> Безкрайно детство > Петдесет и втора серия "Рокендрол мюзик" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
Петдесет и втора серия "Рокендрол мюзик" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм29-11-2012, 07:54. : Цонка |
|
Безкрайно детство --- сцена четиристотин двадесет и четвърта --- Във физкултурния салон на гимназията кипеше активна дейност. В единия му край, до вратата, единадесетокласници — момчета и момичета, играеха на баскетболното табло. Под другото баскетболно табло, в отсрещния край на салона, зайци - подгответа — класа на Огнян — се бяха подредили в няколко редици, а пред тях дребничко русо момиче с дълга опашка на върха на главата, облечено в светлосиньо гимнастическо трико, обясняваше нещо и ръкомахаше енергично:
— Ако се намери поне един от вас, който да е по-малко кекав от другите, ще направим солово изпълнение. Ама като ви гледам на общия танц... — направи жест с ръка, за да подсили думите си, после сложи ръце на кръста и заразглежда осемте момчета в редичката.
— Ай стига с това соло! — извика един от тях — момък в тъмносин анцуг с бели ленти — и пристъпи смело напред. — Не стига, че ви се навихме да сме „Бийтълс“, не стига, че доброволно приехме да се мятаме тука като орангутани, ами сега и солови изпълнения! Вместо да поиграем баскет... — отчаяно погледна нагоре към коша, а останалите момчета закимаха в съгласие. — Всеки час по физическо — репетиции. Аман от вашите амбиции да спечелите!
Момичетата отзад се развикаха в своя защита, гласовете им заскачаха от стена към стена, вдигнаха се към високия таван на салона и се превърнаха в нетърпима какафония.
Фиюууууууууууу... — изпищя треньорска свирка и откъм вратата на салона се зададе учителката по физическо. Високата мъжествена, леко прегърбена фигура приближи учениците си и вдигна ръка:
— Я тихо! Крясъците ви се чуват чак в учителската стая! — развика се и ги загледа сърдито.
Децата млъкнаха и в салона остана да се чува само тупането на топката на по-големите и кратките им подвиквания.
— Погледнато физически е невъзможно да ни чуват в учителската стая, другарко — обади се в тишината Огнян, — предвид разстоянието и многото препятствия пред звуковите вълни. Освен това, при преминаване през среди с различна плътност...
— Искаш ли двайсет обиколки на игрището в среда с дъждовна плътност? — прекъсна го учителката и кимна към вратата.
— Нееее... — ухили ѝ се широко момчето. — Искаме да играем баскет, а момичетата ни карат да танцуваме!
— С класната ви сме се разбрали да използвате часовете за репетиции — отсече другарката, седна на пейката до стената, изпружи напред краката си, обути в тъмен анцуг и бели маратонки, и скръсти ръце: — Давайте да видя докъде сте стигнали!
Момичето в синьото трико веднага се върна в ролята си на „ръководител танци“ и набързо строи класа:
— Докато останалите танцуват на заден план, отпред ще излезем аз и... не знам кой, но ще направим соло! Другарко — обърна се към физкултурничката, — момчетата се опъват и не искат да се пробват.
— Избери си някого и действайте! — нареди другарката.
Момичето се подсмихна злокобно и нареди:
— Огняне, ела! Така като те гледам, сред останалите варени макарони, ти се представяш най-добре.
— Тая няма да я бъде! — каза сърдито момчето. — По-добре да направя двайсет обиколки на игрището! — обърна се и тръгна към изхода на салона.
Фиюууууууууууу... — изказа се категорично учителката със свирката.
— Я се връщай! — нареди на момчето, без да променя небрежната си поза. — Пробвайте движенията, които Жулиета ще покаже!
— Абе как ще играя акробатичен рокендрол! — извика възмутено момчето. — Това да не е...
— Ама от тебе не се иска кой знае какво! — заобяснява кротко момичето. — Две три движения имаш да направиш и толкоз! Същите като досегашните, само по-отсечени и стегнати. Останалото е моя работа. Иначе, без солото, танцът ще изглежда скучен и еднообразен. А така, с няколко премятания, ще вземем акъла на публиката и ще спечелим!
— Изобщо нямам намерение да те премятам! — започваше да се ядосва на сериозно момчето. — Ако ти харесва да се пребиваш — пребивай се по-далеч от мен!
— Покажи му! — заповяда учителката.
— Никой няма да се пребива — започна момичето. — Застани до мене! Десен крак — ритник напред, ляв крак... Повтори!
— Десен крак — ритник напред, ляв крак... Повтори! — повтори след нея думичките той и съучениците им се разхилиха.
