В бележника ми от шести клас пише, че по гражданска отбрана ми е преподавал подп. Манов. Странно... Все съм си мислела, че от много по-рано са започнали да ни запознават с противогазите и атомните гъби.
Днес ще преговорим как ни учеха при необходимост да защитаваме себе си и разбира се – Родината.
Кабинетът по НВО, в който подполковникът ни обучава, се намира в подземието. Местоположението му не е случайно, а по-скоро тактически добре обмислено: така още на слизане към кабинета ни обгръща мрачната (непрогледна, бих казала) атмосфера на противобомбено убежище и щем-не щем се настройваме за часа. Тъй де, на войниците трябва да им е гадно – защо и на нас да не ни е?
"Внимавай тук! Индивидуалните средства за защита са маска, противогаз, антирадиационен костюм, костюм против биологическа опасност... Размерът на противогаза се определя като се измери разстоянието от върха на темето до брадичката..." Леле, каква голяма глава съм имала, без да подозирам... "Измерихте ли всички? Така. Сега всеки да си каже размера... Ето ти на теб, на теб... Поставят се по следния начин..." – и целият клас си надява физиономиите с хоботите. Не всички имат хоботи, но тези, които имат, са смешни... "Тихо! Не е смешно! Стойков!!!"
По гражданска отбрана учим всичко, което е необходимо да знаем, за да не се налага да притесняваме операторите от телефон 911... ако имаше такъв.
Научаваме, че филтрите на респиратора могат да ни предпазят от всичко невидимо из въздуха... докато се замърсят необратимо. Че на входа на скривалището задължително трябва да има обеззаразяваща камера с еди-какво си налягане на въздуха, за да не влизат вътре онези частици, които убиват. Че като пуснат сирените, трябва бързо и без паника да тръгнем (само с най-необходимото!) към убежищата и да не си подаваме носа навън, докато не бият отбой. Че ако бомбата ни завари на открито, трябва да се проснем по очи на земята с гръб към експлозията, за да не ни помете ударната вълна.
Научаваме основите на оказване на първа помощ.
Научаваме, че при земетресение се крием под масата или в касата на вратата, но в никакъв случай не използваме асансьора. При пожар запушваме всички пролуки с мокри кърпи и държим главата на ниско, за да не се задушим от дима. При наводнение... знам ли... плуваме?
Всичко, научено в шести и седми клас, ми е компресирано в един-единствен учебен час. Не, че е толкова малко, просто само той ми изплува в главата – оня час, в който мерим противогазите. На мен не са ми неприятни тези часове – напротив, страшно са ми интересни!!! И как иначе – с татко, който живее в Танковата бригада повече, отколкото вкъщи... Още от малка той понякога ме взима със себе си на работа. И аз си се мотая из едни хангари с едни танкове и МТЛБ-та, докато той си върши работата на другия край на халето. Някои батковци са благосклонно настроени и ме вкарват в машините, като важно ми обясняват как от тук ги караш, от тук стреляш, а от тук гледаш. Случва се да влезе и някой по-възрастен (с вид на по-висшестоящ) чичо, който изненадано пита баща ми: "Я, тая твоята щерка ли е?" – "Моята, моята. Голямата" – отвръща гордо татко. Татко хич не ме планира като бъдещ военен кадър, обаче с видимо удоволствие ми отговаря най-подробно на всички въпроси, които ми хрумват. Разказва ми за занятията, за спомените си от границата, дори ми пее граничарски песни. Даже ми купува от най-малкия номер военен анцуг и кубинки, щото го врънкам, че искам. Само паролата не издава. Има едно, подобно на радиоточка, устройство, което стои на стратегическо място в хола, така че като запищи посред нощ, да се чуе из целия апартамент. "Апартамент" е слабо казано, по-скоро имам усещането, че като забоботи гласът отвътре, има за цел да строи целия блок в две редици. Гласът казва разни кодирани неща и татко знае коя кодова думичка какво означава – дали е само проба цялата тая шумотевица или пък трябва да се униформира за 3 минути и след още три да яви изряден в поделението. Но не ми разкрива паролите, даже когато вече са остарели и са ги сменили с други...
