Татко ми, кучето му, моето пате Петьо и поляните с иглика.

Татко ми завършил Военната академия в годината, когато съм се родила, та дори и най-ранните ми спомени за него са свързани с особено вълнуващата миризма на казарма. Подушвах го, че си идва вкъщи още преди да съм чула ключа в ключалката. Но Рита го подушваше преди мен, та в коридора се струпвахме да го посрещаме и двете - с размахани от щастие плитки и дълги рошави уши. Татковото куче не беше точно домашен любимец. Тя беше неговото ловно куче-птичар. Беше най-послушното и най-сериозното живо същество, което познавам. По някакъв необясним начин внушаваше на всички, че е при нас, за да служи и да бъде помощник - не е някоя лигла. Всички се съобразявахме с това. Също толкова необяснимо беше как Рита показва на околните кой е водачът на нашата глутница. Примерно, вървят по булеварда мама и татко, ние с Рита подскачаме около тях, но абсолютно всички на улицата са наясно, че не ние, а татко е извел на разходка кучето. Тя не отделяше от него преданите си очи. Както във всяко семейство, случваше се и Рита да се цупи. Тогава татко ме пращаше аз да я нахраня - когато е обидена, че татко й е креснал за нещо, тя можеше да не яде с дни. Нали се сещате откъде ми дойде на ум как да наказвам възрастните, когато съм сърдита?

За разлика от мен, кучето умееше да си пречупи ината. Насред едно такова кучешко сърдене двамата отидоха на лов. Само да уточня, че татко и Рита никога не ходеха за водоплаващи птици. Но него ден Рита завела татко до гнездото на дива патица с 6 малки юрдечета. Вероятно патицата е била убита преди дни от бракониери - дечицата й изглеждаха съвсем омаломощени. Само едно от патенцата беше по-енергично, успя да хапне и оцеля. Петте умряха още същата нощ. Отгледахме сирачето в един кашон на терасата. Рита доста дълго време се изживяваше като куче - спасител, но патето така и не позволи да бъде близано. Когато Петьо започна да прескача вън от кашона, неотлъчно ме погна по петите. За първи път разбрах значението на думата "отдаденост". Където аз - там и той. Може да не вярвате, но съм го водила и в училище, когато още се побираше в джоб. Няма друго пате с такива любознателни кръгли очета!
Отстреляха ми го с прашка две момчета от отсрещния блок.

Леле, колко силно, и колко дълго ги мразих! Никого друг не съм мразила така!
В първия момент не вярвах, че не мога да оправя нещата... Държах пиленцето в шепите си, главичката висеше на тънкото му вратленце, а аз от сърце се надявах топлото му телце все пак да се съживи... Вечерта с татко и Рита го погребахме в парка. Тогава за първи път научих, че има едни небесни поляни - пълни с дива иглика, където е майката на патенцето, и където отива всеки след смъртта.
След време Рита последва Петьо и аз трябваше да утешавам татко си, че те двамата се препичат на слънце там, сред игликата.
...Сега по тези поляни се разхожда с тях и баща ми, но аз някак си все още не мога да се утеша.