— Защо се правиш на интересен? — изгледа го лошо момичето. — Повтаряй движенията: десен крак — ритник напред, ляв крак... ритник, десен крак — ритник, ляв крак ритник, десен крак — ритник напред, встрани, долу... Ляв крак — напред, встрани, долу... Завъртане, разминаване, подай ръка... Усуквам се по ръцете, развиваш ме... Минавам зад гърба ти, обръщаш се, ритник напред...
Момчето изпълняваше небрежно и с досада командите на момичето.
— Ама, Огняне, няма да стане така! — ядоса му се девойката. — Краката трябва да са стегнати и изпънати... Ръцете също! Сега ги вееш като... Сополи!
— Жулиета! — погледна я строго учителката. — Бъди благодарна, че изобщо се нави!
— Не съм се навил, другарко! — опита се да протестира отново той.
— Извинявай! — извъртя очи момичето. — Дай пак! Десен напред — ритник... Изпъни бе! А така! Гърбът изправен! Точно така, ляв крак — напред, встрани, долу... Ииии пак! Изпъни... Точно така! Ииии... десен — напред. Ляв — напред... Високоооо! Виж къде отива моят крак! На прав ъгъл! Вдигни високо! А така! Ляв... Напред, встрани, долу... Ритник... Изхвърляй по-силно... Точно така...
Напевният заповеден глас на момичето започна постепенно да увлича момчето и то се стараеше все повече.
— Това е! — спря внезапно Жулиета. — Ще стане! Браво на тебе! — изгледа го отгоре до долу и обратно. — Сигурен ли си, че не си играл досега?
Момчето пламна от похвалата и обясни скромно:
— Опитваха се лятото да ме учат, но така и не се получи.
— Не си бил достатъчно упорит! — обади се учителката, поизправи се, сложи лакти на коленете си, преплете пръсти и зае позата на напрегнат треньор по време на мач. — Ще стане сносен танц. Продължавайте!
— Дай сега същото, но по-бързо — подкани съученика си момичето.
Двамата повториха движенията, които ставаха все по-точни и синхронизирани. Танцът предизвика интереса на целия клас и децата наблюдаваха случващото се с любопитство и широки усмивки.
— Сега с музиката! — обяви Жулиета. — Дамяне! Пускай!
Едно от момчетата изтърча до пейката в ъгъла на салона, върху която стоеше касетофон и щракна бутончето.
Развеселени от разигралия се пред тях спектакъл, учениците не чакаха покана, бързо заеха местата си за общия танц и се задвижиха в ритъма на музиката, тръскайки глави, приклякайки и местейки тежестта на телата си от единия крак върху другия, мятаха ръце, подскачаха и се разминаваха.
На фона на техния танц Огнян и Жулиета заповтаряха тренираните досега движения под строгите команди на момичето:
— Десен крак. Ляв крак. Високо. Изхвърляй повече крака! Обръщане. Приклякаш. Ставаш. Приклякам. Прескачаш ме. Издърпваш. Опа! По-силно! Дай пак. С гръб! Ляв крак. Десен крак. Обръщане. Ляв крак. Десен крак. Минавам отпред, ляв крак, десен крак, високоооо...
Огнян се опитваше да спазва инструкциите с бързината на ритъма. Момичето подскачаше пред него и не спираше да командва.
— Високооо! Изхвърляй крака! Изхвърляйиии...
— Изхвърлям де! — извика ѝ сърдито той и за да покаже старание вдигна високо крак и...
Заради зле премереното разстояние ритникът му попадна върху задника на девойката и ѝ даде начална скорост. Жулиета отхвърча далеч напред и се хвана с две ръце за изританото място.
— Оооох! — обърна се със сбърчено в болезнена гримаса лице. — Нарочно ли го направи?
Съучениците им спряха да танцуват и се запревиваха от смях.
Единадесетокласниците, изоставили играта си и присламчили се към репетиращите, задюдюкаха и изръкопляскаха.
— Ще пребиеш зайчето бе, заек! — извика някой от тях и момчешки смях заглуши музиката.
— Не притеснявайте симпатичното момченце де, еееее... — скара им се ленив момичешки глас.
— Лелеее... Извинявай! — Огнян приближи уплашено Жулиета! — Без да искам! Нали ти казах, че не става. Айде да спрем, преди да съм те осакатил.
— Глупости! — събра вежди девойката. — Тъкмо взе да се получава! Ще стане на всяка цена. И действай по-бързо, защото изоставаш. Дай да пробваме сега онзи скок, дето ви обяснявах вчера! Готов ли си!
