"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години.
Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
Безкрайно детство Двадесет и осма серия "Квартирантът"
--- сцена двеста и единадесета ---
Огнян, Захари и Светла висяха на лоста за тупане на килими и се люлееха бясно, като се стремяха да докоснат с крак телената мрежа, отделяща двора на огняновия блок от двора на съседния, залепен с югозападния си ръб, съответно за североизточния ръб на огняновия.. Спалните, детските стаи и кухните на съседния блок гледаха към двора, където играеха децата. Дивата музика гърмеше от третия етаж.
— И ние я имаме тази плоча. „Глобус“ се казва. Една лилава — Огнян информира другите двама и ритна мрежата с върха на платненката си, след което, върнал се назад, отскочи от лоста и потърка ръце. — Леле... какви мазоли са ми станали...
Захари и Светла се пуснаха от лоста и се подредиха да гледат мазолите.
Иззад ъгъла се зададоха Веспасиана, Ивелина и Екатерина, следвани от Любо и Димо. Веспасиана носеше зелената си топка с белите точки. Петимата се наредиха пред двете стъпала на площадката пред входа и започнаха игра на „Ръбчета“.
— Я — ослуша се Веспасиана, — тази плоча и ние я имаме. „Глобус“ се казва — обясни на другите и метна топката, която се удари в ръбчето на първото стъпало, отскочи и детето я хвана. — Двайсет!
По-големите се примъкнаха към групичката.
— И ние ще играем! — заяви Захари.
Докато течеше играта, двете малки момчета, Любо и Димо се отделиха настрани и се заеха с голямата празна бъчва, оставена да съхне след измиване до лоста. Двамата я хванаха и внимателно я събориха.
— Аз съм първи! — заяви Димо.
— Абе и двамата ще се съберем, бе. Само трябва някой да ни засили малко. Пък може и да можем сами да се засилим. Хайде — махна с ръка Любо.
Двете момчета наместиха бъчвата в края на плочника, откъдето започваше затревен терен и се пъхнаха вътре.
— Мърдай сега да тръгне! — нареди Любо.
— Мърдам, ама не ще.
— Някъде запира. Да извикаме да ни бутнат.
— Бутнете нии... Бутнете нии... — завикаха двамата от бъчвата и привлякоха вниманието на останалите.
— Гледай ги тия бе! — извика Огнян. — Дай да ги търкаляме.
Останалите се събраха около бъчвата и ѝ помогнаха да се търкулне по лекия наклон към оградата на съседната къща.
— Ехааа... — Димо и Любо се измъкнаха от бъчвата. — Голяма работа е вътре.
— Искам сега аз.
— И аз искам!
— Ще се съберем и трите...
— Първо съм аз, пък...
Децата избутаха бъчвата в начална позиция и вътре се пъхна следващата двойка. Сред писъци, радостни възгласи и рокендрол, бъчвата се търкаляше надолу пълна, нагоре празна, избутвана от смелите и сигурни детски ръчички.
— Я ме затворете с капака! — нареди отвътре Огнян.
Децата поставиха капака и с юмручета го набутаха навътре, така че да не пада, после търкулнаха бъчвата, а от нея се разнесе приглушен радостен вой.
— Ако направим малка естакада от камъни и пръст, бъчвата ще отскача и ще е още по-гот. — излезе отвътре момчето и даде идеята.
— Ухааа... — децата се ентусиазираха и хукнаха да събират камъни из двора.
Огнян и Захари върнаха бъчвата и Светла се натика вътре.
След като никой не ѝ обърна внимание, тя се измъкна от бъчвата и се изправи.
Там стоеше начумерен съседът Велизаров, законен собственик на съоръжението, с ръце на кръста, с висяща от лявата му ръка мрежичка с две бурканчета кисело мляко, две бири и хляб „Стара Загора“ с четири резки.
--- сцена двеста и дванадесета ---
— Сега ако каже на нашите? — цупеше се Светла, седнала на стълбите пред входа.
