от
swetew
(27 Февруари 2008) в http://bglog.net/Literatura/17603.
Помниш ли, беше един обикновен пролетен ден, на не знам точно коя година от нашето детство. Ритахме футбол през цялата ваканция, както винаги по това време между изгрева и залеза. Играеше нашият славен махленски отбор срещу всички и навсякъде. За футбола е все едно дали си на ливадата в крайния квартал, или на разкошен стадион. Важното е неизразимото усещане, което изпитваш, когато подгониш бягащата топка и почувстваш красотата на изживяването. Важно е и дали печелиш, или губиш. А ние, напук на всякаква логика, побеждавахме всякакви тимчета и на по-многобройни, и на по-големи от нас. Ако не дай боже, се случеше да загубим, то бе покруса, последвана от дълги дни размисли и горчиви поуки кое как е трябвало да се направи.
Но точно този мач се е запечатал в паметта ми. Беше привечер и слънцето вече се скриваше зад хоризонта. Училищното игрище по някаква случайност беше свободно и поредната малка драма се разиграваше между двете му железни врати. Съставът ни беше постоянен, без смени и контузии: аз, ти, малкото ми братче и вратарят (да, същото момче, което куцукаше и напоследък съвсем се пропи). Противникът беше двойно по-многоброен, но нали ние бяхме сензацията на махленските турнири, а те - поредните кандидати за лесна победа, компенсиращи недостига на умение с многочисленост.
Та тогава се случих сам в нападение. Бяха ме погнали двама-трима от противниците и малкото ми и дебеличко братче /нали е братче!/ се засили да помага. Тогава ти протегна ръка, спря го и с неприсъща за възрастта ни спокойна увереност заяви:
- Няма нужда, и без това голът е сигурен.
Че те чух, чух те. Но в кратките секунди на оня задъхан детски мач не можах веднага да осъзная какво се очаква от мен. И докато ония тримата всячески се боричкаха да докопат топката, а техният вратар крещеше задавено "Изяжте го!", реших, че изход все пак ще се намери. После футболето излетя нагоре в малко странна парабола, прехвърли излезлия напред гневен вратар и красиво слезе между двете греди. По момчешки възторжен, аз скочих към залязващото слънце, а вие с братчето се прегърнахте и започнахте да скандирате в стила на най-добрите агитки:
- Осем на един! Осем на един!
Днес братчето ми празнува тридесет и онова слънце отдавна се е скрило, за да отстъпи място на неоновите светлини в елегантно заведение. Леят се музика и всякакви питиета. Дамите на сърцето и живота ни /разбирай съпругите/, изящно пременени, ни канят на танц. Ние засега шеговито отклоняваме поканите, седнали един до друг в нашето малко ъгълче в тази шумна суета.
Може би така, заедно, пак се стремим към онези детски спомени, които ни свързват.
Знам, че вече не сме деца и най-красноречивото доказателство за това са палавите ни наследници, които бабите и дядовците едва успяват да усмирят. Вече сме големи и самостоятелни и много независими, както подобава на зрели мъже в Христовата възраст. И все пак нещичко липсва там вътре, където древните казват, че трябва да има душа.
Защото отдавна не водим в живота с осем на един, а едва удържаме равенството, нищо, че днес сме поотпуснали душите и кесиите. Защото никой отдавна не ми е вярвал толкова безрезервно, както ти, в оня кратък детски мач. Защото отдавна не съм бил така изцяло, искрено и безкористно щастлив, давайки радост и на другите, както тогава, на игрището.
Затова в съзнанието ми натрапчиво се оформя една невероятна идея. Иска ми се с един замах да махнем ранните бръчки, излишните кила, белите кичури в косите. Да зарежем задушното сепаре, да измъкнем и вратаря ни от някоя от съседните кръчми. Ако магията продължи, може помътнелият му поглед да изчезне и да се върне онази предишна, наивна чистота в очите му.
Тогава ще грабнем олющеното футболе, което тъжно събира прах някъде в мазето. Ще излезем на онзи вълшебен терен от нашето детство и всичко ще се повтори - залязващото слънце, летящата топка, детската ни радост.
Казват, че футболът е чудо, детството - незабравимо вълшебство, споменът - видение на щастието.
А ние?
|