Той кимна. Тя се отдалечи, засили се и се хвърли към него, увисна на врата му и с изпънати събрани крака се оттласна от лявата му страна, после с негова помощ изпълни същото движение от дясно. Не се получи добре и момичето каза сърдито:
— Ама повдигни ме повече де. Не трябва да докосвам земята. Дай отново! — отдалечи се и се засили. Този път се получи по-добре. — Браво! Точно така! Сега да опитаме превъртането и после ще реша, кое ще остане и кое ще отпадне от солото! Слушай ме внимателно: даваш ми здрава, стегната опора, на която да стъпя и ме изхвърляш право нагоре — нещо като... абе както в морето се джаскате с приятели, само че право нагоре, ясно?
— Ама там се пада във водата! — опита се да се съпротивлява момчето. — Ти къде смяташ да паднеш?
— Ми ще ме прихванеш при приземяването! — отсече девойката. — Да не вземеш да се дръпнеш.
— Ще се дръпна! И то с удоволствие! — намръщено ѝ отвърна той. — За да сложа край на мъките!
— Дай да опитаме първо само изхвърлянето няколко пъти без превъртане — не му обърна внимание тя. — Събери ръце и приклекни! Стегни де! А така! — момичето стъпи на ръцете му, подпря се на раменете му и изкомандва: — Давай! Нагоре! Силно!
Жулиета излетя високо с изпънати встрани ръце и събрани крака. При приземяването Огнян я прихвана и опитът завърши благополучно.
— Не се дръпна! — разхили се доволно девойката.
— В последния момент се смилих!
— Сега още няколко пъти, докато височината стане подходяща, за да се превъртя. Това ако успеем да направим, повече няма да те мъча!
— Честна комсомолска? — извика зарадван Огнян.
— Честна комсомолска – рокендролска! — закле се Жулиета.
— Прибра ли се? — Нелчето посрещна мъжа си на вратата. — Хайде, че децата прегладняха. Отдавна са се върнали от училище и те чакаме за обяд.
— Ауууу... от глад умирам... — изръмжа той и прегърна жена си. — Мирише ми на свинско със зеле... Как сте вие двамата? Или двете... — потупа я нежно по корема.
— Добре сме!
— От понеделник минаваме на три смени! — обяви официално мъжът, докато събуваше обувките си.
— Брей! — плесна с ръце Нелчето. — Каква новина! Това значи, че ще спиш в завода! Отивам да ти стегна багажа и да организирам изпращане! За къде пак гоните бройки?
— Нелче, Нелче... Империалистите ни дишат във врата, настъпват ни по чепиците, току виж ни разминали в надпреварата, а ти се заяждаш. И конгресът наближава... — ухили ѝ се широко той. — Ново съревнование е обявено: „За Дванадесетия конгрес — дванадесет ударни седмици.“ Но това чак от януари догодина. Сега бързаме да приключим предсрочно последното тримесечие на тази, че много ни забавиха с материалите. И преизпълнение трябва да отчетем... Викаме ученички от техникума да помагат. Ще ги пръснем по трите смени, да се смесят с по-опитните. И качеството ще скочи, майко мила, до нечувани висоти. Дай да ядем, че ми призлява вече, после ще приказваме.
— Слагам масата, ти се измий и идвай! — тръгна към кухнята Нелчето, а другарят Спасов влезе в банята.
...
Четиримата Спасови обядваха и оживено разговаряха.
— И тия като креснаха... Момичетата. Същински кокошки — разпалено разказваше Огнян, похапвайки от яденето. — Пък онази Жулиета е толкоз нахална... Казах ѝ сто пъти, че няма да играя!
— И как те навиха в крайна сметка? — полюбопитства баща му.
— Физкултурничката нареди! Ако не беше тя, до утре да ме молеха нямаше да се съглася — натопи си хапка в соса, лапна я, после загреба с вилицата от зелето. — Обаче не съжалявам. Оказа се, че не е кой знае каква философия, а и ми хареса! Страшно увлича. Почнеш ли веднъж — спиране няма. Особено като видиш как се получава абсолютен синхрон... И колкото повече повтаряте движенията, толкова повече се изглаждат и... Абе става като истинско направо! И превъртането... — извъртя очи момчето, пое въздух и продължи: — Тая Жулиета е направо откачена. Превърта се горе и винаги пада на правилното място. Тя е акробатка. Една такава дребничка, дългокоса... Гледаш я симпатична и кротка, пък като отвори една уста... От малка се занимавала с гимнастика, а съвсем отскоро към Младежкия дом открили секция по акробатичен рокендрол... Върнала се от чужбина някаква известна... ъъъ... забравих ѝ името, и събрала няколко човека от секциите по гимнастика и акробатика и сега работи с тях... А! И знаете ли какво? Жулиета каза, че търсят момчета за отбора и смята, че аз съм изключително подходящ... Каза, че непременно трябва да...
