Бай Ставри - Част 2, глава 7
21-01-2010, 02:02. : mchukanov
~ ЧАСТ 2, ГЛАВА 7 ~
Бай Ставри не можеше да спи. С напредването на годините, споменът го налягаше все по-често и когато го споходеше, той излизаше да изпуши една лула на високия бряг. От горе, от високото, той виждаше мястото и с тъга си спомняше онази тъмна нощ, когато загуби другарите си.
Тръгнаха с гемията от Сочи, едва не потънаха при Керемне и когато всичко изглеждаше приключило, се случи нещастието. Бяха акостирали в родния залив - той го познаваше като дланта си - беше израстнал на този бряг. Знаеше, че има подводни скали, познаваше и плитчините, но не знеше, че в селото има предател. В последвалата престрелка с жандармеристите, решиха да се изтеглят в морето, групата остана на брега, да ги прикрива, а те с Никалайката - така наричаха Николай Суворов се заеха да спасяват ценния товар. И тогава последва тътенът - снарядът на 75 милиметровото оръдие удари юта и след последвалия взрив Ставри разбра, че е останал сам, корабът потъваше полека, а изстрелите от брега бяха затихнали...
Грохот и далечни писъци прекъснаха унесът на стареца, земята под него се разтресе, нещо ставаше, виковете бяха детски. Завтурна се надолу по стръмното, сред земна маса, клони и сумрак видя детските фигури, отдъхна - далече бяха от същинското свлачище.
- Това ли сте всички, има ли затрупани хора - взе да разпитва бай Ставри
- Аа, нее, това сме - един през друг докладваха стъписаните деца - отде изникна този белобрад мъж.
И в този миг старецът видя кораба - гледаше го невярващо, по-озадачен от самите деца. От вълнение залитна, Венци и Камен бяха наблизо и го подкрепиха, помогнаха му да приседне. Погледът на стария морски вълк гледаше невярващо - това беше тяхната гемия, беше изплувала от плитчината, с разкъсаният от снаряда ют и пречупените мачти, но беше тя - "Червеният октомври"- Чии сте вии бе, ааа - кат ви глеам, не сте от тука... - да не сте избягали от лагера - осефери се бай Ставри
- Еми ние, тука,..
- А я Коля..
- Какъв Коля бе, знаеш какъв Коля ше ти дам аз на тебе. А вие бе - момичета, по-големи хаймани от момчетата станахте - започна да нарежда стареца.
Децата съчиняваха истории един през друг, възбудата на всички си казваше своето. - Чакайте сега, я елате у дома да изпием по един чай да се стоплите, пък после, като дойде милицията ще видим кой кум, кой сват..
Тръгнаха нагоре по стръмния бряг, вятърът свиреше, децата трепераха от студ, вълнение и страх, а бай Ставри ги водеше към къщичката на носа.Вратичката изскърца и децата се озоваха в къщичката на моряка. Момчетата заоглеждаха стария компас и препарираната акула, докато момичетата се любуваха на колекцията от раковини на бай Ставри. Никой не искаше да започне разговора. Старецът усети детското любопитство и нарочно извади старата лоция на Бургаския залив, която му седеше до големия емайлиран чайник на бюфета.
- Гледайте, гледайте, то, зер, моряци не останаха, може пък някой от вас да прихване - подсмихваше се под гъстата бяла брада - чай ли искате, или огладняхте, имам рибена чорба, ако сте гладни.
Синият пламък на газовия котлон грееше в къщичката и създаваше приказна атмосфера - децата откриваха дребните спомени на стария моряк, трупани с годините от различните морета и им ставаше все по-интересно. Усещаха, че нещо се е случило и тази нощ, усещаха, че този човек има връзка с фрегатата, но страхът се прокрадваше сред догадките и любопитството. Ароматът на липа се разнесе наоколо.
- Чакайте, чакайте да донеса мед - то, като ви гледам градски деца - сигурно захар ще искате, тука някъде имам, ей - Коля, то само твойто име научих - я ела ми светни тука с фенера, да намерим захарта бе, мойто момче..
Станислав преведе набързо на Коля, малкия взе фенера и тръгна със стареца към мазето.
Лявата част на мазето бай Ставри бе посветил на загиналите си другари - това беше неговият Паметник за тях - там бяха снимките на Дванайсетте - другарите, с които живя толкова години в СССР, след като се върнаха от Испания, снимките им от Морската Академия в Одеса, където учиха - там се сприятелиха с Николай Суворов, после заедно се качиха на гемията в Сочи, преплуваха нелегално покрай целият турски бряг; там беше и спасеният от бай Ставри корабен дневник. Малкият Коля любопитно заразглежда набръчканата дебела книга, грижливо положена върху червеното сукно и погледът му продължи към снимките на усмихнатите млади момчета, пожълтели и напукани от годините - в миг се закова - на снимката се виждаха двама младежи с моряшка форма, снимани на Потёмкинская лестница - детето не вярваше на очите си - тази снимка му беше позната, със сигурност я беше виждал. Бай Ставри усети вълнението на детето и понечи да го попита
- ...это мой дед, пропавший во время войны! - промълви Коля и се строполи на пода.
~~~