СРЕЩУ ЕНЬОВДЕН

Поп Антония спъна предните крака на магарицата и я пусна да пасе в трънака. Той седна пред ханчето и си поръча шишенце ракия. Отпи малко и се загледа на­долу към полето. Там навред хората пъргаво се тру­деха. Едни дожънваха, други събираха снопето, за да го правят на петини и кръстци. Трети косяха, а пластачи събираха изсъхналото сено на навилци.

Всички бързаха да свършат колкото може повече работа, преди да се мръкне, та по-малко да остане за утре. Искаше им се по-бавно да свърши денят.

А поп Антония с нетърпение чакаше по-скоро да дойде нощта. Защото срещу Еньовден, според едно старо поверие, нощем се показват поличби за скрито имане: там, където има заровени пари, в тъмното се вижда огън, който само свети, а не гори.

Дядо Васко го наблюдаваше, разбираше нетърпени­ето му, знаеше защо е седнал пред ханчето и защо се е загледал към гората и полето.

Поп Антония не бързаше да пие. Гледаше как посте­пенно най-далечните долове все повече потъмняват. На­блюдаваше как свършва денят и се наслаждаваше от това.

Спусна се мрак над полето, над бърдата, над гората.

Все така вперил поглед към дола, зашумен от гъста гора, попът седеше неподвижно и от време на време се почесваше по брадата или я гладеше надолу.

Поръча си второ шишенце.

Дядо Васко го наблюдаваше и се усмихваше под мустак.

Вече наближаваше полунощ.

Дядо Васко повика настрана Кирил и Пачо, даде им кутия кибрит и каза:

— Оставил съм под крушата сухо сено. Вземете го, па идете заедно при кладенчето, ама излезте малко по-нагоре от него. Па там запалете сеното — да погори, па го угасете.. . така на няколко пъти. .. палнете и га­сете. И си елате. Ама влезте през задните врати, не мяркайте се пред нас, а си легнете.

Момчетата не можаха да разберат смисъла на всич­ко това, но добросъвестно изпълниха поръчката.

Откъм дола, там, където е кладенчето, светна и се вдигна голям огън. Поп Антония трепна, ококори се, потърка брадата си нагоре. Огънят скоро угасна, но пак се появи. Поп Антония неспокойно се завъртя на стола си. Огънят угасна и отново засветулка. Това се повтори няколко пъти. Поп Антония стана още по-не­спокоен, просумтя, зачеса брадата си, пак се завзира натам, където бе светнало, макар че вече не се виждаше.

— Видя ли, отче? Какво ще е това? — пошепна тайн­ствено дядо Васко. — При кладенчето... Ей го пак. .. три пъти се светна и угасна. Каква ще е тая? Да не е някаква магия? Друг път не е било.

— Не знам... Божа работа... — промънка поп Ан­тония без желание да отговаря. А дядо Васко едва до­ловимо се усмихна и пак попита:

— Вярно ли е, че това са поличби?

— Не знам.. . Божа работа — повтори поп Антония.

— Парокопците казват, че срещу Еньовден се дига огън там, дека има заровени пари.

— Разправят — отвърна поп Антония, без да се обърне и без желание да разговаря повече. Но дядо Васко не го оставяше на мира. Той като със свърдел дълбаеше все с този въпрос, дали срещу Еньовден има поличби, или не:

— Аз съм чул от тато, бог да го прости, че там, де­ка има клети пари, нощем се явява дявол. И ако го хванеш за опашката, той казва къде са парите.

— А? — сепна се поп Антония. — Какво?

— Там, дека има клето имане, дяволът се явява посред нощ. И ако го хванеш за опашката, той тогава показва къде са парите. Ама и тоя, дека ще го хване, трябва да е от майка раждан, а? — подметна лукаво дядо Васко.

— Сатаната не е страшен, когато вървиш срещу не­го с честния кръст — каза поп Антония. Но като си помисли как би тръгнал срещу сатаната, тръпки пола­зиха по гърба му, макар че на корема му висеше чест­ният кръст.

— И хванеш ли го, дръж здраво, дорде рече: „Ме-е-е-е!" Щом проблее като пръч, пускай го — зна­чи там са парите, така ми е разправял тато — добави дядо Васко. — А после взимай и копай на това място.

— Тая работа не е за всеки — промълви поп Анто­ния.

— Тато ми е казвал още, че дорде държиш дявола за опашката и той се мята, трябва да мълчиш. Само думица да продумаш, и парите се губят. Защо ли е така?

— Като продумаш, няма вече тайна — обясни поп Антония.

— Чул съм от тато, че една нощ, когато си идел от града и минавал покрай кладенчето, видял мома — бяла-кървена, с тежък наниз жълтици, ама голям като ве­нец. Тато разбрал каква е работата, поуплашил се. . . па посегнал да дръпне гердана и ха да го скъса — про­пял отнякъде петел и момата — няма я, сякаш нещо я духнало — все едно че нищо не е било. Това божа работа ли е?