— Няма да им каже! — увери я Огнян. — Чичо Велизаров не е такъв. Виж как спокойно ни обясни, че е можело да разкъртим бъчвата, да ѝ изпадат обръчите и да трябва да се поправя много сериозно.
— Мъхъ... — въздъхна Захари. — То не че не знаем де...
Тримата се разхилиха.
— Ай на народна! — предложи Светла.
— Айде — съгласи се брат ѝ.
— Нека да мине пощаджийката и тогава — измънка Огнян.
— Уфф... тоя пък с неговите писма от Съюзааа... — подигра го Захари. — Нали виждаш, че Елеонора не ще да ти пише и толкоз. Зарязала те е. Хванала си е руснак. Голяма работа.
— Сто на сто военните не ѝ дават да пише, за да не издава адреса. Нали са в секретно поделение — защити я Огнян.
— Секретно, друг път. Щом чак ние знаем, смятай колко е секретно.
На Светла ѝ омръзна да ги слуша и стана.
— Отивам да намеря дребните.
Пощаджийката се показа зад ъгъла, забързана и ухилена, с пълната с вестници кафява лъскава кожена чанта. Държеше купчинката с писма и ги разглеждаше. Отдели няколко.
— Нещо за мене? — скочи Огнян.
— Коя кутия?
— Четвърта.
— Ммм дааа... Ето. От чужбина. За Нели Спасова. Майка ти ли е? — попита.
— Майка ми — нацупи се момчето.
— Ще го вземеш ли или да го пусна в кутията?
— Пуснете го в кутията — дръпна се момчето. — Айде, да ходим да намерим дребните.
Пощаджийката влезе във входа и сръчно заразпределя вестниците по кутиите.
--- сцена двеста и тринадесета---
Децата играеха на народна топка насред улица „Нашедетска“. В средата бяха влезли консулите Огнян и Захари и се бореха за отборната победа. Местата им бяха заели Светла и Ивелина. Захари прехвърли противниковото игрище, но сестра му не успя да хване топката и тя хукна надолу по баира. Момичето я последва, но бързо се дръпна на тротоара, защото отдолу се зададе такси, което спря пред блока на огнянови. Топката се оплете в тревата край бордюра и спря, Светла я грабна и бързо се върна при другите, които с любопитство зяпаха таксито.
От колата излезе къдрокос русоляв млад мъж, облечен в дънки и дънково яке, преметна небрежно на рамото си брезентова раница с десетки джобчета и каишки по нея, взе от задната седалка транзистор „Селена“, разплати се с шофьора и когато онзи потегли, мъжът се огледа наоколо. Видя децата и се усмихна. После заслиза по баирчето към блока с уверена крачка, сякаш се прибираше у дома си.
Децата се спогледаха и го последваха мълчаливо.
— Сигурно търси някого.
Непознатият мъж влезе във входа, но вместо да се качи по стълбите нагоре, слезе надолу в мазето, сви вляво, извади от горния джоб на якето си ключ и си отвори вратата насреща.
Децата се струпаха до чешмата и го наблюдаваха.
Онзи им се ухили отново, махна им с ръка и изчезна зад вратата на мазето. Чу се завъртането на ключа отвътре.
Хлапетата излязоха на двора и се настаниха на площадката. Големите увиснаха отново на лоста.
— Виждали ли сте го и преди? — попита Огнян.
— Не — отговориха останалите едновременно.
— Хм. Прилича на чужденец.
— Батко, той какво прави в мазето на чичо Младен?
— Ми де да знам — пусна се от лоста Огнян и вдигна рамене.
— Престъпник е — слезе и Захари. — Удушвач на малки деца. Довечера докато спите...
— Я стига! — стресна му се Светла. — Какви глупости им дрънкаш! Сигурно е квартирант.
— Аааа... — отдъхнаха си по-малките. — Сигурно.
