Уважаеми Другарчета,

В чест на преоткриването и прераждането на любимият ни сайт, посветен на нашето детство, днес се развълнувах от спомени за някогашните ни незабравими учители. Няма да пропусна да споделя, че тези мили спомени ме връхлетяха след поредното приключване на прочита на най-великия сериал – „Безкрайно детство“, и вдъхновен от Огнянчо, Валерия, Веспасиана и сие, се пренесох и в собствената си малка вселена.

Винаги най-ярките ми и противоречиви спомени са свързани с предмета математика. МАТЕМАТИКА! Едно от най-великите постижения на човешката цивилизация, отворила портите към не едно научно откритие. Фундамент на нашето настояще и бъдеще! С тези три изречения, убеден съм, че аха – аха съм на път да заслужа хубава оценка по български и литература, но това е друга тема и друг предмет. Сега ще си говорим за математиката. Най-големите възходи и падения са ми се случили по този предмет. На този предмет съм плакал, и съм се смял като полудял при неочаквано добро представяне. Ех, тая математика. Тя е органично свързана с нас, в прекия и в преносния смисъл. Първо, човекът има дроб и математиката има дроб. Второ, човекът има синус, и математиката има синус. Голяма работа. На тази невероятна наука са ме учили доста много преподаватели през годините, даже прекалено много, но така се стекоха събитията. Различни години, различни преподаватели, заместващи преподаватели. С едни ме свързват прекрасни спомени, а при спомените за други имам „deja -vu“ за земетресението във Вранча. Но да караме по хронология…

Шапки долу за началната ми учителка Г-жа Добринка Шатова, която се погрижи за нашия прощъпулник в дебрите на математиката. Една дума – „светлина“. Тя ни даде светлина, като в песничката „ За децата по земята най е хубаво когато има светлина…“  По онова време аз и математиката си живеехме като добри съседи, спогаждахме се, живеехме си весело и щастливо.

После дойде 5-ти клас и ротния командир по математика се смени… Дойде Баба Стоянка Туджарова, на която й оставаха броени месеци до пенсия. Много ведра, усмихната жена, но като за финал не си даваше много зор да ни въздигне още повече по стръмните математически склонове. Почти всеки час решавахме по една задача, чийто отговор се равняваше на дните й до пенсиониране. И тя много се кефеше, като го получим. След няколко месеца и ние се изхитрихме и почнахме да ги смятаме тези задачи във въздуха – кога се очаква да се пенсионира. Седим, правим се, че пишем и накрая целия клас вдигнал ръка да каже отговора. Ашкосун, Аферим!

Всяка радост си има и своята гадост. Баба Тенчи се пенсионира и отиде да си гледа пенсията,  а ние си останахме със сметките за онази сакрална дата. В 6-ти клас ни се падна еквивалента на лошия терминатор от Терминатор 2. Другарката/Госпожа Сутрова. Докато ние се забавлявахме с Баба Тенчи цяла година в пети клас, тази особа беше овършала Б и В паралелките като десанта в Нормандия. Сиреч, ония се бяха понаучили и привикнали, а ние трябваше директно да преживеем Терминатор 2, без предисторията  на Терминатор 1. На нейния кабинет имаше табелка с името й, изписано с метални букви. Няколко години по-рано, разбирайте преди 89 година, никой нямаше да си позволи да посегне на социалистическата собственост, но времената бяха се променили и някой в миг на върховен катарзис или вдъхновение беше изкъртил първата буква, като беше останало Г-Жа _УТРОВА.  По онова време изразът „Чувствам се отровен от решаване на задачи от сборника“ получи ново значение. Беше кървава и мътна една година. Оцеля кой както можа… Повечето бяхме деца на миньори, които са сурови, но справедливи хора. Често при двойка след „натравяне“, ни свестяваха с шамари вместо електрошок.

И ето го заветния 7-ми клас… Най-любимият ми, на вдъхновяващия клас за мен от гледна точка на математиката. Най-добрият преподавател – Г-жа Чакърова. Макар и строга и нетърпяща лиготии, тя беше и по своему внимателна към нас, винаги обясняваща, винаги обръщаща внимание. По-късно тя стана и виновница повечето да ни вземат по гимназиите и техникумите, след като цял месец ни подготвяше в собствената си къща за кандидатски изпит след 7 клас. На една голяма маса, под една още по-голяма и раззеленила се лоза, в двора на една уютна къщичка… Убеден съм, че тетрадките от тази година са някъде на тавана – скътани като скъп спомен, прилежни, изписани красиво, без задраскавне, с точни чертежи.

