|
Раз, два, три... Крачим заедно с брат ми. Към училището. Ама не още към нашето, понеже не е готово. Крачим по тротоара към съседното училище. Правя по-малки, но повече крачки и ходим едновременно. Аз ходя с него на училище, защото в детската градина няма места. Леле, какъв цирк сътворих там: качих се на пързалката и не исках да сляза оттам и такъв рев му дръпнах, че леличките съвсем се сащисаха - другите деца реват, че ходят на детска градина, а аз, че не искат да ме вземат. Пък нищо ми нямаше, дете като дете съм. Вече говоря (понеже до едно време упорито прилагах словесна стачка), мога да чета и да броя до хиляда по стотици. Искам да пея песнички с другите деца. А другарките не искат да ме вземат. Обидена съм, естествено! И така се озовах като слушател в класа на брат ми. Оставям си палтото/якето и мокрите ботуши в гардеробчето, обувам сухи обувки и влизам в клас. Учим азбуката, да четем, да пишем, да смятаме. Скоро и нашето училище е готово. По-близо е до в къщи.
Аз продължавам да ходя в класа на брат ми. Седя до Люблян. Аз мога да чета, писането и то ми се отдава, ама хич ме няма в задачите. Преписвам от Люблян, давам му да преписва от мен по писане. Ама другарката Петрова ги разбира тия работи и ни размества. Не ми дават да преписвам, сутрин все повече ми се спи и съм изпратена при баба и дядо за продължително време, за да не страдам, че нямам свидетелство. Иначе, имам си снимки с класа за новата учебна година, за Новата година с подарък от дядо Мраз, същите подаръци като на брат ми от Родителския актив - аз съм част от класа.
Следващата година аз съм си вече в първи клас с децата на моята възраст. На мен ми е доста по-лесно, макар че пиша грозно, ама то кой не пише грозно. Оставам си в този клас, където ми е и мястото. Писане, четене, смятане, пеене и така ден след ден. Откривам света на техниката с "Пътуване в Техноград". Много интересни за мен занимания. Най-интересната част, от които са часовете по машинно конструиране. Ходя гордо с конструктора на два етажа, това значи от две кутии една в друга и опитно сглобявам столчета, масички, люлки, колички от метални елементи с помощта на отвертка, гаечен ключ, гайки и болтчета. На годишното състезание - второ място в групата си. Следва връчването на книга пред строя. Ама този Бисер много добър бе, една минута преди мен си е сглобил изделието. Колкото и да се старая, той все е първи. Е, утешавам се, че и за мен има книга. И дори не ми минава през главата да го убия. :) В тоя ред на мисли стигам до ужасното за мен бродиране в часовете по трудово - бод пред игла, бод зад игла, фестон, маргаритерен бод и едни толкова противни каренца. На първото си мълча, бучкам с иглата и стискам зъби, защото и момчетата дружно с нас момичетата бродират. Тая мъка най-накрая свършва, имам доста грозно избродирано каренце, ама завършено. И тогава идва несправедливостта, класната дава на момичетата по още две каренца, а на момчетата - не. Те през това време ще конструират. Адски съм обидена, аз със второто място в годишното състезание. В главата ми единствено се върти мисълта, че докато ги направя тия каренца, часовете за конструктора ще свършат. И то разбира се пак спретвам един цирк, ама тоя път в къщи. Пак рев, сълзи, хълцане, не искам да бродирам е основния израз в речитатива ми и ще свършат часовете за конструктора. На майка ми й писва и ги прави проклетите каренца. На другия път по трудово гордо отивам с конструктора и на въпроса за каренцата, демонстративно ги показвам. Битката е спечелена. Любовта към техниката остава.
Класната ни показва как се завърта електрическа крушка във фасонката. Другия път ще си гладим носните кърпи, тя е донесла ютия, а Бисер, който винаги ме изпреварваше, носи одеало, където гладим носните кърпи. На следващото състезание не се излагаме, Бисер е първи, аз съм втора. Странно кои са били на трето място, не помня.
|
