Зарезано на Трифон Зарезан ...преди 80 години

на баща ми

Трифон Зарезан на Върбовка, 1941 г.

Булките сигурно вече са били раздигнали софрата, мъжете тръгнали да донагласят туй онуй за утрешния празник, и точно тогава се е случило това, което накарало баба Ана да се хване за главата. Разправяха, че тя от млада била все малко болнава и шетнята на разрасналата се откъм хора къща, баят я уморявала. Младите, зад гърба й де, все се подсмивали, че понеже работата не й споряла, се наричала на болна. Дали, когато в ранните й 50, закреяла и занемогла съвсем, а докторът от Павликени рекъл, че бъбреците й са се стопили, челядта й се е сетила колко й е било тежко всичките тез години, с болни бъбреци да шета на тринайсет души? Едва ли, щото жената била снажна, висока на бой и в тогавашните представи такава жена не можело да е болна. Булките през зимата помагали, ама с пукването на пролетта и до сбора на Архангеловден, мястото им било на нивите и в лозята. Пък тя, работата в село не е по-малко, ама се не види. Хляба да опечеш, яденето за работниците и за вечерта да сготвиш, ами по двора колко има: кокошките, пуйките, градината...

В оная вечер, преди Зарезана на 1931, когато булка Пена рекла да ражда, наистина е имало защо свекърва й Ана да се хване за главата. Струва ми се, че чувам ехото на изминалите 80 години, виждам как младия татко се суети и си търси кожуха в камарата, че да иде да доведе бабата, притеснението на родилката, че ей го на, как пък баш тя сега обърква реда на празника. Но като че ли най-ясно чувам изохкването на баба Ана: "их, да му се не видеше, не можа ли да почака ден-два поне».

'Много народ се събра в таз къща, ей, мира вече няма отнийде и нивгаш. Данчо и Иван с булките, гледам и малкия Чечо са заергеня, и на него тряба да му търсим булка, че да не доведе някоя от келяв род. Първото на Данчо, Йоси, наесен на даскало ше го даваме.

И ей го, събрали се у къщи четир'ма мъже и две млади, яки булки и баш пред Трифон Зарезан сичкото пак на мойте ръце. За утре поне 10 самуна ляб трябат, курбан чорбата и манджите отделно. Добре, че с виното и с лозята мъжете се оправят. Опустели й лозя, пръснаха са в двата края на върбовската мера. Старите, баш жингооларските, на Дикилташ, към павликенския път, пък новото, дето е от зестрата на булка Пена, на Чатала към Бутово. Свястна излезе булката, и ниви убави й даде баща й, пък тя и лична и сичко й спори. На мъжете даже дреите ший, и отмяна за месенето на ляба ми е. Мъжете викат, лятос на нивата, вилата със снопите кат мъж я замятала. Уф, то детито кат тръгне да са ражда ни пита кога на нас ни й кеф да доди, знам аз, ама пак сичкото на мойте ръце. Пък другата, Дона, откак влезе в петия месец кат писано яйце я гледами, че беше прокървила. Ни за месене става, ни вода да дига, само туй онуй да нареже и принесе на масата. Ама и туй ше мине. Дано сига са роди мъжко и здраво тоз път. Че тя булка Пена здрава, яка и пъргава, Данчо и той, лика прилика са си, ама ей го на, малкото Йоси, откак са е родил, се нефелен. Пък момичето дето го сдобиха после, и годинка не изкара. Тя, Пена, тоз път лесно го износи, ха дано има късмет детито. Че и къде Тодоровден другото, на Иван, тряба да доди, таман да са гледат заедно.'

Раждането не било трудно, ама се провлачило. Баща ми изплакал срещу белия свят в дълбоката и почти безлунна нощ, в първите часове на Зарезана, таман преди първи петли. Съвсем окопитена ще да е била родилката, когато й го подали окъпан и повит, щото като проверила сичко на място ли му е, първо попитала кога ще ходи Данчо да запише детето в общината. Ясно, че няма да е баш на Зарезан, общината затворена. И почнала да наръчва баба ми: "Да го запишеш на 13-ти, Данчо, чу ли, на 13, не на 14!» Зачудили се всички, що пък иска булката да е на 13, ясна работата, детето родено малко преди първи петли, хептен 14-ти си е. Булка Пена, обаче, една нервна, ще речеш родилна треска я хваща, ама челото й хладно, ръцете й спокойни, не кърви, абе хептен си е наред, що тъй са е уловила в тоз 13, та 13-ти. Нямало накъде, изплюла камъчето: "Ни щъ да ми стане пияница! Няма на Зарезан да го записвате и туй то!»

Явно не само аз така съм ги запомнила, такива са си били: никой не можеше да счупи хатъра на баба, най-малко дядо. Баща ми е записан на тринайсти и на тринайсти му празнувахме рожденния ден. То пък едно празнуване, замезване преди Зарезан си беше наречения на татко ден. Имаше години, баба се тюхкаше: "Вместо да изпиша вежди, извадих очи с тъз сменена дата. Сега два дена ядете и пийте, иначе трополака щеше да си й само на Зарязан!» Пияница баща ми не стана, и добре носеше: на ракия, на вино, на дълго седене на маса, на сладка приказка. И упоително разказваше. Кат му се отвореше на него приказката, на другите им се отваряше глътката още повече. Неговото пиене си беше аслъ мезе на приказката. Дали от сменената дата, дали от гените, ама и на работа носеше, че и много съдбовни удари отнесе, ама зарезанския дух по първи петли не го остави никога. Баба му Ана добре го е нарекла: мъжко да е, здраво да е! Е, жинголаарския инат и майчиния си хатър също добре ги носеше, ама и на любов и жена беше случил. Пък ние на баща случихме. Наздраве, тате, да зарежем, пък после ще видим. Берекет да има, да се ражда: я вино, я дете, я къща, я сладка приказка и душевни раздумки. Инак ще го река, ама пак кат баба Ана: здраво да е, пък ко ще да е мъжко, ко ще да е женско!

Прадядо ми Йосиф, стринката на баща ми Дона, прабаба ми Ана, баща ми и братовчед му Борис, снимани на първия учебен ден на баща ми и братовчед му

Трите снахи на баба Ана: булка Мика (жената на заергенилия се по-горе Чечо), булка Пена и булка Дона