— Трябва да разберем тая работа — обади се Ивелина. — Малко старичък ми се вижда за квартирант. Сигурно е поне на 20.
— Даа... Обикновено квартирантите са по-млади. На баба са две ученички. — обясни Екатерина.
— Има нещо съмнително в тоя тип. И какъв е къдрав... Като зелка — почеса се Захари по остриганата глава. — Да го кръстим Къдравата зелка, а?
Децата се ентусиазираха.
— Да видим през прозореца му какво прави? — продължи Захари.
Без да чакат покана, се втурнаха да заобиколят блока, за да стигнат до прозореца на въпросното мазе.
На първия ъгъл обаче, се сблъскаха с Антон Спасов, който се прибираше от работа.
— Ааа... таткооо... — по-скоро стреснато, отколкото радостно го приветства Веспасиана. — Ти се върнаа...
— Изненадана ми се виждаш нещо — наведе се баща ѝ и я потупа по русата главичка. — Къде сте хукнали? — обърна се към сина си. — Майка ти горе ли е?
— Горе е — припряно му отвърна момчето, бързайки да се отърве.
Групичката изчезна зад другия ъгъл на блока, а Спасов се загледа удивен след тях.
— Ама че диванета. Кой знае какво са намислили пак — влезе във входа и отвори пощенската кутия, за да прибере вестниците.
По стълбите на мазето се изкачи непознатият русоляв мъж в дънково облекло и поздрави.
— Добър вечер.
— Добър вечер — погледна го въпросително Спасов.
Онзи само се усмихна и бързо се изниза навън.
— Това пък кой беше? — удиви се Спасов, погледна писмото от чужбина адресирано до жена му и моментално забрави за непознатия. — Без подател. Сигурно пак е от Росен Катранджиев. Ееее, ама стига вече... — начумери се, стисна устни и се заизкачва по стълбите към дома си.
--- сцена двеста и четиринадесета ---
Децата завиха покрай югоизточния ъгъл на блока и се занизаха в индианска нишка покрай източната му стена. Стигнаха до прозореца на мазето.
— Пердето е спуснато — констатира Любо.
— Шшшт... — приближи се на пръсти Екатерина и седна на бордюра под прозореца. — Пуснал е радиото — сложи ръцете си отстрани на очите и се залепи за стъклото. — Нищо не се вижда през отвора между пердетата.
— Я? — избута я Светла и зае мястото ѝ. — Ми тъмно е вътре. Чува се радиото. Сякаш на български. Значи не е чужденец. Да почукаме ли?
— Нее! — отдръпнаха се по-малките.
— Може да спи — предположи някой.
— Да, в пет и половина... Кой си ляга по това време — възмути се Огнян. — Може да е излязъл, докато сме идвали насам.
Децата се спогледаха и хукнаха като по команда обратно към входа.
Слязоха в мазето и се струпаха пред вратата на непознатия.
Захари долепи ухо до шперплата.
— Чува се музика. Дали е вътре?
— Дай да чуя — обади се Огнян и изведнъж се сети. — Я, Любо, качи се при пощенските кутии и ако дойде някой, изсвири.
— Добре! — тайнствено отвърна Любо и се качи при кутиите.
Огнян се заслуша.
— И тази музика е от плочата „Глобус“. Ама сега я пускат по радиото. — Огнян отлепи ухо от вратата и пробва дръжката. — Заключена е.
— Фиуууууу.... — разнесе се пронизително сигналът откъм кутиите и децата се изстреляха светкавично в острещния сектор на мазетата, където беше и огняновото. Той бързо извади ключа от джоба си и отключи.
Някой слизаше по стълбите. Беше непознатият. С буркан лютеница и половин хляб в ръцете, той се спря пред чешмата и изгледа децата.
— Абе я дай помпата, че гледай как са спаднали и двете... — съобрази Захари и компанията се престори, че се занимава с колелото, което Огнян изкарваше от мазето.
Непознатият се прибра зад вратата.
