До покрива на блока и обратно

Пухтим нагоре по сълбите. Още съвсем малко остава. Внимаваме да се придвижваме по-тихо, да не ни усети бабата от осмия...

Винаги ни усеща, когато минаваме покрай вратата й. Мисля си, че по цял ден слухти и дебне за малки деца, запътили се към покрива на блока. Оплаква се на другите баби, че постоянно топуркаме горе и даже твърди, че таванът й е прогнил и някой ден ще паднем с него право на главата й. Ние си го представяме съвсем живо и се чудим дали ще продължим да падаме и надолу през останалите етажи. Бабите ни също си го представят съвсем живо, но с фатален край след падането. Поради което осъществяват възпитателни действия върху нас веднага, след като научат, че сме били на осмия. Много ги е страх тези баби от покрива. 
Но то е просто, защото не знаят какво приключение е там! Вярно, че не става много за игра на карти - горе вятърът духа по-силно и ги разпилява или отнася по някоя. И за плаж не става - когато се нагрее от слънцето, смолистото покритие оставя черни следи по всички постелки, до които се допре. Обикновено сядаме в сянката на някой от големите комини и си говорим. Няма значение за какво, тръпката идва от самата височина. Или се изправяме до ръба и гледаме хората на улицата. Като мравки са. Понякога подвикваме по някоя закачка, но те май не ни чуват. Малко може би ни е страх - изпитваме онова странно усещане от виенското колело, когато слиза надолу. Или може би това не е страх, а адреналин? Откъде да знаем, тази дума не ни е позната. На покрива няма предпазни парапети, чудно как не ни се завива свят и... Някои момчета сядат и си провесват краката надолу. Аз никога не добивам такава безразсъдна смелост. Но не винаги целта ни е точно покривът. Има едно пространство между него и осмия етаж,  което е много по-загадъчно. 
Първо, веднага вляво след малките стръмни стълбички, е сервизното помещение на асансьора. Той е от онези, най-старите, с решетката. Помещението не е заключено, защото не е опасно - асансьорът съвсем не работи. Заседнал е преди години и в момента долната му половина се вижда през вратата на осмия. "Покривът" му, заедно с въжетата, виждаме през едно прозорче на шахтата, която свършва в сервизното помещение. Издига се по средата на стаята като бетонен бункер. Това помещение е трупало прах с години и мирише на застояло, но ни привлича като магнит. Струпваме се покрай "бункера", прелистваме една прашасала тетрадка-дневник на ремонтните работи, разглеждаме със страхопочитание стърчащите механизми и с още по-голямо страхопочитание гледаме да стоим надалеч от Оня Отвор в стената, от който излиза само тъмнина и хлад.
Точно срещу сервизното помещение, в другия край на малката стълбищна площадка, има още една желязна врата. Иззад нея се чува приглушено бучене и ни трябва време, за да съберем кураж и да надникнем вътре. Странно, и тази врата не е заключена, а без съмнение там нещо работи. Открехваме я и пред нас се разкрива цяла зала, която би била много по-просторна, ако не беше населена с тези резервоари. Четири или пет на брой, огромни и почти два пъти по-високи от едно дете, заоблени отгоре, обвити с дебел изолиращ слой и все пак топли на допир. Широки тръби ги свързват един с друг и с етажите надолу. Ако беше зима, щяхме да решим, че това е нещо за парното. Но парното е спряно, следователно е нещо за топлата вода. Каквото и да е, тук не ни е много интересно - даже за тичане не става с всичките тези тръби, които трябва да се прескачат. Ако нещо си заслужава на това място, то са гълъбите. Има следи от тях навсякъде и когато отваряме вратата, за да влезем, цяло ято излита през продълговатия прозорец зад нея. Прозорецът започва точно от нивото на покрива. И няма стъкло! Ето какво е по-привлекателно дори и от гълъбите. Нареждаме две очукани циментови блокчета едно върху друго (какво ли правят там...), покатерваме се върху тях, малко мускули, одрасквания в грапавините и хоп! - ето го начинът да кацнем и ние на покрива на блока. Ако последното не беше толкова примамливо, едва ли щяхме да се престрашим да се доближим до другия тъмен Отвор, намиращ се точно под прозореца...
Събирайки две и две - четири, т.е. че отворите и в двете помещения са еднакво високи (започват от пода и стигат до покрива, което значи до гърдите), еднакво тъмни и еднакво студени, мислено ги свързваме с нещо като коридор. Не след дълго се снабдяваме с фенерче и с нечувана смелост предприемаме експедицията по проверяване на тази хипотеза. Всъщност, тук вече си е стопроцентов страх, но няма начин да си го признаем. Приклякваме и се вмъкваме боязливо един по един. "Таванът" е толкова ниско, сякаш ще ни смачка. И стените като че ли ни притискат... Ако знаехме думичката "клаустрофобия", тя със сигурност щеше да ни хване, но ние не я знаем и се разминаваме с паническите разстройства. Превити на две, в почти патешко ходене, стъпващи върху някакви хрупащи неща под краката ни, през паяжини и блъскане в стените по завоите, изминаваме криволичещото разстояние от едната дупка до другата. Хипотезата излиза вярна: те наистина са свързани. И нещо повече: "пътят" има и други разклонения. По-късно ще разберем от дядовците си, че това "подземие" се простира навсякъде под покрива на блока, и че по разклоненията можем да стигнем чак до другия вход. Ще си кажем, че трябва да го направим някой ден. А всъщност ще си мислим, че за нищо на света не бихме пропълзели отново през страшния мрак. И една експедиция ни е достатъчна, за да се пъчим геройски пред всички деца в квартала!
А при едно пътешествие до покрива ще станем истински герои!... Но за него - в друг разказ.