Много точни са думите ти Furios и чудесна идея. Светла е паметта на Апостола и дано сме достойни да се наричаме негови сънародници. 

Поклон пред величието на Апостола!

  България има един велик човек, един герой, и неговото име остана непреходно и незаличимо през годините! Поклон!

из "Немили-Недраги"

XI

Едничкият фотографически портрет, който имаме от Васил Левски, по злочестие, не дава ни най-малка идея за един человек, надарен с такава силна воля и характер. Изкуството не е могло да представи изразителното му лице, осветлено от величието на една идея, която го вдъхновяваше и гореше.

Левски имаше ръст среден, тънък и строен; очи сиви, почти сини; мустаци червеникави, коса руса, лице бяло, околчесто и изпито от непрестанната мисъл и бдение, но което се оживяваше от една постоянна и естествена веселост! Странно! Тоя момък, който проповядваше опасната мисъл за свобода, за смърт, който се излагаше всеки ден на опасности; тоя син на нощта, на пустинята, на премеждията имаше весел нрав! Той беше като Тотя войвода голям песнопоец; и не един път букаците на Стара планина са еквали от гласа му1. Когато посещаваше Букурещ, той заедно с известията за устрояване комитетите донасяше Каравелову в дар шарени, криви, читашки чибучки. Това щастливо настроение беше нужно негли да крепи бодростта му сред всегдашната борба с апатията и подозрителността на роба.

Но когато беше потребно, ставаше друг. Ясността му изчезваше от лицето, погледът му добиваше сериозно изражение, гласът му беше глас, който налага, който заповядва; словото му, просто и безизкуствено, вълнуваше, смущаваше, убеждаваше. Отдето помина (а той мина навсякъде), по дирята си остави нови ламтения, повдигнати въпроси, разбудени жажди. Известността му бързо порасна, влезна в хижата, развълнува градовете, изпълни планините. Словото му будеше человеците, името му будеше населенията. Една нощ той в Пазарджик говори: резултат беше записванието на един милион гроша самоволни пожертвувания! Той често беше груб, не гъделичкаше никого, защото проповядваше една длъжност, а не едно учение. Недостатъкът на знанията му се изкупуваше с напредничавостта на понятията му. Огорчен еднаж от дивотията и суеверието на някои селяни, той им каза гневно:

- Вие ще станете хора само когато проядете месо в сряда и в петък!

Попитаха го един път селяните от Софийско, дето той устройваше трескаво комитети:

- Бай Василе! Когато се освободи България, кого ще си турим цар?

- Ако се бием с турците само за цар, то сме глупци. И сега си имаме султан. Нам трябва не господар, а свобода и човешко равенство - отговори Левски навъсено.

- Ами ти каква служба ще вземеш тогава?... Зер, пада ти се най-първа служба.

- Никаква. Ще ида у други поробени народи, да правя това, което правя тук сега.

И той говореше искрено.

Дяконът беше безстрашлив, до явно рискуване живота си. Всекичасните опасности, в които няколко години се намираше, бяха му станали като свой елемент, в който се чувствуваше по-бодър и черпеше нова самоувереност, както един генерал, привикнал да слуша безсилните пищения на куршумите край ухото му. В Сопот, в стаята на учителя, имаше комитетско тайно събрание. Ненадейно се озова един гост, познат като турски шпионин, и сяда. Всичките мълчат, но гостът не си отива. Левски кипи, става и залепя плесница на това досадително лице, като му изрева:

- Навън! Подлец!

- Как? С кое право удряш? - попита зашеметеният господин.

- Навън! Иди ни предай на турците. Аз съм Левски!

Цялото събрание потрепера от ужас при тия думи.

- Не се бойте! - каза той спокойно, когато гостът се излезе: - Аз съм уверен, че тоя мазник нищо не ще смее да направи.

И продължиха разискванията си.

Никой не дойде да ги безпокои.

Всички жители от същото село помнят каква невероятна дързост и риск показа. Палтото му падна в ръцете на полицията и в пазвата се намериха няколко бунтовнически прокламации, печати от восък, преправяни тескерета, отрова и портофелчето му. Властта го търсеше под камък, жандарите сновяха въоръжени из улиците. А Левски, предрешен като селянин, с една лисича кожа, провисната въз лявото око, зяпаше простодушно пред самата полиция и питаше минувачите: "Дека стои хекимина?"