— Оооххх... — отдъхнаха си децата. — Добре че Къдравата зелка не разбра къде сме били.
Огнян върна колелото обратно в мазето, заключи и всички се изнесоха на двора.
--- сцена двеста и петнадесета---
Спасов влезе във всекидневната, където Нелчето тъкмо поливаше салатата с оцет и ѝ подаде плика.
— Имаш писмо.
— Здрасти! — зарадва му се жената, остави оцета на масата и взе плика.
Мъжът се намести на канапето и заразгръща мълчаливо вестниците.
— Брейии... Пак от Южна Америка. Ц-ц-ц... Този Росен бе... Накъса се от ходене... Ммм... Че красива картичка, виж бе, Антоне — обърна картичката към мъжа си, но той не благоволи да погледне. — На любимата ми приятелка, с най-нежни пожелания от другия край на света... — Нелчето млъкна, дочете наум и се разхили... — Ц-ц-ц... Голям омайник... Хихихи...
Отвори стъклената витрина с чашите и постави картичката до останалите.
— Искам Катранджиев да престане да ти изпраща картички — внезапно Спасов хвърли вестника на канапето и стана заплашително. — Ще му кажеш, че ми е писнало и съм ти забранил да общуваш повече с него. Ясен ли съм? — изгледа страшно жена си. — Ясен ли съм?
Нелчето го зяпна удивена.
— Какво те прихвана бе, Антоне? Да не е станало нещо в завода, че си превъртял?
— Нищо не е станало в завода. Тук е станало нещото! Ей там, във витрината. Искам да разкараш всички картички от тоя! Разбра ли ме правилно? — наведе се над нея.
— Щом искаш.... — плахо замига Нелчето — ще ги разкарам — отвори витрината и заизважда картичките от Южна Америка. — Да ги изхвърля ли?
— Изхвърли ги! И повече не искам да виждам писма от...
— Стоооп! Стоп, стоп, стоп, стоп!
От кухнята се показа жена и замаха енергично с ръце.
— Моля ви се, другари актьори да се придържате към сценария! Никъде в текста ви няма подобни реплики! Какви си ги измисляте, другарю Спасов! Кой ви разрешава да се държите така с жена си? Вие сте длъжен да се съобразявате с написаното. Ако всеки тръгне да си приказва каквото му хрумне...
Бесен, мъжът се обърна към новодошлата:
— Писна ми от вас, другарко сценарист и от глупавия ви сценарий. Искам да се скарам веднъж с жена си така, както се прави във всички нормални семейства. Ще си приказвам каквото си искам и вие няма да...
— Но моля ви се, другарю, точно вие не може да се карате с жена си! Вие сте измислен и ще бъдете такъв, какъвто съм ви посочила в сценария. Щом съм казала, че няма да се карате, значи няма! Никакви импровизации повече! Ясна ли съм? — развика му се сценаристката и размаха под носа му сценария.
— Вън! — ядоса се още повече мъжът. — Напуснете сцената, другарко. Незабавно! — Спасов изтика жената обратно в кухнята и тръшна вратата под носа ѝ. — Измислен!.. — извика след нея.
Мъжът се стресна от собствения си глас и седна в леглото, като опипа в тъмното мястото до себе си.
Нелчето се размърда:
— Какво става бе, Антоне? Колко е часът?
Мъжът стана и светна лампата.
— Пет без десет.
— Викаше нещо насън... Кошмар ли сънува? — разбуди се съвсем жената.
— Беше толкова реално... Сякаш наистина се случи преди секунди...
— Кое?
Спасов седна до нея и ѝ заразказва съня:
— Карахме се с тебе във всекидневната заради картичките на Катранджиев и по-точно аз ти крещях като подивял, да ги разкараш от витрината, и тогава от кухнята влезе сценаристката и започна да крещи на мен, че не спазвам сценария и... ми каза, че не може да се карам с жена си... и че съм... измислен...