Здравей Техникум! Добре дошли проблеми с математиката. Пак не попаднахме на точния човек. Получи се ефект, подобен на този  - да дойде Михаел Шумахер и да се качи на стара жигулка. Г-жа В. беше дошла от някаква елитна математическа гимназия, и имахме чувството, че преподава на някакво друго ниво. Пише си неща на дъската, обяснява на две на три, но очаква всичко да знаеш за следващия път. Ей, бога ми, не че бяхме глупави, напротив, обаче нямаше стигане нейната мисъл. Докато моята мисъл стигне от Сливен до Петолъчката, нейната вече в Бургас… Върви я стигни… И все ни повтаряше „Вие сте се отпуснали като джигерчете“. Син – Косинус, майко мила…

Мдаааа, бяхме изпаднали в ступор в онези гимназиални години, когато ставаше въпрос за математиката. Бях пълен отличник, с изключение на този предмет. Често си говорехме и обсъждахме – това за какво го учим? Каква полза от синус и косинус в живота?

Животът обаче си знае работата. Години по-късно един мой любим клиент в кантората ми каза – „Мойто момче, ялов труд няма, ша знайш. Може сега да ти се струва че се бъхташ за без пари, но някой ден злато ще копайш“. И да знаете, че се оказа прав…

Още веднъж  Г-жа В. и нейните синуси и косинуси се пресякоха драматично в моя живот и имах честта да приложа тези знания за решаването на един „труден“ и „животоспасяващ“ казус. В такива моменти човек изпитва удовлетворение, защото осъзнава смисъла от препредането на хилядолетния житейски опит от предтечата на разумния човек та до днес.  Ето как се стекоха събитията…

Съпругата ми се казва Антоанета.  Бога ми, обичам си я с цялото си сърце, и тя е моето слънце, въздух и смисъл в живота. Имам обаче един страшен кусур. За толкова години съвместен живот, все не успявам да запомня денят, в който тя празнува именния си ден. Внимание! Тя НЕ празнува на Андонов ден, за който винаги се сещам. Тя си е определила една друга дата, която всяка година се оказва вълчи капан за мен, който само очаква да щракне. Вече се понаучих и видя ли я да ми хвърля онези по-особени погледи в началото на годината, знам че дебне …. Ахаааа, значи тази дата наближава. Но като по-млада антилопа в савана, не бях толкова оперен и допуснах огромната грешка да не знам коя дата сме.  В онзи момент, застрелян с онзи поглед, почувствах как все едно пространство – времевия континиум около мен се разпада, разпъва се и после цялото време, минало и настоящо се концентрира в една точка на път към някакъв чутовен вселенски катаклизъм с библейски измерения.

„Няколко десетки хиляди години по-рано, в същото време на деня, саблезъбият тигър застана пред пещерата на човекоподобните маймуни. В наши дни – алармите за авария в блоковете на АЕЦ ревнаха с пълна сила“

Та в онзи съдбовен ден все пак успях да си посипя главата с достатъчно пепел, но бях наясно че съм в изпитателен срок,  при провал по време на който ще се озова отново в „Изкуплението Шоушенг“. Реших да бъда двойно по-внимателен и любящ съпруг, най-малкото защото тя наистина го заслужава.

Тогава дойде изпитанието. Съпругата ми има прекрасно хоби – сладкарство, а от време на време дори получава странични поръчки за някоя бутикова тортичка. Та, една такава поръчка се появи точно в деня, когато земята за мен спря да се върти – малка, но луксозна тортичка, с максимум 8 парченца, при това нарязана. Торта джобен формат направо. Веднага запалих колата, отидох и купихме необходимите продукти. Тя упорито се зае да изработи кулинарното бижу, обаче възникна сериозен теоретичен проблем. Никога не беше правила такава малка тортичка.  Пособията, с които разполагахме бяха за по-големи торти.  Възникна проблем как да нарежем прецизно малкото бижу, за да е самата перфектност. С един пронизваш и едновременно влюбен поглед от нейна страна, този проблем за решаване се прехвърли на мен…

„Няколко десетки хиляди години по-рано, саблезъбият тигър усети присъствието на онемялата от страх маймуна, спотайваща се в мрака на пещерата. Един лунен лъч проблясна на върха на огромните му ляв кучешки зъб…“

Усетих в стомаха си страха, който и онази човекоподобна гад е усетила в онзи момент. В мен зазвуча непознат сигнал за помощ, роден от десетохилядна адаптивна еволюция. Милиарди мулекули ДНК, се напрегнаха да измислят решение. Столетия митохондриално закодира опит напираха да разкъсат съзнанието ми…

„Няколко десетки хиляди години по-рано, маймуната опипа с дясната си ръка и усети в тъмното грапавата повърхност на един средно голям камък“

На срещуположния край на времевата линия, в съзнанието ми, докато на забавен каданс преминаваше целият ми живот, някой натисна паузата на урок с Г-жа В. по математика в гимназията. Синуси и косинуси. Щях да направя макет, и тези „неща“, звучащи като избягали от кабинет по „ушни, носни и гърлени“ заболявания щяха да ми помогнат.