Телефонът в коридора иззвъня и прекъсна разпаления разказ на Огнян. Той скочи от мястото си и хукна. Същото направи и Веспасиана и двамата се засякоха на вратата.
— По-бързият печели! — ухили ѝ се момчето. — Пък и сигурно е за мене.
Изхвърча от стаята. Веспасиана се върна на мястото си, а Нелчето и другарят Спасов си размениха многозначителни погледи.
— Трябва да се абонирам за вестник „Септемврийче“ — обяви Сиана. — Струва четири лева и шестнадесет стотинки — погледна с надежда към майка си, после към баща си. — Задължително е! — подсили думите си.
— Има си хас да не е задължително — измърмори другарят Спасов.
— Ама аз не само, защото е задължително... Искам да го получавам! — заяви детето и продължи замечтано: — Най-после ще си имам мое си „Септемврийче“... И няма да давам на батко да го разглежда! Той как не ми даваше...
— Той едва ли ще спори по тоя въпрос — успокои я майка ѝ.
— Аз за всеки случай ще го предупредя — закани се момиченцето.
Момичето седеше на колене на леглото с телефона пред себе си и говореше на някого в слушалката:
— Голям късмет сте извадили с даскалите! Хубаво е, дето не са задръстеняци. И нашите са готини, ама някои ни ги смениха и дойдоха по-кофти. Имаме тази година един нов по физическо... Бил шампион на дълъг скок преди сто години. Ако имаше начин, цял час в пясъка щяхме да се тръшкаме. Добре, че вече е студено навън, спукваше ни да покриваме нормативи...
Отсрещната страна на телефонната линия, домът на Спасови, Огнян: — Казах ли ти, че нашата физкултурничка е гюллетласкачка!
— Ухаааа — закикоти се Валерия.
— Ама не е типичната такава — уточни Огнян, — ами е мускулеста и прилича на мъж. Да не реши само да опердаши някого, че... Знаеш ли каква е бясна...
— Като треньорката ми по плуване. Ако имаше камшик, щеше да ни млати като дресьорка. А какво стана с програмата ви за патронния празник? Научи ли се да пееш като „Бийтълс“? Разказвай подробно. Тъкмо съм сама — майка ми проверява в хола писмени работи на студентите си, а баща ми и Силвия са навън в парка...
Отсреща настана тишина.
— Ей? Там ли си? — попита момичето.
— Тук съм. Заслушах се в гласа ти! — каза замечтано момчето. — Имаш направо убийствен софийски акцент.
— Това хубаво ли е или лошо?
— Убийствено хубаво е!
— Разказвай! — девойката се усмихна на слушалката, придърпа апарата, прегърна го и се приготви за дълъг разговор.
— Песните не можем изобщо да ги докараме! — започна момчето. — Умираме да се лигавим и да дразним момичетата, пък те пищят като пилета и една през друга дават акъли. Класната ни накара да направим за домашно превод на песните, за да можем по-лесно да ги научим... Какво научаване бе, аз едвам си извъртам езика да кажа две думи... Тя все ми се кара, че английският ми е като на възрастен грузинец руския.
— Хихихи... — обади се Валерия. — Много бърза май. За два месеца колко може да се очаква да научите...
— Ми много е амбициозна, нали ти казах. Празниците ще са чак на пролет, а тя ни е награбила отсега. А какво измислиха още проклетите момичета... Няма да повярваш!
— Какво?
— Ще играем рокендрол веднага след песните. Целия клас!
— Ухахахахаааа... Страхотно! — заливаше се от смях девойката. — Това искам да го видя на всяка цена! Чудя се само в пеенето ли ще си по-добър или в танците. Като се сетя как те карах лятото, а ти дори не щеше да чуеш за рокендрол и други подобни...
— Охооо... Това вече е история! Ще ти падне шапката ако ти кажа какво се случи днес.
— Чакай да си сложа тогава шапка — не спираше да се кикоти девойката. — Готово! Давай!
— Една Жулиета от нашия клас, която се е занимавала от малка с акробатика, а сега ходи в секцията по акробатичен рокендрол в Младежкия дом, се зае да ръководи танците... И всеки час по физическо репетираме... И днес реши, че иска да прави солово изпълнение на фона на общия танц. Ама съвсем истинско — с всичките му превъртания, прескачания, кълчотения и поддръжки... или както там се казва... Обаче ѝ трябваше партньор за целта. И избра мен, представяш ли си, защото съм ѝ изглеждал по-малко кекав от останалите момчета...