Нелчето седна в леглото и го зяпна.
— Сценаристка в кухнята?
— Да! Снимаха филм и...
— И картички от Катранджиев във витрината?
— Пълна витрина с картички от Южна Америка.
— Нямаме картички във витрината бе, Антоне. Само две са и са в първото чекмедже долу, при другите ни писма.
— Знам, ама във филма, ъъъ... в съня ми имаше много... И същата вечер беше дошла нова...
— От Янчето е! Забравих да ти кажа. От Италия. Нали са на турне с хора. Праща ти поздрави...
— Нелче, тя каза, че съм измислен... Сценаристката.
— Я да видя — Нелчето го мушна с пръст в рамото. — Не си измислен. Само малко побъркан. От филмите е — разхили се и стана. — Ела в кухнята да си сварим кафе, да изпушим по една цигара и да видим дали няма камери и снимачен екип.
Мъжът се разсмя.
— Ти виж. Аз ще погледна първо децата и ще дойда.
На вратата я спря:
— Знаеш ли какво реших току що?
— Ако е извън сценария, отсега си го избий от главата! — разкикоти се жената.
— Стига де! Затова ли ти разказах съня? Да се подиграваш!
— Добре де, няма вече — не спираше да си киска. — Какво си решил току що?
— Утре, тоест днес, ще си пиша двайсет дена отпуска.
— Я! — зарадва се Нелчето. — Най-после. Трета година вече не си почивал като хората. Браво! Значи трябваше да почнеш да сънуваш дивотии, за да се сетиш, че имаш нужда от почивка.
— Май да...
Двамата излязоха тихичко в коридора и занадничаха по стаите на децата.
--- сцена двеста и шестнадесета---
Седнали от двете страни на стръмното баирче към блока, децата си подаваха зелената топка на Веспасиана. Откъм булеварда долетя звукът от сирена.
— Линейка! — извика Екатерина. — Хващайте се за червено! Бързо.
— Имам червено на чорапа! — извика Светла и момичетата моментално я наобиколиха и се хванаха за тънката лентичка на чорапа ѝ.
— Ей, че сте загубени ама... — изказа се Захари. — Това е милиционерска кола, не различавате ли звука?
— Тъй ли? — стресна се Ивелина. — Тогава трябва да се хванем за синьо.
Децата се огледаха. Захари носеше сини къси панталонки. Момичетата пуснаха чорапа на Светла и...
— Аааа... Как пък не! — изкрещя Захари и хукна надолу по улицата, а групичката с крясъци го подгони.
Намерили за пореден път повод за смях и игри, децата се върнаха на местата си, не успели да докопат синьото, и продължиха да си прехвърлят топката.
На по-големите им доскуча и се заразхождаха нагоре по улицата.
Изведнъж Захари се спусна към кофите за боклук.
— Вижте! Някой е изхвърлил гигантски кокал.
Децата се струпаха около боклука.
— Ихааа... Човешки ли е? — попита Димо.
Огнян го перна зад врата.
— Свински е. Изсъхнал.
— Вижте, зад кофата има половин мухлясал хляб.
Децата заобиколиха кофите в търсене на още находки.
Една муха модел МИ 26 се вдигна от капака на кофата и кацна тежко в косата на Светла.
Момичето размаха ръце погнусено.
— Тука ли намерихме да играем!!! Аз се махам.
— Чакайте! — извика Захари. — Да изпратим „колет“ на Къдравата зелка. Ще сложим кокала и хляба в един кашон, ще го надпишем и ще му го оставим пред вратата.
Децата се облещиха.
— Ейиии... Страхотнооо... — зарадва се Огнян. — И как само ще засмърди... И като го отвори... Малеее... Знам къде има кашон.
Тайфата хукна след Огнян.
— Любо и Димо, оставате на пост. Да не мине някой и да прибере кокала и хляба. — нареди по-голямото момче.
Донесоха кашона.
