"НАШЕТО ДЕТСТВО" е некомерсиален проект, посветен на детството на хората от 1960-90-те години.
Той бе започнат от Вл. Кромбърг и Данаил Филипов. Сайтът стартира през м. октомври-декември 2006 год. и беше пуснат в мрежата на 12.01.2007 год. (което се счита за рождения му ден) "Нашето детство" придоби сегашния си вид благодарение на усилията на всички негови приятели!
Децата махаха на баща си докато влакът се скри в тъмнината на зимната вечер. Нелчето ги поведе към къщи.
— Ще си купим кебапчета от кръчмата, нали? — Веспасиана дръпна майка си за ръкава на кожуха.
Нелчето не отговори.
— Нали, мамо?
Без отговор.
— Нали бе, мамооо... — детето се изпречи пред майка си и тя спря.
— Какво нали? — попита разсеяно.
— Каза, че ще купим топли кебапчета за вкъщи.
— А да, вярно. Хайде тогава.
Тримата влязоха в старата кръчма на ъгъла.
--- сцена сто и девета---
— Пускай бързо телевизора да загрява! — заповяда Огнян на сестра си, когато влязоха в апартамента. — Ще дават български филм тази вечер.
— Добре — момиченцето хукна, без да свали палтенцето си, нахлу във всекидневната и ритна копчето на синия стабилизатор. — Готово! — извика оттам.
Новините отново крадяха от времето за филма и тримата имаха време да се съблекат и да подредят масата за вечеря преди да е започнал. От разкъсаната мазна кесия се вдигаше пара.
— Ох как миришеее... — Веспасиана, седнала на коленца върху стола, се изправи, почти легна върху масата и заби лице в кесията с кебапчета. Косата й се изсипа цялата вътре.
— Махни си косата от кебапчетата! — скара й се Огнян. — Ще ги напълниш с косми.
— Добре — сестра му се дръпна и отново седна на коленца. — Мамо, — извика — аз не искам хляб. Ще ги ям само с лютеница.
— И аз не искам хляб — обади се Огнян.
Нелчето влезе откъм кухнята.
— Ето хляб, ето и вилички.
— Не искаме хляб — повторно заявиха децата в един глас.
— Добре — Нелчето седна разсеяно и се зазяпа в чернобелия „Рубин 106“.
— Почва, почва... — развика се Веспасиана.
— Мъже в ко-ман-ди... Мъже в командировка... Мамо хубав ли е този филм? — попита момиченцето.
— Ииийии... Пак за големиии. Ми колко пъти вече са го давали... — възмути се Огнян. — Аз няма да го гледам. Отивам да правя опити.
— И аз идвам — скочи от стола сестра му. — Мамо, може ли да си вземем кебапчетата оттатък?
Нелчето кимна неопределено, без да сваля очи от екрана, заслушана във великолепната музика. Погледа пет минути и половина и след сцената в асансьора стана, изключи телевизора и влезе в кухнята. Запали цигара и запуши. Наведе се и се заоглежда изпитателно в шестоъгълното огледало над мивката. Инспектира лицето си отляво, после отдясно, подръпна ъгълчетата на очите си навън, очерта с пръст гънките около устата, после на челото... и рязко загаси цигарата в малката локвичка на дъното на мивката.
--- сцена сто и десета---
Беше още съвсем тъмно, когато влакът спря на софийската гара и пътниците се изсипаха по перона. Антон Спасов забърза към такситата.
— Добро утро! — поздрави шофьора на таксито и му каза името на хотела.
— Разбрано! — колата потегли. — Ти от дека идеш, шефе? Или си тукашен, а?
— От Добруджа.
— Бре много снЕг имАате там, таз зима, а? Тука много навалЕ, ма бърже се стОпи. Горе има, ма тука, у градо — ич
— Аха — измърмори Спасов.
— Ти тука по работа ли или у роднини?
— По работа.
— Требе да е много важна, оти си много сериозен. — разсмя се шофьорът.
— Е, чак пък много важна... — пренебрежително махна с ръка пътникът.
След малко таксито спря пред хотела.
— Готоо, шефе! По-бърже от бае ти Гаца никой не мой та докара. Другио път мене пак да дириш, чу ли?
Спасов се разплати с шофьора и влезе в хотела.
--- сцена сто и единадесета---
Градът светеше в прозореца на хотелската стая. Спасов подпря чело на стъклото и се зазяпа долу. Колите прелитаха по булеварда, на спирката се тълпяха хора, автобуси спираха един след друг... Кални снежни преспи, разхвърляни около дърветата и уличните лампи, разваляха лъскавия пейзаж. Парка на свободата тъмнееше с голите клони на дърветата, на места прошарен от върховете на боровете, а високо над тях мигаше телевизионната кула.
Мъжът отвори прозореца и подаде глава навън. Шумът на големия град влетя в стаята. Автобусните мотори се открояваха ярко сред общата шумотевица. Небето просветляваше на изток. Обещаваше ясен слънчев зимен ден.