Някъде високо в планината, в чистия искрящ сняг се образува дълбока пукнатина. — Аз бях абсолютно против — разказваше Огнян. — Обаче физкултурничката нареди да пробваме и... Абе оказа се, че не било чак толкова трудно. Трябваше само да повтарям движенията... Първо бавно, после по-бързо, после с музиката... Аз доста изоставах отначало, но после започна да се получава добър синхрон и...
Дебел слой снежна маса се отцепи от върха на склона и се захлъзга бавно надолу. — И след многото повторения, най-накрая движенията се уточниха и на мен започна да ми просветва що за животно е това рокендролът. А пък като дойде ред на прескоците и издърпванията, стана още по-готино. Изобщо не е трудно. Само трябват повече тренировки и нещата ще се доизгладят. Върхът в съчетанието знаеш ли кое е? Правим едно изхвърляне високо горе, където тя се превърта и после трябва да я прихвана... Невероятно добре се получи. Чак се удивих на себе си. Отначало ме беше страх, че ще я изпусна и ще се претрепе, но после... Добре, че е дребна и лекичка, иначе...
Снежната маса набираше скорост по склона на планината и заграбваше още и още сняг, като постепенно увеличи размерите си до внушителни. — А като се прибирахме заедно след часовете, тя ми разказа повече за новата секция. Били четири момчета и пет момичета. Едното момиче нямало партньор и търсели. Предложи ми да се пробвам при тях. Щяла да отстъпи нейния партньор на онова момиче, а тя да се заеме с мен. Видяло се днес, че много добре ни се получава. Пък и съм имал силата и бързината за този вид спорт... Тренировките били три пъти седмично по час и половина... В Младежкия дом... Да не повярваш направо, как откриха у мен неподозиран талант. Като се видим, ще ти покажа всички хватки. И вече ще можем да си танцуваме заедно... Радваш ли се?
Лавината с бучене летеше надолу по склона и метеше всичко по пътя си. Туп-туп-туп-туп-туп... Сред грохота на вилнеещата снежна маса се чуваше тревожният бумтеж на сърце. — А? Радваш ли се? — настоя за отговор щастливият момчешки глас.
— По-важното е, че ти се радваш! — поемайки си трудно въздух успя да каже Валерия.
— Аха. Смятам да се запиша. Ще се справя сто на сто.
— Естествено, че ще се справиш. Сега трябва да затварям, че излезе нещо спешно! Чао! — изговори бързо девойката и...
Лавината изтръгна слушалката от ръцете на момичето, вдигна я високо, завъртя я сред диплите на снежната пелена и я затръшна с все сила върху телефонния апарат, после продължи метежа си, докато накрая тежко се разстла върху спокойната дотогава, чиста и подредена долина. Настана тишина.
Огнян гледаше удивено безмълвната слушалка в ръката си.
От всекидневната излезе другарят Спасов с чаша кафе в ръка и се приближи до сина си.
— Хайде бе, какъв беше тоя разговор? Наобядвахме се вече... Какво става?
Момчето стоеше като препарирано и гледаше слушалката.
Мъжът я взе от ръцете му и я доближи до ухото си:
— Ало? — почака за отговор. — Няма никой отсреща.
— Няма... — повтори Огнян.
Другарят Спасов смръщи вежди и внимателно постави слушалката върху апарата. После заразглежда подозрително сина си:
— С кого говори?
— С Валерия.
— Е?
— Затвори ми — отвърна момчето и чак тогава сякаш видя баща си. — Говорехме си, смеехме се и изведнъж нещо ѝ стана и ми затвори.
— Тъй ли? — изненада се мъжът. — Тя често ли прави така?
— Никога!
— Хм! — почеса се по врата бащата. — Ти да не си я обидил нещо?
— Абе как ще я обидя! — възмути се детето. — Точно Валерия!
— Да, да, вярно, точно Валерия... — поклати глава разбиращо другарят Спасов и отпи от кафето. — Върви сега си дояж обяда.
— Не ми се яде вече — отвърна момчето нацупено.
Бащата го гледа дълго и изпитателно и каза:
— Я ела! — тръгна към стаята му. — Ела де, няма да стоиш цял ден пред телефона. Ела!
Момчето го последва в стаята си. Другарят Спасов седна на стола пред бюрото, кръстоса крака и отново отпи от кафето.
— Припомни си сега какво ѝ каза, за да я накараш чак да ти затвори! Трябва да е нещо много сериозно...
Огнян седна на леглото си и подпря брадичка с ръка.
