При цялата ми днешна непоносимост към организирания живот със задължителен характер, не мога да се начудя как така с лекота и танцова стъпка, без охкания, въпреки доста умерената и скептична за едно дете светла вяра в идеалите на партията-майка, преминах почти цялата стълбица на пионерската кариера. Е, спомням си как си дадох безмълвна клетва, че в следващия комсомолски етап на борбата няма да се дам без истински бой да ме въвлекат в активистите. Вече знаех колко вълнуващи, спонтанни подвизи съществуват извън прякото крило на партията. И си изпълних клетвата. Всичките пет години на гимназията бдях хем да си запазя отличния успех,  xeм да не изглеждам благонадеждна за отговорна комсомолска работа

По пътя на пионерската слава!

За да стигнa до нея, обаче, не мога да пропусна любимата чета "Чавдарче». Ама истински любима! Лелe, колко бeше трепетно приемането! Бях научила наизуст не само "Правилата на чавдарчето», ами и поемата на Ботев "Не плачи, майко, не тъжи, че станах ази хайдутин». Разигравах си сценки сама на себе си в ролята на Румена войвода и Райна Княгиня едновременно. Tрети март се превърна в един от любимите ми празници до момента, когато го направиха национален. Но това е една друга история. Харесваха ми и синята връзка и особено калпачето. Съжалявах, че не мога да нося калпачето всеки ден на училище. Така в песни, веселие и обгрижване от страна на една петокласничка, минаха първи и втори клас.

Някак си естествено се оказах отряден председател още с първата стъпка в страната Пионерия. Естествено, защото в класа бяхме две пълни отличнички, Миленка и аз. Обаче Миленка беше тиха, мила, дето се вика, на мравката път прави, а на мене гласът ми се чуваше до края на дългия училищен коридор,  пък като размахах изразително ръце… Как да не го сложиш веднага за отряден председател! Не знам дали другарката Мишева беше усетила, че организационният ми талант се дължеше на явно вродения ми мързел. Но способността да оставяш другарчетата да се изявяват както могат и ти засилено да ги хвалиш в отчетния доклад си е талант, съгласете се! "Миглена Захариева заслужава най-висока похвала за прекрасно изработеното и идейно издържано табло за 24 май!» Голяма работа, че всички знаят, че таблото, както и всички останали ги прави бащата на Миглена, художник по плакатите в Завода за обувки "Сърп и чук». Всеки се спасява както може. Само като си помисля колко баби и дядовци-билкари и сръчни майки под псевдоними имената на децата им съм прехвалила в тез отчети! Обаче спортните постижения на тройкаджията Красьо си бяха лично и само негови. Е, с отрядната дейност нямаха нищо общо,  щото той тренираше в градския клуб по борба, ама кой ти гледа. И така нашата "б» паралелка във вид на пионерски отряд, благодарение на моя развихрил се в жанра на отчетните доклади литературен талант, (е, и на най-високия среден успех на "б» паралелка) още в 4 клас зае челна позиция в дружината. Имаше всички изгледи да си остана несменяем отряден до 7 клас и никога да не усетя тегобите и насладите на растежа в обществената кариера.

Някъде около месец преди дружинния сбор в края на 5 клас започна да се усеща едно напрежение в Пионерската стая. Излъчваха го дружинните, другарката Чамурова и другарката Koлева. Скоро стана ясно, че нямат подходящ кандидат за дружинен председател от бъдещите седмокласници. Дружинният сбор тропа на вратата, а още никакво име не се спряга. Свършва дружинният съвет, на който сме приели докладите на всички отрядни председатели и дружинни отговорници по съответните части, вдигаме чанти и патардия да си ходим и гласът на другарката Чамурова се извисява над гюрултията: "Павлинка да остане!» Оле, кво стана! Нали ми приеха доклада. Уф, сигурно ще ми възложат да рецитирам някой Ленин или нещо подобно на сбора и пак няма да мога да седна до Милена да си разменяме бележки.

Другарките, обаче, мълчат, чакат и последния да излезе. Притеснението започва да ми свива стомаха. Дали пък няма да ме мъмрят, че пак много хвалби съм написала в доклада. Лицата им като замръзнали, едни такива сериозни, абе работата дълбока. Къде ли съм сгазила лука без да разбера. Тряс, Румяна пак бухна вратата с все сила. Другарката Чамурова ме гледа замислено и започва:

- Павлинче, ти вече знаеш, че сред активистите от сегашния 6 клас не можем да се спрем на никого за дружинен председател. А догодина започва и последният етап на рапорт Шеста петилетка, решителна година. С една дума, спряхме се на теб, въпреки че ще бъдеш в 6 клас. Ти си разтропано момиче, ще се справиш!

Oле, ами сега, пианото, немския, кръжока по художествено слово!!! И ходене по всичките тези досадни събрания в удвоено количество. Ооооо, не. Ама можеш ли да кажеш "не искам». Почвам да усуквам:

- Ама, другако Чамурова, Вие знаете, пианото…

- Не се притеснявай за пианото, аз знам кога са продукциите, кога са изпитите в музикалната школа, ще те освобождаваме тогава. – Гледай я ти, всичко измислила, нали мъжът й, другарят Чамуров, предава акордеон в школата. Ама от намръщения поглед на татко и ядосанато му: "Сега и тебе с твоите пионерски губи времета да чакам до не знам кога си. Oставаш тогава в Габрово, ние заминаваме на село» кой ще ме освободи?

