата" — разреши той въ­проса и сладко си цукна от пълната чаша.

Сутрин по сенокос ронливо гугукат гривяците из росния листак на дърветата около полянките и долчинките, където рядко минават хора. В лицето и пазвите полъхва прохлада от гората и още неокосената ливада. Из тревата подскачат щурци. Пръскат се дребни искри­ци от капките роса, които се пукат в блясъка на ранното слънце. Още зора се не сипнала, косата съска в мокра­та трева и тя поляга на дебели откоси. Но пекне ли слънцето отвисоко, дивите гълъби замлъкват, притаяват се в прохладните сенки. Само щурците цъкат, ся­каш и те пръскат жега из това ширине на тревата. И припече ден голям, ден горещ, ден без облак, ден за се­нокос и жътва.

Цял ден Кирил пласти на ливадата заедно с пластачите окосеното сено. Той, като най-малък и най-лек, завършваше навиляците. Пластачите трупат с вилите отдолу, а той застъпва диплите, гази отгоре. Най-после, като няма вече къде да се напластява, набодат от една­та страна на пласта две-три вили и държат дръжките, а той се спуска по тях, стъпва като по стъпала. После премятат от горе до долу накръст през пластовете прехвърги от току-що отсечени прави липови пръти, за­вързани с връхчетата си. Баба Кета само готви в гър­нето боб с разни треви и подправки. Дали от това е вкусна бобената чорба, или след такъв труд на чист ливаден въздух всичко за ядене е хубаво?

Здрачи се. И Кирил се прибра край големия огън, накладен пред къщата. Седи, превил, колене и сключил ръце през тях.

Наоколо горски и ливаден мрак, спокойствие, ти­шина. Само чухалът от време на време се обажда иа равни откъси: „Ч-у-у-ух! Ч-у-у-ух!"

Баба Кета разказва за чухала и кукувицата. Те би­ли братче и сестриче. Много се карали. Молила ги май­ка им да живеят в мир и сговор. Не я слушали. И тя ги проклела никога да не се виждат, а само да се чуват. Затова кукувицата кука денем, а нощем чухалът й от­говаря: „Чух, чух!" Кирил слуша и му става тъжно за кукувицата и чухала, които само се чуват, никога ня­ма да се видят. И черешите в лозето, и големият орех зад пътя, и стогодишните круши меденици пред гора­та, озарени от ярата на огъня, налегнати от сън, оклюмали листа като уши, и те сякаш слушат през своята вечерна полудрямка приказката за чухала и кукувица­та. Но тя свършва, баба Кета въздъхва и почва да раз­казва за видяно и преживяно през турското робство и по време на Априлското въстание. Кирил всичко си представя, като че сега става. Ето ги в църковния двор съзаклятниците, събрани за последна клетва, пре­ди да въстанат. Изненадва ги там турска войска и мно­зина посича по улиците. Турците разнасят из града набучени на пръти човешки глави. А после ето, по шосе­то от изток наближава с войската си Хасан паша, из­пратен да заравни с топове града. Той е яхнал черен ат, а след него вървят цял табор джелати с ятагани и сатъри, с кожени престилки, по които ще плиска кръвта на жертвите...

Някъде отвъд горите се чу честа пукотевица от револверни изстрели и прекъсна разказа на баба Кета. Тя натисна Кирил по врата, наведе му главата, сниши се и задъхано каза:

— Лягай и не шавай! Това е Мито Пецов, бес да го надъха. Лежи, че той кара намерки, не гледа къде стреля.

-- Пусни ме! — напъна се Кирил, освободи се от ръката и, пак се изправи.

— Лягай, ще те удари някой куршум!

— Няма да ме удари. Той не може да ме улучи в тъмното.

— Наведи се — молеше се баба Кета.

— На. Ще стоя прав, да видиш, че няма да ме уда­ри. А той защо стреля?

— Плаши хората.

