Първата детска любов - втора част.
29-01-2010, 13:33. : zaharisa
- На какво ще играем
- На семейство
- Добре
Толкова пъти сме чували и изричали тези думи, че едва ли се замисляме колко са верни. Ей тъй, по детски. Кратко и ясно. И всеки знае за какво става дума и мигновено се заема със задачите на ролята си – да наскубе листа от храстите и да започне да ги готви с камъчета, да отиде на чешмата да мие камиона, да завие куклата с носна кърпичка, да отиде до съседното дърво на покупки, да донесе една-две тухли и да напуска мозаечни пулчета в дупките. Идилия.
И ако играта не се получава заради разлика в интересите, никой не търси дълбоките корени на раздялата в родителите на другия, като при възрастните.
Възрастните нищо, нищо не разбират.
Не разбраха, че помежду си бяхме големи (на 4 и 5) и важни един за друг (ходехме хванати за ръце), бяхме младо семейство-колеги (френска забавачка), прекарвахме заедно свободното си време (играта в двора на читалището), хранехме се заедно (изяждахме си сандвичите до половината и си ги разменяхме).
Децата всичко, всичко си знаят.
Веднъж при мадмоазел Иванова дойде един рошав мосю с фотоапарат и направи снимка на групата ни.
- Такааа... усмивки, усмивки, гледайте тук в точката, я тия две дечица дето се държат за ръцете да минат в средата ...
Ами, толкова ми трябваше. Преместих се от другата страна, възмутена че ни командват и за пръв път рязко бутнах топлата ръка. Снимката е запечатала възмущението ми до неговото въздържано притеснение. Класика.