— Димо, донеси един химикал, че си най-пъргав.
Момченцето се втурна нагоре по баира към тяхната къща и след малко се върна с флумастер.
— Само това намерих.
— Уф, поизхабен е, ама нищо — Огнян клекна до кашона и записа: — Улица „Нашедетска“, 4-Б, мазето, за Къдравата Зелка. А? Добре ли е? Без подател, обаче.
— Добре е — кимна Захари. — Дай да вкараме сега кокала и хляба вътре и да залепим кашона с тиксо. Димо, бягай за тиксо.
Никой не посегна към кокала и хляба.
— Аз това няма да го пипна — фръцна се Светла.
— И аз.
— И аз.
Захари намери в тревата широка треска и с помощта на пръчка повдигна хляба и кокала и ги пусна в кашона.
— Ей, че сте глезотии, ама... — възмути се момчето. — Готово.
Димо донесе ролка тиксо и момчетата се заеха да облепят колета.
— Страшен е! Като истински. Да му го оставим сега пред вратата и да го чакаме да се прибере.
— Ехеее... Той може чак довечера да си дойде. Сега е още единайсет и половина.
— Ще чакаме! Няма друг начин. Ако имаме късмет, може и на обед да си дойде.
Групичката понесе „колета“ към мазето на блока.
--- сцена двеста и седемнадесета---
Каруцата се влачеше нагоре по улицата.
— Дийии... — извика дядото вътре и размаха над кончето импровизиран камшик направен от пръчка и тънко въженце.
Димо и Любо хукнаха след каруцата и седнаха отзад на издадените навън дъски. Заклатиха крака и щастливи се возиха така поне десет метра, докато дядото не ги забеляза.
— Брех, да слизате бърже, че да не заиграе камшикът! — извика им и се закани с пръчката.
Двете момченца скочиха и се върнаха при другите. Каруцата се изгуби нагоре, а децата я проследиха с поглед.
— Няма да си дойде за обяд — отчаяно съобщи Огнян. — А кашонът не може да стои до довечера пред вратата. Някой ще го намери и край. Трябва да го приберем някъде.
— Вземи го у вас — предложи Светла.
— Да-да...
— Ето го! — изкрещя Екатерина. — Идва отгоре — С някаква квартирантка под ръка.
Децата се подредиха от двете страни на стръмното баирче и посрещнаха с блясък в очите Къдравата зелка и приятелката му.
Двамата минаха покрай хлапетата, които ги последваха на уважително разстояние.
При пощенските кутии децата спряха и в пълна тишина се заслушаха в реакцията на колетополучателя.
— Колет ли имаш? — чу се глезеният глас на приятелката.
— Съмнителен ми изглежда. Голям, пък лек — гласът на Къдравата зелка.
Чу се превъртане на ключ, отваряне и затваряне на врата.
Децата не помръднаха от местата си. Чакаха.
След минута напрегнато очакване се чу отново да се отваря вратата и бурен смях.
— Ще ги убия!!! — викаше квартирантът и се хилеше с цяло гърло. — Сега вече ще ги убия.
Пакостниците хукнаха навън с писъци и кикот, прехвърлиха се през мрежата на съседния блок и изчезнаха зад него.
На площадката пред входа, с кашона в ръка, зачервен и ухилен, стоеше Къдравата зелка и се оглеждаше за доставчиците.
Следва продължение
Някои важни уточнения: 1. В ролята на чичо Велизаров - собственикът на бъчвата - другарчето tivesto. 2. В ролята на чичо Младен - собственикът на мазето - другарчето mchukanov. 3. Музиката в серията е от плочата "Глобусът" - втора страна - СтАтус Куо /Status Quo/ и И КамЕлЕонти /I Camalionti/ Песента "Хубаво, хубаво" на СтАтус Куо е специален поздрав за Бат Митко :) Заради нея успях да си подкарам грамофона :)))
Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).
Предишна страница Следваща страница Начало на страницата