Последният (пластмасов) мохикан

В тази история обаче въобще няма да става дума за индианци. В нея се разказва за един човек, отдавна попрехвърлил възрастта, в която се четат приключенски романи. Това съм аз самият. Вторият герой на моята история е едно хлапе, което е точно във възрастта, подходяща за четене на индиански книжки. Момчето се казва Станчо и предварително да уточня - Станчо няма никакво намерение да чете подобни книжки. По простата причина, че днес децата не четат. Поне не такива неща, каквито четяхме ние с вас, когато бяхме на възраст, подходяща за приключенски романи.

Живея в София. Израсъл съмобаче в един малък провинциален град и никак не мога да свикна със шумотевицата на столицата. Затова, когато имам възможност, винаги търся някое хубаво място, където да се поразходя. Струва ми се, че в София най-подходящо такова място е Южния парк. Ако човек навлезе навътре в него, може дори съвсем да забрави, че живее в шумотевицата на няколкомилионен град. В Южния парк има и гори, и красиви алеи, рекички и разни блата, в които дори плуват патици. Съвсем истински патици, каквито могат да се срещната единствено в селските реки. 

Най-интересното в парка са детските люлки. За човек, изпитващ носталгия по детските си дни, тук е направо рай. Могат да се видят стари въртележки с изрисувани по тях лисичета , мечета и прочее животинчета. Боята на рисунките съвсем леко се е поизлющила, но спомените в главата нахлуват, сякаш е било вчера. Ако затворя очи и предпаметта ми минава същата тази въртележка, а аз седя на някое от кончетата или автомобилчетата. Тук е и старото виенско колело и сега установявам, че въобще не е било чак толкова високо, колкото ми се е струвало някога. Пък не съм пораснал чак толкова много от тогава. Поне не на ръст. Отстрани пък продават... познайте какво? Захарен памук. Съвсем истински захарен памук. Купих си само веднъж и повече няма да повторя! Така си омазах муцуната, че сигурно съм разсмял с вида си доста деца наоколо. А някога умеех да го ям така, та нито влакънце да не ми се залепи за бузите. Е, ретро-люлките не са единственото забавление, което предлагат на днешните деца собствениците на Лунапарка. Има доста други модерни люлки и игри - батут с въже например, с което закаченото за въжето дете може да лети съвсем на истински около десетина метра нагоре-надолу. Или пък надуваемите пързалки, в които малки деца по чорапки могат да се спуснат от доста височко, да потънат в меката гумена материя, напомпана с въздух, да подскачат, да се боричкат... А отстрани в това време стоят родителите им и сигурно доста завиждат, че по наше време не ги бяха още измислили тия надуваеми пързалки.

На едно място в парка има две стари стрелбища. Няколко пъти ги отминавах, без да се спирам. Запазил съм си една представа за това - какво има в едно стрелбище. Разни дъвки "Би-бип", чернобели снимки от кинофилми, разни свирки, пумпали, кутии с пластмасови индианчета и ключодържатели с плексигласови рекламни занци на "Марлборо" и "Ротманс". А най-отзад стояха едни много хубави камиончета, фенерчета и кукли. За да спечелиш от тия последните сувенири, трябваше да стреляш в мишените за два лева, а всяко дете тогава знаеше, че тия мишени са така пригодени, та никога да не можеш да уцелиш и да вземеш награда. 

И разни такива спомени съм си запазил за стрелбищата. Ако надзъртна сега във рафтовете с изложените вещи , съвсем няма да видя същата картинка.

 Една вечер обаче любопитството ми не издържа и се спрях на едно от стрелбищата в Южния парк. Мъж на моята възраст беше довел детето си и съдържателят на стрелбището го учеше да стреля с пистолета. Помните ли го пистолета? Един такъв, с дълга цев. В цевта се зарежда стреличка и се стреля в мишена, която е само на метър от теб. Някога стрелбата с пистолет беше твърде скъпо удоволствие - 50 ст. Най- евтино беше да гръмнеш по капачките с въздушната пушка - един изстрел струваше десет стотинки. Хлапето се прицели по начина, по който му обясни чичкото от стрелбището и уцели десятката. После се случи нещо, което ме изненада много приятно. Чичкото похвали малкият стрелец и каза, че за награда ще му подари няколко войничета. Извади две панерчета и ги сложи на плота. Панерчетата бяха пълни с пластмасови индианчета. Същите, съвсем същите пластмасови индианчета, които някога си купувах при всяко ходене до стрелбището в лунапарка. 

Не ми трябваше много време, за да си направя план. Преди всичко, трябваше да намеря някое дете. На мен човекът едва ли щеше да даде идианец, дори да изстрелям с пистолета стрелички за десет лева. Ясно беше , че пластмасовите фигурки са приготвени само като подаръчета за деца. И ето в края на седмицата един колега доведе на работа сина си. след приключване на работния ден го помолих да ми остави детето да го заведа на лунапарк. За Станчо това беше много добро предложение. Детето много харесваше Южния парк и ми заразправя как ходил да се вози там с велосипед, как открил някаква интересна беседка и разни други истории. По пътя си поговорихме и за компютри (Станчо се увлича по компютърни програми и беше възхитен, когато му показах сайта "Нашето детство" и му казах, че участвам в създаването му), за училището, за оценките в бележника и за това, че трябва да учи добре, защото знае колко е труден живота и който не е учил... Въобще питах го за тия неща, за които винаги питат възрастните и които са толкова скучни на децата. Ето така стигнахме до парка и си направихме една хубава разходка. Взехме си рикша (количка, наподобяваща два свързани велосипеда), снимахме патиците в едно от парковите блата, ядохме сладолед... 

Накрая го заведох при стрелбището. Станчо никога не беше стрелял на такова стрелбище. Стреляхме няколко пъти ( и уцелихме дори :)) по капачките. "Хайде сега - казвам - да стреляш с този пистолет". Стрелбата с пистолет е левче. Собственикът на стрелбището зареди стреличката и измъкна отзад двете панерчета. "Може ли да снимам момчето как стреля". "Може, разбира се"! Човекът беше явно съвсем добронамерен към малките си клиенти. Започна да обяснява на Станчо как да държи пистолета, как да се прицели. 

Аз също се прицелих. С фотообектива в съдържанието на панерчетата. Може хобаво да разгледата какво има вътре:

Накрая човекът подари цели три пластмасови индианеца на момчето. "Интересно - направих се на неразбиращ, - откъде имате тия войничета. Не съм виждал да се продават такива по магазините". "Ми няма да видиш, я - отвърна ми чичкото- тия войничета само при мен ги има. Останали са ми от някога. Знаеш ли от кога стоя аз в това стрелбище и раздавам такива войничета?"

И ей така, стои си човека със стрелбището, като някакво неизменяемо островче от миналото и раздава пластмасови индианци. Последните пластмасови индианци. Или вечните. Защото детството е вечно, детството в нас и редом до нас. На него винаги му трябват мечти, приключения, книги и индианци от книгите. Затова и стои в южния парк този последен стрелбищен мохикан. Когато имате свободнио време и сте в София, вземете някое дете - вашето или на колегата ви - и идете да постреляте. Награда е детска радост - за всички :)