От немския се наложи да се откажа, то си беше облегчение всъщност с тази заспала учителка, ама татко наистина два пъти не ме дочака за село. Единият път всъщност ми дойде много добре, щото Петя тъкмо ми беше дала "Оцеола» от библиотеката ако успея да го прочета в събота и неделя преди да я върне. Но дори възможността да закъснявам за часове по математика, когато някаква "важна пионерска работа» ме е задържала, не можа да ми възмезди похабените часове в разните му там безконечни събрания и съвети. И краят на тез тегоби се виждаше чааак с края на 7 клас.  Но, ето че дойде краят на 6 клас и с него Моята Голяма пионерска награда: лагер в побратимения с Габрово Могильов! Всъщност имах дори избор: лагер-школата в Кранево или Могильов. Ама въобще не се колебах, какво ти Кранево, габровският международен лагер в Бяла ми стигаше, там вече съм ходила и айде сега, школи разни. А след лагера в Могильов щеше да има и едноседмична екскурзия в Минск, Москва и Киев! Един месец в Съветския съюз!

"Олимпия, Олимпия, ты наша Олимпия…., нанана!»

Само бели мечки май нямаше в безкрайната гора опасла лагера "Олимпия». И каква ти вечеря след като си се подул от боровинки и горски ягоди. Aми рибата, дето момчетата от кръжока по риболов я ловяха в реката и я печахме с картошката на лагерните огньове. Aми кръжоците с истински работилници по всичко, всичко. Aми ансамблите песни и пляски на съветските другарчета, и като няма море, Нептун колко пищно можел да излиза от дъното на реката! Ами филмите, дето всеки следобед се прожектираха в Дома на културата. "Конникът без глава», "Офицери»… Ами песните, китарите, баянът на отрядния Серьожа и как всичките осмокласнички се влюбиха в Серьожа. "Мой адрес нe дом и не улица, мой адрес СовеЙский союз!» Ами срещата с истински, при това разкошно белобрад ветеран от войната. Дори след снимката успях уж случайно да пипна един от ордените му.

И гордостта като поставих пред татко произведения лично от мен в кръжока по метална пластика релеф на славянски княз: "И да не си казал повече, че съм с две леви ръце!» После татко собственоръчно постави с двете си десни ръце княза на дървена дъска и му изрезбова даже щит, меч и копия:

Aми двете огромни кукли, които казваха "мама». Едната я купих сама за "малката ми сестричка», защото нямаше как да си призная, че вече на прага на 7 клас сънувах на сън и на яве куклата, която бях видяла на витрината на "Детский мир» още първия път, когато ни водиха на посещение в един завод в Могильов. Другата, почти същата, само че с друга рокля, (на снимката едната вече е подносила една бебешка рокля на сестра ми) ми я подари на тръгване моето съветско другарче.

Да не говорим, че майката на съветското другарче, с което всъщност си пишеx вече втора година, прати и една бутилка водка за татко със заръката да я скрия добре, ето така, в кутията с куклата, за да не я види отрядната. И разбира се, за мама бонбони "Белка», тях не можеш да ги купиш в магазина, "их нужно достать». Ex, "Олимпия» никаква Москва и никакъв Киев не могат да се сравнят с теб!

Неувяхващите спомени от "Олимпия» превърнаха седмокласното дружиннопредседателстване наистина в песен. Никакъв, ама никакъв спомен нямам за нещо особено пионерско освен вече станалите чиста клюкарня дружинни съвети, където можеше да се научи кой с кого "ходи» последно, да размениш трудно хващащи се в библиотеката приключенски романи, да се наговориш на коя улица ще караме колелета. Другарката Колева пък си имаше грижи със сина си, който беше кандидатстудент и трябваше да му търси курсове в София, щото си беше наумил да кандидатства право, другарката Чамурова беше бременна и им беше все тая на кое място ще сме по рапорт "Шеста петилетка». Taка неусетно покрай първи сериозни влюбвания и дори "ходения", колелета и други весели пионерски занимания се зададе и краят на учебната година, с него дружинният сбор и краят на моето пионерстване. Но такава достойна кариера трябваше да бъде достойно увенчана с награда! Ето я:

Ама голям смях падна в къщи като си получих снимката. Татко я взе, погледа я известно време, прочете надписа, лекичко я хвърли на масата и рече:

- Абе тез твойте партийци по-некадърен фотограф не можаха ли да намерят?

Прав беше татко. По-лоша професионална снимка никой не ми е правил. Скрих я грижливо, за да не се излагам с такава грозна снимка пред знамето. Остави мене, ама срам за знамето. Вие сте първите след мама и татко, на които я показвам. И фотошопа не можа да помогне. Кажете сега, как след такава "най-висока награда в ДПО "Септемврийче"» да не се закълнеш никога повече да не се даваш за активист! Моето лично "олимпийско" постижение в пионерския многобой си го бях отвоювала. "Олимпия» така или иначе не можеше да се повтори!