— Нищо! Ама съвсем нищо, което да я разсърди! Говорехме си за училище, коментирахме както обикновено даскалите, много се смяхме... Тя ме попита как върви с „Бийтълс“, аз ѝ разказах, пак се смяхме... После за танците ѝ разказах, за репетициите и... Ааааа! — сети се изведнъж момчето. — Да не се е разсърдила, за дето ѝ казах за софийския акцент.
Другарят Спасов стоеше смръщен и слушаше сина си.
— Ти за танците какво точно ѝ разказа?
— Ми всичко... За днес, за соловото изпълнение...
— Онова, което разказа и на нас ли?
— Ми да.
— В пълни подробности?
— Само че на вас не казах, понеже нали телефонът звънна... Мисля да се запиша в секцията по акробатичен рокендрол. Три пъти седмично са тренировките. Ще ходим след „Це“ занятията — от пет часа в Младежкия дом... Те търсели момчета, а Жулиета каза, че съм много подходящ и си пасваме идеално и ще ме вземе за неин партньор, затова смятам да се пробвам... Нали може?
— И всичко това разказа на Валерия.
— Миии — вдигна рамене момчето.
Другарят Спасов въздъхна дълбоко, а Огнян заяви убедително:
— Сто на сто заради софийския акцент се е обидила, вече съм сигурен. Макар че аз ѝ го казах като комплимент...
Бащата сложи чашата си на бюрото, постави ръка отгоре и забарабани с пръсти. След дълго мълчание най-сетне проговори:
— Не е заради акцента, мой човек!
Момчето го погледна въпросително, а мъжът обяви:
— Това е ревност!
Валерия внимателно отвори вратата и влезе в широкия хол, където на канапето пред масичката седеше Димана и преглеждаше писмените работи на студентите си.
Жената вдигна глава, свали очилата си, остави ги да увиснат на финото синджирче над яката на мъхестия ѝ бял пуловер и се усмихна на момичето:
— Ела да ми помогнеш, моля те! Много имам още, а се изморих.
— Добре — каза тихо Валерия и седна на канапето до майка си.
— Ето, преглеждай тази купчинка. Ето ти червен химикал, ето ти и листа с верните химични формули. Сверяваш и поправяш. Подреждаш готовите в една купчинка, после ми ги даваш да ги разпиша.
Момичето се зае мълчаливо с работата.
Димана изгледа дъщеря си, после сложи очилата и се върна към заниманието си.
Валерия местеше поглед от листа с верните отговори към листа със студентското контролно, зачеркваше грешното, отгоре пишеше вярното, сверяваше отново, после отделяше листа... Взе следващото контролно и се надвеси над него. Чу се тихичко „туп“ и момичето заизтрива енергично листа с ръкава на пуловера си.
Димана спря да работи, свали отново очилата и се обърна към дъщеря си. Косата закриваше лицето на момичето. Димана погледна листа с контролното и видя мокрото петно, поразмацало написаното, после отметна косата от лицето на дъщеря си и ахна:
— Плачеш ли?
— Не — изтри очите си момичето, подсмръкна и сълзите рукнаха неудържимо.
— Какво става? — стресна се Димана. — Случило ли се е нещо?
— Ако не се е случило, то ще се случи много скоро! — каза хълцайки Валерия. — И това ще е краят! — изтри лицето си в ръкава на пуловера и обяви: — Гадни „Бийтълс“ и гаден рокендрол!
— Какво са сторили „Бийтълс“, че така са те разстроили?
Момичето закри лицето си с ръце и захълца подземайки се.
Изумена, Димана стоеше и чакаше девойката да се успокои, за да ѝ разкаже.
Огнян, с пламнало лице и невинно изражение гледаше баща си, който говореше с леко назидателен тон:
— Това е, да! Погледнато отстрани, направо цветно си ѝ разяснил, колко силно те вълнува конкуренцията.
— Че тя Валерия няма конкуренция — по детски се опъна Огнян.
На строгото лице на другаря Спасов бавно се появи тънка усмивка, която изведнъж премина в широка:
— Няма конкуренция, казваш... — усмихваше се мъжът, а момчето го гледаше смръщено и обидено. — Само че, синко, тя не е в главата ти, за да го знае — застана отново сериозно бащата. — Тя те слуша какво ѝ разправяш и си прави съответните изводи. Я се постави на нейно място! А? Представи си следното: обаждаш ѝ се и тя започва един възторжен разказ за съученика Едикойси, който бил много добър и сръчен в танците, спортист, акробат, и на всичко отгоре силно възхитен от нея, направо запленен от уменията ѝ да танцува рокендрол и сега ще тренират заедно всеки час по физическо, а след училище три пъти седмично ще посещават секцията по танци в Младежкия дом и...
