На дядо.

Започна да ми харесва да пиша заглавия само от две думи. Излежда ми по-ясно. Има много статии писани за бабите и дядовците. Тази ще е една от тях. Надявам се да ви е интересна.

Утре моят дядо Паско има рожден ден. Звучи като написано от дете, нали? Ами, сега съм дете. Влизам с умиление в спомените и издирвам най-колоритния, за да ви го разкажа. Дядо утре навършва 71 години. През тези години е бил шофьор, баща, съпруг и един великолепен дядо. Когато бях малка го виждах само през лятото за две или три седмици. Това, обаче беше достатъчно, за да изградим толкова много общи спомени. Тъй като не се разбирам много добре с баба, прекарвах времето си с дядо или с децата навън. Той умееше да ми направи най-прекрасните филийки с яйце и сирене или просто сандвич със суджук и маргарин. Дядо не ме насилва да ям. Никога не разкрива тайните ми. И толкова весело блестят очите му, когато ме вижда. Много обичах да му помагам. И той редовно ме включваше, макар и с леки задачи. Научи ме да доя козичките, да им слагам храна. Той много обича да разказва за една наша мокра преживелица. Ето я и нея.

Един ден решихме да ходим да косим около лозята извън село. Щяхме да обядваме на поляната. И така ето ни и нас, щастливи от свободата, от близоста, предусещайки прекрасните часове, се движим сред горещото лято. Отзад освен торбата, пълна с бурканчета лютеница, хляб , прибори, сладко, сирене, сол и евентуално варени яйца, се мъдреше и една пъстра черга. Обикновено това беше менюто ни за пикник. И така... Дядо спря каруцата под огромен бук. Разпрегна коня като му остави само повода и заби клин с земята. Започна да коси. На мен не ми позволяваше, вероятно от предпазливост (не, че не съм опитвала). Аз постлах чергата до каруцата и се заех да "слагам масата". Дядо продължаваше да коси. Започнах да се въртя около него и да му бърборя, както обикновено. По едно време по небето плъзнаха облачета. Бели, купести, като захарен памук. Дядо започна да събира тревата и да я трупа в каруцата. Растяща близо до гората, тревата, с плътен зелен цвят, ухаеше на свежест. Не беше като тази в полето, жълтениката и суха. Облачетата се множаха, събираха се, постепенно образуваха еднородна плътна маса. С дядо решихме да приберем хапването, за да може да окоси още малко, преди да завали. Прибрахме. Дядо се зае с тревата, а аз се свих до каруцата. Беше излязъл вятър. Извъднъж над нас прогърмя. Изключително силният тътен стресна коня. Той отскубна кола от земята и избяга. А ние с дядо останахме без превоз. Зае се да търси начин да се приберем. Опита се настигне и върне коня. Не успя. А вече валеше порой. Скрита под каруцата и все пак мокра, изплашено гледах дядо, който викаше, ръкомахаше, вървеше ту в една, ту в друга посока и се изгаше на съвсем реалната опасност на да бъде оцелен от мълния. Та те падаха около нас. Все някой трябваше да е отишъл до гората в този ден. Не помня колко чаках. Извъднъж се появи каруцата- спасител. Дядо я спря и помоли да ни закарат до вкъщи. И ето ни, покрили глави с найлон, се прибираме от злополучния пикник. А след няколко часа дъждът спря, дядо отиде да намери коня и прибере каруцата. Пикникът все пак се осъществи, след няколко дни, но този път в гората. 🙂

Обичам те, дядо! Пожелавам ти толкова много щастие, колкото бяха облачетата в онзи щур летен ден!