Левски обладаваше по нещичко от ентусиазма на Каблешкова, от твърдостта на Бенковски и от силата на Караджата. Но той имаше и друго, което отсъствуваше у тях: непобедимо търпение и постоянство. Първите бяха като внезапни метеори в мърчината на нашето небе, които блеснаха, смутиха душите и изгаснаха. Би казал человек, че тия хора дойдоха само да турят по едно голямо име в историята и да си отидат. Попрището на Левски беше по-дълго и по-плодотворно. Своеволието на съдбата иск , щото един прост турски кятипин, едно полуграмотно дяконче да покаже на света какво може да извърши ентусиазмът на една велика идея, каквато беше идеята, що създаде тоя грамаден лик пред нас. Защото, каквото и да казват някои скептици, Левски е изражение на една сила, излязла из цели векове страдания, из цял океан унижения. Седем години той обикаля България, посети стотина села и градове, устрои им комитети, учи, насърчав , плаши богаташите, наддумв учените, сърди турците, постоян до невъзможност, упорит до безумство; властите се умориха да го преследват - той се не умори да им се изпречва; противостоя на препятствията, убеди неверующите, разпали заспалите. Само против измяната остана безсилен; един поп, поп Кръстьо от Ловеч, го издаде коварно. Паднал веднъж в ръцете на тираните, той, наранен с два куршума, както казват, изял отрова, за да остане верен на клетвата си; но като ядът не подействувал, той си блъснал главата о тъмничния зид в София, но тя излязла по-твърда от камъка и той полумъртъв бе провесен на въжето.

Такъв беше човекът, познат под имената Дяконът, Васил Левски, Апостолът, който беше пратен от съдбата начело на цял рой проповедници и мъченици на свободата да разклати масите, да предизвика събитията, да създаде бъдещето!...

Един мъничък Хус, който не стана гигант, защото нямаше простор къде да се развърти; и който в Юдея би бил разпнат, в средните векове би бил жив изгорен, както в деветнайсетия биде обесен... Три мъчила, три символа: разпятие, Торквемадов огън, бесило - три смърти, които вековете измислиха, да наказват безчестните и безсмъртните...

Иван Вазов                   

В едно свое писмо Ботев казва следующето за Левски, с когото намира подслон в една ветрена мелница накрай Букурещ: "Приятелят ми Левски е нечут характер. Когато ний се намираме в най-критическо положение, той и тогава си е тъй весел, както и кога се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два-три дена, а той пее и все весел. Вечер, дордето ще легнем, той пее; сутрин, щом си отвори очите, пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш всичките тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности!"

"НАРОДЕ????"

стр. 115

... А страничката, види се, е мокра...

  Какво? Сълза? Кал? Кръв?... Листът мълчи.

  Нима е плакал тъкмо той? Жестоко!

  Нима е носил кал - тъй чист дълбоко?

  Той - чистият, с безсълзните очи?

  Чия ли кал - ако е кал? - сребриста

  светлее в жълтеникаво клише?

  Чия ли кръв е капнала на листа?

  Чия ли мръсна болка свети чиста

по пътя му към святото въже?

  Какво е питал с този вик, раздърпан

  в шест букви с питанки накрая? И плачът

  пелин ли жъне с четирите си сърпа,

  които карат всеки да изтръпне?

  Подир "Народе????" И мълчат! Мълчат!

  Какъв "народ"? И кой "народ"? проклето

  въже от Къкрина до София виси!

  Какъв народ бе племето, което

  тъй не успя от двайсет заптиета

  единствения - него - да спаси?

  Къде се беше изпокрил? Къде бе

  се поприбрал на топло и добре,

  та не можа на оня вълчи хребет

  една потеря малка да издебне?

  А тръгнал бе за него той да мре!...

  За същия... Един от двайсет воден.

  Един измежду цял народ "свещен"...

  От четри страшни питанки прободен,

  и днес кърви духът ми цял - "Народе????"

  Ни глас, ни образ... Питанките - в мен!

  И, грях - не грях, ги вадя и се кръстя -

  под тях, прости ми, Боже, лик личи:

  ни турчин див, ни оня чер поп Кръстьо...

  А ти, народе мой, и чист, и мръсен,

  на онова въже го окачи!

  Дамян Дамянов

И колко прав е Н. Генчев като казва, че много книги разказват за предсмъртните подвизи на големи личности на човечеството, но за Левски няма нито една за процеса. И процесът, и Левски остават неизвестни за света – "няма бляскави интервюта, любопитни снимки, няма дебати, манифестации" Левски е действал в една непозната за света страна, а е съден от империя, която слиза от историческата сцена. Бях позабравила подробностите около неговите взаимоотношения с БРЦК  в Букурещ. Преписах си някои от писмата на Левски ( аз някои ги имам като фотокартички). Не ви ли се струва, че сякаш сега е казано: "Понеже Левски е много скъп на всички, пък беше и много нужен на политиците, всеки бързаше да говори от негово име, да рекламира своя Левски, да настоява върху това, което той е открил в него. И може да дойде време Левски да се издава подкастрен или в подборки, той самият да престане да говори със своя глас, вместо него да започнат да говорят други... Левски трябва винаги да говори сам с поколенията.." А на мен ми се струва, че днес ние даже не говорим за Левски – нито с неговия, нито със собствения си глас. Ние наистина "отбелязваме" Левски – табло, час на класа.. а другите институции, а медиите?!...