Без да сваля палтото си Спасов се излегна на края на леглото и кръстоса крака, като внимаваше да не докосва покривката с обувки. Загаси лампата над главата си и затвори очи.
--- сцена сто и дванадесета---
На тапицираната с кожа врата блестеше месингова табелка с гравиран надпис: Николай Делнишки Генерален директор. Спасов влезе без да почука. Секретарката го изгледа въпросително над очилата.
— Антон Спасов. Имам уговорка с Генералния — отговори на безмълвния й въпрос.
— Момент, ако обичате — вдигна слушалката и съобщи на отсрещната страна. — Тук е другарят Антон Спасов. — кратка пауза. — Да, другарю Генерален директор.
Стана и любезно отвори пред госта друга тапицирана врата. — Заповядайте!
— Хайде бе, Антошка... Откога те чакам. Кафе не съм пил още, викам с тебе ще пием... Къде се мотаеш досега! — ухилен до уши под дебел черен мустак, едрият мъж посрещна госта си и го прегърна сърдечно, като яко го затупа по гърба.
— Заспал съм бе, Бараба, нещо много се изморих във влака и съм задрямал в хотела. А здрасти сега! — Спасов раздруса тлъстата лапа на Генералния.
— Добре си ми дошъл, разполагай се... — домакинът се развихри. — Лора! — извика силно. — Лора! Донеси кафе и коняк! И не ме свързвай с никого. Няма ме. — радостно заоглежда госта си. — Ехехее... Ама нямаш остаряване, брат!
Спасов остави палтото си на закачалката и се настани в един фотьойл.
Секретарката внесе почерпката.
— Наздраве! — вдигна чашата Генералния. — Добре дошъл!
— Много ми е рано за коняк — чукна чашата си в неговата Спасов и я остави. Отпи от порцелановата. — Аа, виж кафето ти грешка няма.
— Разказвай сега как сте там, в далечната провинция? — запита домакинът. — Не си идвал насам много отдавна. Не ти ли домъчнява за столицата, все пак толкова години прекара тук...
— По-мъчно ми стана тази сутрин, като гледах от прозореца на хотела как хубавата София става все по-шумна и по-забързана. Различно беше, когато бяхме студенти. Улиците чисти, нямаше коли, нямаше блъсканица... Дърветата зелени, хората ведри... Сякаш по-хубаво се живееше тогава, а Бараба? Докато съм тука ще намина да видя хазайката леля Стайка. Виж, за старата квартира много ми е домъчняло. Хубави дни прекарахме там...
Другият мъж се замисли.
— Сякаш по-хубаво беше, наистина... Сега сме все сериозни, все забързани, все нещо ни нервира, все грижи някакви имаме... А представяш ли си, ако продължават така бързо да се развиват нещата, какво ще е след тридесет години? — направи физиономия Барабата.
— Ами сигурно тогава ще ни е мъчно за днешния ден. И ще ни се струва много по-хубав, отколкото е бил в действителност. — мъдро заключи Спасов.
Двамата мъже се разсмяха и всеки отпи от чашата си.
— Антоне — подхвана сериозно темата Генералния, — хич не са добри новините за тебе. Доносът на партийния ти е стигнал чак при министъра.
Настана дълга тишина, в която домакинът гледаше гузно, а гостът поразхлаби вратовръзката си.
— Брех, голямо чудо! Голямо чудо! Много обидчиви се оказаха нашите местни партийци. Чак на Министъра да ме наклепат: „Моля, другарю министър, Антон ми вика фукльо!“. — опита се да вмъкне хумор Спасов. — Да им се чудиш на акъла. Те и без това друга работа нямат... Идиоти! — отпи от чашата с коняк.
— Аз нямаше да пусна доноса по-нагоре, но те изпратили такъв директно на началството — заоправдава се Генералния.
— И сега какво следва? — попита Спасов.
Дълга пауза.
— Ще ходим двамата при министъра. Искал лично да се види с тебе.
Втора дълга пауза.
— Втасахме я! И кога?
— Утре сутринта.
--- сцена сто и тринадесета ---
Зимното слънце хвърляше косо лъчите си и караше жълтите павета да искрят. Спасов не бързаше. Пъхнал ръце в джобовете на разкопчаното палто се разхождаше между величествените бели сгради и с любопитство ги оглеждаше. Зави покрай ъгъла на ЦУМ и продължи по булевард „Георги Димитров“ в посока Лъвов мост. Избра една пресечка вляво и тръгна по нея. Влезе в малко магазинче с олющена дървена врата, по която личаха няколко цвята боя — последно сива. Излезе с букет карамфили. Продължи по уличката и стигна до по-широка. Пресече трамвайната линия и влезе във входа на стара жълта сграда. Качи се по извитите стълби до втория етаж и спря пред единствената врата.
Не позвъни. Бавно отпусна ръката, в която държеше цветята. „... Една година от... на Стайка Апостолова на 70 години...“ — прочете. Остави цветята на дръжката на вратата и слезе обратно по стълбите.