— Разбрах! — прекъсна го момчето, а лицето му беше изгубило напълно цвета си.
Бащата го изгледа и продължи:
— Едно е да разправяш за това пред родителите си и съвсем друго пред... — другарят Спасов млъкна, въздъхна дълбоко, прекара ръка през лицето си и продължи: — Защото, Огняне, понякога неправилно изказаните неща, които за теб може да не носят някакво сериозно значение, на човека, който изпитва по-особени чувства към тебе, могат да сринат целия му свят!
Момчето стоеше с наведена глава и разсъждаваше над чутото. После скочи изведнъж:
— Ще ѝ се обадя, за да ѝ обясня...
— Не сега! — спря го бащата. — Все пак, чисто теоретично, има мъъъничка вероятност да е пропуснала казаното от теб покрай ушите си и да е затворила, защото наистина е излязло нещо спешно — ухили му се мъжът, стана от стола и си взе чашата.
— Не го е пропуснала! — каза тихо Огнян. — И сега какво?
— Не знам — въздъхна другарят Спасов, гледа го дълго, накрая сложи ръка на рамото му. — Ще трябва сам да намериш начин да оправиш нещата. Мъ-хъ... — потупа приятелски сина си и го подкани: — Хайде, да вървим оттатък при девойките, докато не са хукнали да ни търсят. Двамата излязоха от стаята и тръгнаха към всекидневната.
— А! Между другото — спря се внезапно мъжът, — аз на твое място не бих се записал в секцията по танци.
Момчето кимна едва доловимо и натисна дръжката на вратата към всекидневната.
— И сега щял да се записва в отбора и да тренират с онова момиче... И по цял ден са заедно в училище, после на танци и не знам си какво... И изобщо... — през сълзи разказваше Валерия. — Изобщо... Изобщо не трябваше да ходим на онази почивка миналата година. Ако не беше тя, сега нямаше да го познавам... Дори нямаше да подозирам за съществуването му.... И за какво беше всичко... Бригадата в Сияйно, плановете, уговорките... Ти не се возѝ на ничие колело, не се губѝ в гората с някой друг, обаче аз ще танцувам рокендрол с разни акробатки и ще скачам от радост докато ми разправят колко съм добър и... И какъв синхрон само... — изимитира гласа му Валерия и стиснала юмруци заяви: — Край! Вече не го искам! Да си танцува с когото ще, да си прави с когото каквото си иска! Без мене! — момичето млъкна и заизтрива очите и носа си в ръкава на пуловера.
Димана стоеше безмълвно и гледаше дъщеря си без да мига. Изведнъж изтърси:
— Ще ме придружиш ли до ЦУМ?
Валерия я изгледа изненадано.
— Сега ли?
— Аха, сега — кимна жената. — Бях харесала една прежда... Ако не е свършила, ще купим и ще я отнесем на Мадмоазель Жьонвиев. Искам да я помоля да изплете едни неща.
— Отдавна не съм ходила у Госпожица Гевче — изненада се Валерия.
— Тъкмо ще я видиш. И тя ще ти се зарадва... Все ми казва да те заведа... Домъчняло ѝ е.
— Не ми се излиза сега — обяви момичето.
— Ще излезем — каза тихо, но твърдо майката. — Нали не искаш баща ти да те пита защо си ревала, като се приберат след малко със Силвия.
Валерия помисли малко, после кимна и сълзите рукнаха отново.
Димана стана:
— Да им оставим бележка къде сме, после си взимам чантата, обуваме се и тръгваме!
Двете изоставиха контролните и напуснаха хола.
Димана, в дълго елегантно манто и ботуши с висок ток; Валерия, в дънки, бяло, късо, дебело яке и бели боти, вървяха бавно по тротоара на многолюдната улица, прегърнали всяка по един огромен хартиен пакет и разговаряха. От време на време се спираха, обясняваха си оживено нещо и после продължаваха. Край тях прелитаха коли, влачеха се тромаво трамваи. Небето с оловен цвят висеше тежко над столицата. Беше валяло и двете внимаваха да не попаднат в пръските на минаващите коли. Разминаваха се със забързани, свили се в шлифери и якета хора, някои все още незатворили чадърите. Спряха пред витрината на магазин за обувки и се зазяпаха.
— Най-важното е, че си успяла да затвориш преди да му кажеш всички тия глупости, които ми изприказва дотук! — говореше остро Димана.
— Не са глупости! — настоя момичето. — Положението вече е такова. Още като се приберем, ще му се обадя и ще му кажа че вече... Ще му кажа, че... Ще...
