Когато...

Когато…

Достатъчен е само лек порив на вятъра в слънчев летен ден, за да се върна в детството, когато живеехме на морето.

Когато ходехме боси през бодилите и се спускахме по трима на едно колело по три километровия път до морето - първо по стръмната камениста пътека, после със шеметна скорост по асфалтовия път.

Когато по цял ден се пържехме на плажа от осем до осем и не изгаряхме и се смеехме на чужденците, които се мажеха с кисело мляко, а ние не си носехме дори хавлии, камо ли мазила и шапки.

Когато сами си вадехме миди от морето и ги печахме на ламарина на плажа.

Когато целият плаж се събираше да гледа чичо ми, който пеейки и свирейки на китара се изкачваше назад по стръмния парапет на стълбите.

Замайващият аромат на пелин, мащерка и море, когато се катерехме по баира към къщи, толкова стръмен, че сега никой "нормален" човек не би се качил.

Когато баща ми се гмуркаше по два часа в студената вода да лови раци със шиш от изковано арматурно желязо на десет метра дълбочина.

Когато миризмата на прясно изпечен хляб от фурната до плажа беше толкова неустоима, че изяждахме по половин от огромния самун по пътя до вкъщи, а аз бях… злояд.

Когато, свити в тъмното, понеже имаше режим на тока, слушахме приказки и истории, толкова интересни и увлекателни, че забравяхме къде сме.

Когато мятахме копия от балдарам от единия до другия край на безкрайния двор.

Когато дялахме дървени лодки и ги пускахме да плуват в най-дълбоката локва.

Когато ходехме навсякъде сами с брат ми и някой приятел, макар че бяхме само втори-трети клас.

Когато тайно правехме всякакви бели и не се издавахме, въпреки заплахите и шамарите.

Когато слагахме буркана с мед в чиния с вода, за да не го налазят мравки, защото нямахме хладилник, а също и телевизор и телефон, но нищо не ни липсваше.

Когато до тъмно събирахме кестени по улиците, за да ги предаваме, и недоумявахне защо ни се карат, че сме закъснели, след като "работим".

Когато слагахме четири камъка и играехме мач на която си искаме улица, защото не минаваха коли.

Когато нямаше дърво, на което да не сме се качвали.

Когато сами си правехме скейт бордове и лагерни колички и летяхме с тях по-бързо от колите.

Когато се изкачвахме през нощта по четиридесет и пет градусовата пътека на Чиракмана и викахме срещу морето от ръба на двестаметровата пропаст.

Когато никой не гледаше с какво си облечен или колко пари имаш, а дали си му приятел.

Когато Господ беше винаги със нас, защото още не бяхме Го огорчавали.

………………

Безкрайно съжалявам, че децата ми никога няма да видят всичко това, но съм длъжен поне да им го разкажа…