— Защо?

— Да не влизат в гората му.

— Защо да не влизат?

— Да не крадат дърва. Денем и нощем обикаля на кон де що има имот и пуща, пуща с леволверо, да му се продъни трапът. Човек не смее да припари там, де­ка е негово.

— Много ли имот има?

— Много.

— Оная гора зад кладенчето негова ли е?

— Негова.

— И оная отвъд пътя!

— И тя.

— А оная зад дола?

— И тя.

— Та много гора има!

— Много.

— И защо му е толкова?

— Защото е богат.

— Та какво, като е богат?

— Те така.

— А защо е толкова богат?

— Защото.. . От тоя купил, от оня му паднало. .. мно­го събрал и си го пази.

Кирил се позамисли и каза:

— Утре ще ида в гората му зад кладенчето, че е най-близо, ще си отсека една осенова тояга, да видим какво ще ми направи.

— Недей, ще те пребие.

— Ако му дам.

— Какво ще правиш? Ще те хване и ще те заколи като пиле.

— Как ще ме хване?

— Ще те стигне с коня.

— А като му метна един е прашката право в глава­та и го сваля от коня?

— Ох, не думай, той всичко е наплашил.

Докато Кирил и баба му спореха, пукотевицата се пренесе на другия край, откъдето по-слабо се чуваше.

— А Хасан паша... и джелатите с кожените престил­ки? — напомни Кирил за прекъснатия разказ.

— Ох — сепна се баба Кета, помисли малко, прене­сла се в страшните спомени от онова време, и без же­лание да си спомня повече за това и да разказва по-нататък, каза:

— Отидоха в неврът... през море им вечеря...

Помълча още малко и продължи на глас други спо­мени, от които лицето й стана по-добро и по-хубаво, макар и все така набраздено от множество старчески бръчки.

— ... А когато дойдоха русите, баща ти бе вече про­лазил. Аз месех... Засвири тръба... оставих тестото... Изтичах навън. Един тръбач на бял кон... стоеше на калето... навирил тръбата... свири... свири... И от всяка порта излизат... излизат... мъже, жени, деца. И оттам, дека сега е къщата на Мито Пецов, тогава имаше само чешма, се зададоха русите — на ония ми ти големи коне. А пък едни хубавци!... Пък сабите им! ... Пък ония дълги маждраци! ... Па като замириса на хубаво!... А то — чизмите им... кой знае с какво е щавена кожата. .. мирише. .. да ти е драго... Пък ние... Хващаме стремената... юздите. .. натрупахме се, не могат да минат. А мъжете — свалят от главите си фесовете, дерат ги, праскат и пукат в ръцете, като кога се бели кукуруз на беленка, хвърлят ги, почер­веня земята. А пък аз... забравила съм се... ръцете ми — само тесто. Тичам вкъщи да се измия. А баща ти — прилазил до нощвите... па късал — ял тесто, къ­сал — ял... изпомазал се...

Откъм дола, там където пътят завива, се чу познато поскърцване и потракване на ресори.

— Тате иде!

Баба Кета се ослуша и потвърди.

— Баща ти е.

След малко скърцането се засили. Чуваше се и как подрусква кабриолетът отсам завоя, където коловозът е най-разровен, и глухият тропот на копитата по тревясалия път — там през деня бе окосено.

Пристигнаха родителите на Кирил, братчетата му и Калинчето. Бащата разпрегна коня. Запалиха лампата, окачиха я за гвоздея, забит отстрани на кепенеца, в рамката на прозореца. Наредиха за вечеря по масата върху язлъка.

Кирил наблюдаваше баща си, който бе седнал по жилетка до прозореца. Гледаше запасания отзад за ре­мъка му кобур, откъдето се подаваше костената дръж­ка на револвера. И го изпълваше спокойствие и увере­ност в това, че баща му може да пази от всяка беда и него, и Калинчето, и всички вкъщи.