Пронизителният вой смразява Града на стоте войводи. Довечера никой няма да показва по новините хлапета, които намират това за куул или пък за тъпо, нито учудени чужденци, които са си помислили, че чуват сигнал за война. Чужденци просто няма, за да се учудят, а сирената е станала част от нас още от най-ранно детство и не подлежи на оценки и анализи.

В цялата страна всички знаят правилото и точно по обяд на 2 юни спират мълчаливо за минута в знак на почит към Ботев и падналите за свободата на България. Застават мирно, както ми обясняваше дядо. И наистина  застиваха – минувачите по улиците, шофьорите в колите и работниците в заводите. Е, за работниците не мога да твърдя със сигурност, но знаех, че правилото важи и за тях. За всички.

Едноминутното мълчание понякога беше чакано като велико събитие, защото с приближаването му дядо увеличаваше разказите си за подвизите на героите. Да не си помислите, че е бил историк или нещо такова - не. Те и разказите му не се отнасяха точно до една-единствена епоха. От турското робство и еничарите, през Васил Левски и "Радецки", та чак до собственото му, много по-късно по време, участие във войната. Но с какъв патос говореше!... И ето, в последните секунди ние излизаме на терасата, сирените се включват и всичко пред погледа ни замръзва. Върволякът по оживената улица спира, не минават даже и автомобили. Не помня дали някой ми е казвал или сама съм стигнала до прозрението, че сирените всъщност идват от линейките, паркирани пред болницата отреща. Мислех си колко ли мощни трябва да са, щом се чуват из целия град... И до ден-днешен не знам дали това е било истина или мит.

Друг път сигналът ни сварваше по средата на някоя разходка или на кръстовището, или пък на площадката пред блока. Където и да станеше то, заедно с него неизменно ме завладяваше чувството за участие в нещо велико. Представях си, че съм караул пред Мавзолея или войник на пост. На много важен пост. Във въображението ми протичаха героичните битки от разказите, вееха се знамена, ехтяха изстрели... И никой не смееше да наруши тази паралелна реалност. Всъщност, не - понякога се осмеляваха. Разни отделни електрони, които продължаваха невъзмутимо да си вървят по пътя. И да събират върху себе си цялото сподавено възмущение, което генерираха у околните. Спомням си изражението на баба, когато виждаше такива единици - би могла с поглед да ги порази... Е, за щастие, подобни нарушители бяха изключителна рядкост.

Когато пораснах, ритуалът се пренесе в училище. Или по-точно, аз го заварих там. Класът се изправяше на крака и заставахме мирно. Учениците до прозореца гледат към двора - колкото да видят, че дори часът по физическо е спрял. Учителката забелязва, че все пак някой хулиган притичва до оградата...

Сирените постепенно затихват, а оживлението постепенно се възвръща. И така - на всеки 2 юни, без да умуваме трябва или не трябва да го правим, защо да трябва и не е ли глупаво или зловещо.

Вкъщи продължаваме с ритуала. Аз заставам по навик до прозореца или на терасата за една минута или се спирам на тротоара. И днес застанахме с дъщеря ми до прозореца в детската. Един заблуден електрон се отби встрани от хаоса на пешеходци и коли. Беше шофьор. Тъжно му се възхитих.

Поклон пред подвига на героите!