Една дълга нощ - Част 2, глава 3

~ ЧАСТ 2, ГЛАВА3 ~

- Егати случката! Седим тука заради една фръцла, за да търсим друга фръцла, вместо да се печем на плажа или да търсим съкровища на дъното на морето – заключи дълбокомислено Камен, след като вече няколко часа клечаха в храстите до портала. – Тюююю... - продължи той, – егати късмета!

- Шшшшт, идат! – Венци се измъкна от храстите, последван от Камен.

- Може да влезете след вечеря, ще турим наш човек на портала, обаче на състезанията ще искаме услуга! – каза дългият.

- Готово – бързо отвърна Венци

- Хммм – отрони Камен, – не стига че... уффф... ама... как така бе???!!! Заради тая фр... женска – помисли че е време да измисли нов епитет за Юлия, че старият се изтърка, – ще падаме на състезанията ли???

- Абе ще ви поискаме нещо, не сме го измислили още – ухили се ниския.

- Баммм!!!

- Олеле майко!

- КОй!

- Хахаха – смехът беше тих, но продължителен.

Похитителите, отърсили се от първоначалната уплаха, се обърнаха, за да видят източника на смеха и този който ги беше стреснал. Габи беше изненада, само тази дума им идваше наум. Определено беше изненада, от тия изненади, на които не им викат сюрприз, а шок и ужас. Беше късо подстригана, стил Си Си Кеч, обута в отрязани до коляното, изтъркани дънки и китайски кецове. По нагоре беше с моряшка тениска и раница на гърба, подобна на тази на Камен. Видяха лицето и чак, когато тя застана под лампата в края на бунгалото. Определено беше изненада. Вместо двойничката на префърцунената Юлия, каквото си представяха, пред тях стоеше и нахално ги гледаше една кльощава мъжкарана. На челото имаше черна лента, истинска брейк танцьорка, а под извитите вежди гледаха две яркосини очи, които пронизваха нашите главни герои. Луничавото носле се вирна още по нагоре и устата под него изсъскаха:

- К'во се пулите бе, няма ли да тръгваме. Уф, ама и Юлия ми праща едни специалисти, да ти умре магарето от заушка – изпъшка тя.

- Много ги разбираш пък ти! – обиден отвърна Венци и се почеса нервно по брадата.

Камен си стоеше вцепенен. Добре че беше нощ, пък и той си беше мургав, та никой не видя как се зачервиха двете му бузи. Нещо го беше треснало здравата, но хлапакът все още не знаеше какво. Габи го свари неподготвен, него, великия трапер и мускетар. Тя не беше, като всички други фръцли, женски и пр., които той презираше, изобщо даже не беше. Беше нещо съвсем различно и... хм... хубаво.

- Хайде – от унеса, го изкара Венци със смушкване в ребрата. – Път ни чака.

- Имате ли транспорт, някакъв план изобщо – все още на разстояние, попита Габи.

- Ами не, обстоятвлствата са черезвичайни, ще действаме по интуиция – каза Венци.

- Уфф – отново изпъшка Габи.

- Другарю Гидиков, при вас са, казвам Ви!

- А аз, другарко, за осми път Ви казвам, няма ги!!!

- Ама, те са там, ало, чувате ли ме, пратете някой да ги потърси – гласът на Катина умоляваше.

- Абе Вие български не разбирате ли? Няма ги! Вечерната проверка е направена, всички са по местата си и аз нямам намерение да будя цял лагер, защото Вие сте си загубили нехранимайковците!

- Добре тогава, на Вашата съвест ще останат тези три деца и утре като си ги проверявате да не забравите, че съм ви предупредила! Ще ви липсва едно!

- Ееее, как не се сетих – възкликна Венци. – Ами чичо Данчо.

- Какво чичо Данчо?

- Кой е чичо Данчо?

- Ами, че той нали се връща сутринта в Мичурин. Нали тук спи, в Равда, а после тръгва да зарежда, като почва от Мичурин.

- Ауу вярно бе, браво Венци! Ама как ще го намерим?

- Аз знам кой ще ни каже – ухили се Габи. – Елате с мен.

Тримата излязоха от лагера и по пътеката се спуснаха направо на плажа, после събуха обувки и закрачиха към това, което беше посочила Габи. На няколко стотин метра се виждаха много светлини, а когато започнаха да наближават се чу и музика от оркестър.

"Дай си сърцето на който искаш ти, виното със отрова на мене остави..."

- Селото е малко, всички се познават, а няма начин в местния ресторант да не го знаят този Данчо – заключи Габи.

Водени бързо, не толкова от мисълта за добрата сполука, колкото от миризмата на мешана скара, тримата вече притичваха към ресторанта. Камен и Венци, не бяха яли от сутринта, а Габи изпусна вечерята за да си приготви багажа. Сега гладът беше техен пътеводител и той ги заведе до вратата на гърба на заведението, покрита с разноцветни ленти и подканваща с аромати къркорещите стомаси на нашите приключенци.

- Гладът е по-силен от тока, казва дядо ми – ухили се Камен.

- Гладна мечка хоро не играе, казва баба ми – на свой ред се изкиска Венци.

- Абе вие заради една манджа... ама и на мен ми пристъргва нещо, хайде кой ще го играе доброволец, не можем да се промъкнем и тримата.

- Аз – веднага каза Камен.

- Ами давай, да те видим.

- Пусни ме бе, пусни ме ти казвам! – викаше Камен, но не се съпротивляваше много, тъй като при всяко дърпане, ухото му се опъваше още повече.

Увиснал на собственото си ухо, Камен излезе, следван от един огромен чичка с бяла престилка.

- Ахааа, ей ги и другите крадци! Ша ва науча аз вас! – само с едни замах той лепна и ухото на Венци и под мишница главата на Габи. – Ша крадете вийй, от бай си Кольо ша крадете! Ей сега ша видите, отде изгрява слънцето.

- Бай Кольоо! Тройка с гарнитура!

- Иде! Ти, зимай ножа и почвай картофите. Ти, на мивката при чиниите. А ти, обръщай кебапите. Айде бързо! Действай! – посочи един по един децата бай Кольо и се обърна към малкото прозорче където висяха бележките с поръчки.

- Абе не сте лоши деца, ама може ли така, нахлувате и зимате. Бай ви Кольо, наш колко ги обича таквизи. Ама нейсе, изработихте си порциите. Не ми мязате на джебчии, к'во дирите тука?

- Търсим чичо Данчо, шофьорът, дето кара доматите по лагерите – преглъщайки каза Венци.

- Ааа, знам го бе, ще ви закарам.