И с такава допълнителна извънкласна подготовка – ето ме, завършила седми клас, с малко повече познания от онези, които са натрупали съучениците ми в часовете по гражданска отбрана. Мога например да изрецитирам цялата йерархия във военните чинове: редник – ефрейтор – мл. сержант – сержант – ст. сержант – старшина – мл. лейтенант – лейтенант – ст. лейтенант – капитан – майор – подполковник – полковник – генерал-майор – генерал-лейтенант – генерал-полковник – армейски генерал – маршал – генералисимус. Или йерархията на войсковите части в армията: отделение – взвод – рота – батальон – полк – бригада – дивизия – армия. И с нетърпение чакам да стана осми клас, защото тогава учебният предмет вече официално ще се казва НВО. И според това, което са ни разказвали по-големите, там вече ще излезем от границите на класната стая, ще изучаваме къде-къде по-сериозни неща (оръжия, стрелби... романтика!) и ще ни водят на практически занятия по полигоните.
Обаче – нещастие! Нали съм приета в Езиковата, следващата учебна година не ставам осми клас, а подготвителен. А в подготвителен не се учи почти нищо от материала за осми. Все пак, предметът е преименуван на НВО – т.е. начално военно обучение, макар че подп. Драгиев не ни казва нищо ново, а повтаря все същите неща, които ни ги говореше предните две години неговият колега в прогимназията. И учебник по НВО не ни се полага – той също е за осмокласници, не за недорасли нито-риби-нито-раци. Както и да е, и тази година минава, започвам истинския осми клас. В гимназията не се разкарваме по кабинетите, всеки клас си стои в своя, а се разкарват учителите. И на нас ни се пада кабинетът по НВО. С всичките му плакати на взривове по стените, разните му правила за безопасност и военната клетва, закачена на видно място в рамка. Междувременно аз вече се виждам завършила някакво висше военно училище, придобила някакъв офицерски чин и командваща войниците в татковото поделение. Веднъж на една тренировка (съвсем обикновен цивилен спорт) влизам в спор с един военен, който тренира в същата зала. И се заканвам как "... аз, като стана лейтенант...", а оня ми се хили и ми вика: "Какъв лейтенант бълнуваш, ти военната клетва няма да запомниш даже". Хващам се на бас, че до следващия ден ще я знам. Едва отишла на училище, залепвам се за текста, откривам някаква неуловима за просто око логика между думите и следвайки я, запаметявам завинаги четирите изречения, които ми спечелват баса:
Аз, гражданин на Народна република България, като встъпвам в редовете на Българската народна армия, тържествено се заклевам да бъда честен, храбър, дисциплиниран и бдителен воин, да пазя строго военната и държавната тайна, безпрекословно да изпълнявам всички военни устави и заповедите на своите командири и началници.
Заклевам се добросъвестно да изучавам военното дело, с всички сили и средства да пазя военното и народното имущество и до последния си дъх да бъда предан на своята социалистическа родина и на Народното правителство.
Готов съм винаги по заповед на Народното правителство да защитя своята родина – Народна република България – и като воин от Българската народна армия се заклевам да защищавам родината си мъжествено, умело, с достойнство и чест, без да щадя кръвта си, нито дори живота си, за постигане на пълна победа над враговете.
Ако наруша тази моя тържествена клетва, нека ме постигне суровото наказание на закона на Народната република и всеобщата омраза и презрение на трудещите се.
Заклех се!
И както си играех в мечтите на войници – БАМ! БУМ! – режимът падна, НВО отпадна и така и не доживях да отида на полигон. Сигурно бях единствена в цялото училище, която съжаляваше за това.
Сега се радвам, че съм изгубила интерес към мечтата да облека зелена униформа, но се чудя дали, ако военното ни обучение беше продължило, щеше да продължи и тя.
И дали на занятията е било наистина голяма тръпка? Нека батковците и какичките, които са ги преживели, разкажат за това.
|