Продължих с прозрението, че трябва да проверя диаметъра на формата, с която бяха изработени блатовете на тортата. Измерен с лазерна рулетка, той  се оказа 16 см. „Изключително“ тренираната ми по геометрия мисъл мълниеносно съобрази, че радиуса е 8 см.  Да заден фон мозъкът ми си представяше сцени от хипотетично ритуално изгаряне на Баби Тенцита, и разни отрови…

Усетих, че напипвам вярната посока. „Няколко десетки хиляди години по-рано, маймуната вече държеше камъка в едната си ръка. Опипвайки го, съзнанието й мимолетно съобрази, че в камъка има естествен отвор – дупка.“

В наши дни, чрез мега въображението си, реших че теоретично трябва да впиша в окръжността на тортата един осмоъгълник, чиито ъгли опират на окръжността и посочват границите на парчетата. Ако спуснех отсечки от точките на ъглите към центъра на окръжността, те, освен че ще очертая парчетата, несъмнено щяха да са равни на радиуса. Хордите, които щяха да свързват тези отсечки щяха да бъдат равни по дължина, защото парчетата трябва да са еднакви. Веднага изпитах божествено прозрение, че въпросните хорди и отсечки със сигурност ще образуват едни прекрасни, осем на брой, напълно еднакви, равнобедрени триъгълници, с бедра равни на радиуса на формата, сиреч ще бъдат перфектните парчета.

„Няколко десетки хиляди години по-рано, под угрозата на ръмжащия тигър, човекоподобната маймуна продължи да опипва пода на пещерата и не след дълго попадна на изсъхнал дървен клон“.

 В наши дни взе, че ми светна, че осемте върхове на онези равнобедрени триъгълници, за които говорех, сочещи към центъра, сборувани ще правят 360 градуса, което означава, че всеки от върховете на тези триъгълници, сочещи към центъра  ще бъде 45 градуса. От това, че са равнобедрени, произтече друг факт, че останалите два ъгъла на всеки триъгълник ще бъдат еднакви, а тях намерих като от 180 градуса извадих 45 и раделих на две. Получи се 67,5 градуса. О, Майн Гот! Аз знаех две страни и три ъгъла!!!

„Няколко десетки хиляди години по-рано, в изблик на гениално прозрение човекоподобната маймуна се опита да вкара края на дървения клон в отвора на камъка. В началото не се получи особено добре, но после успя“.

В наши дни, установих че ми трябваше само дължината на вълшебната хорда за да я нанеса на осем пъти по окръжността и щях да нарисувам план за нарязване на тортата... Но как да я сметна... Косинусът естествено беше вариант, като отношение на прилежащ катет към хипотенуза в правоъгълен триъгълник... Но къде ти по дяволите правоъгълен триъгълник? Моите са равнобедрени, остри... Да, но ето че хилядолетния човешки опит, наблъскан за дванадесет години средно и 6 години  висшо образование отново избухна.

И изведнъж!!!!!!

В един от известните ми триъгълници, прекарах височина от ъгъла в центъра на кръга към въображаемата все още хорда... Тъй като сладкия ми триъгълник беше равнобедрен, тя се оказа и ъглополовяща , и освен това разсече търсената хорда точно по равно. Вече имах малък правоъгълен триъгълник, на който знаех острия ъгъл при хордата, както и хипотенузата, равна на диаметъра на кръга.

Отворих един калкулатор на тригонометрични функции, който ми подсказа, че косинус от 67,5 градуса е 0,382683. Знаех формулата за косинус, от която следавше че 0,382683= прилежащ катет разделен на хипотенуза. Хипотенузата ми се оказа радиуса - 8 см. При което, не ми остана нищо друго совен да умножа косинуса по хипотенузата, за да получа прилежащия катет, който пък се оказа половината от скъпоценната ми хорда. Катетчето излезе - 3,06 см, а хипотетичната хорда - 6,12 см.

„Няколко десетки хиляди години по-рано, изгладнелият саблезъб ъгъл заряза дебненето и атакува. Онемялата от страх маймуна този път направи нещо нетипично. Вместо да се опита да побегне и да се спаси, игра в която винаги щеше да бъде губеща, тя стисна с две ръце клонът, чийто връх беше забит в процепа на камъка и яростно се завъртя. Тигърът вече бе във финалната третина на смъртоносния си скок, когато тежкият камък се стовари върху беззащитния му череп“…

В наши дни, взех си линийка и усърдно нанесох последователно осем хорди по границите на окръжност. Всяка с равна на другата дължина. Всяка с начало от края на предходната. И това се превърна в най-точно изчислената математически торта в областта. А уроците на Госпожа В. ми спасиха кожата.