Застана на тротоара на павираната улица и се загледа след отминаващия трамвай. Релсите блестяха, старите жълти сгради с бели орнаменти сякаш се наведоха над него. Мъжът вдигна поглед нагоре и се завъртя оглеждайки покривите им очертани на фона на синьото небе.
Постоя така няколко минути. Около него бързаха хора — едни наляво, други надясно... Спасов прокара пръсти през косата си, потри челото, после носа си, мушна ръце в джобовете на палтото и се вля в потока.
--- сцена сто и четиринадесета---
Веспасиана влезе при Огнян, който пишеше нещо на бюрото и му показа учебника си по математика.
— Не мога да реша една задача!
— Дай да видя... А?! Ти защо решаваш задачи, които още не сте учили? — изненада се момчето.
— Ми какво да правя, като не ми дават да свиря вечер на пианото...
Огнян взе учебника и зачете.
— „Бригадирите от девети клас набрали 80 щайги домати, а бригадирите от десети — със 7 щайги повече. Колко щайги набрали десетокласниците?“... Е? Какво й е на задачата, толкова е проста.
— Да-да! Проста! Откъде да знам колко са набрали десетокласниците, като нищо не пише за тях в задачата.
— Пише си го съвсем ясно.
— Къде?
— „... а бригадирите от десети — със 7 щайги повече...“ — прочете й Огнян.
— Абе бригадирите от десети са набрали 87 щайги, това го сметнах, — обясни с досада момиченцето — ама за десетокласниците нищо не пише..
— Ехехехе... Ахахахаа... Ама че си глупава! Бригадирите от десети — това са десетокласниците. Ехехехее... — запревива се от смях Огнян.
— Така ли? — опули се сестра му.
— Така. Ти си в първи клас и си първокласничка, нали?
— Да.
— Аз съм в шести и съм шестокласник.
— Да.
— Като стана осми ще съм...
— Осмокласник.
— А в десети ще съм?
— Бригадир — изплези му се момиченцето, затвори учебника и седна на леглото.
— Батко?
— Да — момчето се зае отново с работата си на бюрото.
— Батко, на трети март нали ти ще ми вържеш синята връзка?
— Сигурно, ако кажат, че ние ще ви ги връзваме, а не петокласниците...
— Батко? Аз знам цялата книжка на чавдарчето наизуст.
— Браво на тебе!
Звънецът над входната врата иззвъня три пъти и децата се спогледаха. Изведнъж скочиха и хукнаха навън. В коридора почти се сблъскаха с майка си, която излезе от кухнята, като изтриваше ръцете си в кърпа.
— Татко! Татко си дойде!!! — разкрещя се Веспасиана и само след секунда вече висеше на врата на баща си. — Носиш ли ми химикал и папка?
--- сцена сто и петнадесета---
Четиримата влязоха във всекидневната.
— Какво стана в София, разказвай! — Нелчето беше нетърпелива да узнае подробности.
— Момент, първо да видим какво съм донесъл на момиченцето.
Спасов отвори хартиения плик, в който носеше подаръците и извади кутия.
— Това е метроном. За пианистката.
— Ухааа... Такъв има в училище, но не ни дават да го пипаме. Ухааа... Сега си имам само за мене. Урааа...
— Това е за момченцето.
— „Смена 8М“... Татко... И ленти си взел...
— Я да видя и аз! — Веспасиана се тикна под носа на брат си, за да разгледа фотоапарата отблизо.
— За мама подарък... — Спасов извади малко пакетче с панделка и го подаде на Нелчето, като я прегърна и й прошушна. — Много ми домъчня за теб.
— Антоне, не се занасяй, ами казвай какво стана там? — настоя жена му скрита в прегръдката.
— Нищо особено, нали ти казах, че всичко ще бъде наред. Срещнах се с министъра...
— С министъра? — дръпна се назад Нелчето и зяпна мъжа си.
Децата ги загледаха изненадано и забравиха за подаръците.
Настана тишина, в която тримата стояха в очакване мъжът да продължи.
Спасов се ухили, изгледа ги отвисоко и им съобщи:
— Предложиха ми пост в министерството. Искат да се преместим в София.
Край на шестнадесета серия
Някои важни уточнения: 1. Снимката на телевизор Рубин 106 за монтажа на второто видео съм взела от този сайт. 2. Музиката в сцена сто и тринадесета съм извадила от последната серия "Голямата скучна игра" на филма "На всеки километър" - втори "сезон". 3. Задачата по математика от сцена сто и четиринадесета съм взела от деветата картинка на тази статия.
Ако забележите някъде из сайта грешки (правописни, стилистични, логически...) можете да ни помогнете чрез връзка "Съобщете за грешка, оплачете се", която се намира под всяка статия в пълната версия на статиите (видима е само за регистрираните). Ако се отнася за конкретно изречение можете да селектирате определеният текст, след което да натиснете Ctrl+Enter. Ще се отвори прозорец, в който можете да напишете в какво се състои грешката (селектираният текст няма да се вижда в прозореца, но ще го получим в административния панел на системата).
Предишна страница Следваща страница Начало на страницата