— Дяволска — отвърна поп Антония.

— А веднъж.. . бях нещо закъснял, клекнах до кла­денчето, гмурнах бардето, от дъното светна нещо като нова некалайдисана тепсия. И се загуби — потъна. А бардето — вика то къл-къл-къл, ама не като други път. И нещо в кладенеца пляска и разбърква водата. Из­тръпнах. А бардето — сякаш сто оки тегне, дърпа към дъното. Добре, че го държах с лявата ръка, та можах да се прекръстя с дясната. Бардето изведнъж олекна.. . Ама само аз си знам как го извадих. Станах. Чул съм, че в тъмно на такива места човек не трябва да се обръ­ща. Тръгнах си по пътеката, ама нещо все ме кара да се обърна. Огледах се — по мен върви куче и върти опаш­ка. Прекръстих се — и то се изгуби. Що страх беше, дорде изминах пътеката... аз си знам...

— Дяволска работа!

— Дека сега светка там, не ще да е така без нищо. Има някъде скрити пари. . .

— Това е божа работа.

— А дявола, хванеш ли го за опашката, трябва здраво да го държиш. Той се дърпа, рипа, подскача, но ако не го изпуснеш, кандисва най-после и вресне като пръч: „Ме-е-е-е."

Поп Антония се замисли. Разказът на дядо Васко съвсем го унесе в тайните на иманярството.

Той чакаше да стане полунощ.

Поръча си още едно шишенце.

Дядо Васко го наблюдаваше и разбираше защо тол­кова малко пие. Той се пазеше, трябваше да бъде трез­вен, когато ще хване дявола за опашката. Защото, ако прехвърли мярката, може да сбърка и вместо за опаш­ката да го хване за рогата. И тогава не само че ще се развали магията, ами ще си изпати — от лукавия не трябва да очакваш добро, когато не си го хванал за сла­бото място.

Наближи полунощ. По-рядко взеха да минават та­лиги и коли — и то само към лозята, а за града отдав­на вече не отиваха.

Поп Антония стана. Полека заслиза към дола. Дебнешком се спусна по пътеката към кладенчето. Намерки пресмяташе къде бяха светнали огньовете.

Вървеше наежен, всеки миг очакваше да се яви дя­волът и да преметне опашка в мрака. Мислено си каз­ваше, че с честния кръст на корема предстоящата сре­ща с рогатия не е толкова страшна.

Слезе до кладенчето и се затаи. По едно време чу, че настрана нещо прошумка. Спря се. Взря се натам, откъдето прошумоля. Сепна се, трепна, сърцето му за­чести неспокойните си удари. Между храстите, където в една пролука бе огряла месечината, видя опашка. Тя му се стори малко по-дебела от тая, с която рисуват дявола. Но имането може да е от най-стари времена и редно е дяволът да е порасъл оттогава. „На стар дя­вол — дебела опашка" — каза си той наум. Прекръ­сти се, пипна се по корема, за да се увери, че там на­истина виси на здрава верижка честният кръст.

Полека се примъкна, за да не прошушне.

Доближи храстите. А опашката — не мърда, като че наистина чака някой да я хване.

Поп Антония се придеби безшумно, а сърцето му бие, ще изхвръкне. Още една крачка. Той се спусна ка­то лисица по кокошки и стисна опашката. Хрумна му да каже „Помогни ми, господи". Но веднага съобрази, че при такива работи не се приказва... нали само да речеш гък, и всичко се разваля. Та дори и господа не смееше да спомене сега.

Нещо се размърда и силно го дръпна. Той се хвана с лявата ръка за едно дърво — да не го повлече нечи­стата сила и по-сигурно да задържи лукавия. Здраво стискаше и чакаше да извряска. Но вместо дявола сам поп Антония извряска: „Ме-е-е!", защото нещо така го цапардоса, че той навири крака и изпусна опашката. Но не това бе най-страшното. Стана друго — по-лошо, недопустимо, непоправимо: той измека и цялата магия се развали.

И наистина беше изчезнало измамното видение и пред него стоеше Клеопатра, която с един силен къч бе го светнала в носа. Той се опипа по зъбите да види да­ли са на мястото си.

Унесен в мислите си за заровеното имане, поп Ан­тония бе забравил магарицата си. Не се погрижи да я напои. Но тя знаеше много добре пътеката към кладенчето. И макар със спънати предни крака, сама оти­де да се напие с вода, след като добре се напасе в трънаците край гората. Утолила жаждата си, тя се из­качи малко настрана в храстите, за да прекара там нощта, необезпокоявана от мухи както през деня. За зла чест тя се бе скрила така, че се виждаше само опашката й, която измамно се привидя за дяволска на дядо поп.