— Нищо няма да му казваш! — повиши тон жената. — Той най-вероятно дори не е разбрал, че те е засегнал. Ако знаеше, че ти е неприятно, щеше ли с целия си детински възторг да ти разправя тия неща? Споделил е с теб, като с близък приятел...
— Ха! — извика момичето. — Сподели ми колко му е забавно с някакво момиче! И тя, виждаш ли, го научила да танцува... — беснееше девойката. — Аз като го карах лятото... Той не щеше. И аз уважих нежеланието му, за да не съм досадна. И сега изведнъж... Научила го била страхотната танцьорка... Само дето не припадна от възхищение, докато ми разправяше...
— Не мога да те позная! — Димана изгледа строго дъщеря си. — Помниш ли разговора ни в деня, когато скъсахте с Цецо? Тогава ме остави с впечатлението, че си една наистина разумна и съобразителна девойка, а сега те слушам и не намирам нищо мъдро в думите ти. Ревността така ти е обърнала света, че не знаеш къде си!
Момичето пое дълбоко въздух, стисна силно пакета и обяви:
— Не искам никой да пипа моите неща! Това е! Толкова е простичко!
— Твоите неща?!! — удиви се Димана и се обърна към витрината, мълча известно време и каза: — Виж ти! И собственическо чувство си развила вече! Искаш ли да се обадим на техните на Огнян и да ги помолим да го спрат от училище. А? В името на любовта!
Валерия се обърна рязко към майка си и я изгледа със светнал поглед:
— Чудесна идея, мамо! Благодаря ти! Ще го направиш ли за мен?
Двете се гледаха няколко секунди и изведнъж се разсмяха.
— Виж, детенце — започна внимателно жената, — когато „нещата ти“ носят глава на раменете си и си имат своето ежедневие и своя си свят, не можеш да ги държиш в чекмеджето на бюрото си и да ги изваждаш и прибираш, когато на теб ти е удобно. Някак си не е справедливо към тях.
— Всичко това се случва, защото сме далеч. Иначе щеше да е съвсем друго! — нацупи се отново момичето.
— Същото щеше да е! — отсече Димана. — Ако разсъждаваш така, ще е същото, където и да сте!
Напуснаха витрината и тръгнаха мълчаливо.
— Я ми кажи нещо — започна Димана, — ти в училище с кого продължаваш да стоиш на един чин?
— С Цецо — отвърна Валерия.
— С кого ходиш на плуване три пъти седмично?
— С Цецо.
— С кого се прибираш от плуването и се шляеш по парковете?
— Мамо, виждам накъде биеш! — разсърди се девойката. — При мен обаче нещата стоят по съвсем друг начин!
— Така ли? — отново спря Димана и я изгледа. — Значи на теб ти е позволено да общуваш с когото ти харесва, а на Огнян не!
— Точно така! — отвърна остро момичето и ускори крачка. — Защото аз съм сигурна в поведението си...
— А в неговото не си!
— След днешния разговор вече не съм!
Димана не отговори и двете тръгнаха мълчаливо сред хората.
Стигнаха до стара жилищна сграда и влязоха във входа. Заизкачваха се бавно по стълбите. На площадката Димана спря и изгледа строго дъщеря си:
— Не искам да коментираме пред Мадмоазель Жьонвиев разговора ни и случилото се днес, ясно? Да не я занимаваме с нашите истории. Тя си има свои, за които да се тревожи.
Момичето кимна и двете се заизкачваха отново.
— А! Между другото... — спря насред стъпалата Димана, погледна дъщеря си и ѝ се усмихна мило. — Знаеш ли, че още от началото на разговора ни искам да ти кажа нещо, което съвсем накратко определя позицията ми по случилото се, но все не му идваше моментът...
— Какво?
— Ако аз бях на твое място, това, което те измъчва, щеше да е последното нещо, което да ме тревожи по отношение на Огнян.
Момичето се опули:
— Така ли? И откъде си толкова сигурна в него?
— Да го наречем интуиция! — ухили ѝ се Димана и я подбра нагоре по стълбите.
Край на петдесет и втора серия Някои важни уточнения
1. Песента в първата сцена е "Rock and Roll Music" изпълнена от "Бийтълс".
2. Музиката в последната сцена е от българския филм "Сбогом любов".
3. Тук сглобих за вас няколко симпатични филмови двойки... Ииии... рокендрол мюзик :) На мен ми е най-любима третата двойка :))
4. И ето едно съвсем, ама съвсем истинско видео по темата от другарчето ssi. Благодаря ти, Светльо!!!
|