Двадесет и девета серия "Спасяванка" от Сценария за Наш Детски Сериен Игрален Филм
12-08-2011, 22:53. : Цонка
Безкрайно детство
Двадесет и девета серия "Спасяванка"
Продължение от двадесет и осма серия
--- сцена двеста и осемнадесета---
Нелчето и децата закусваха във всекидневната пържени филийки с айрян.
— Аз от списъка прочетох почти всичко — Веспасиана остави филийката в чинията си и с мазни ръце надигна чашата с айрян.
— Ще я изтървеш — предупреди я Нелчето.
— Няма — момиченцето остави чашата. — Мамо?
— Ммм?
— Вие с татко, щом сте в отпуска сега и двамата, ще ходим ли на море на новата почивна станция на завода?
— Ще отидем, рабира се.
— Ура! — извика Веспасиана.
— Значи — преглътна Огнян и допи айряна, — аз това лято два пъти ще ходя на Двореца. Не е лошо. Деца ще има ли?
— Сто на сто! Най-малкото компания ще ви правят двете дъщери на софийските ни гости.
— На онзи колега на татко ли? Дето му бил състудент?
— Аха.
— Кога тръгваме?
— Ще видим — ясно и точно отговори майка им.
— Добре. Аз слизам — Огнян отнесе чинията и чашата си в кухнята и ги постави в мивката.
— И аз идвам, чакай — извика сестра му.
— Само тихо в коридора, да не събудите баща си. Нека си поспи до късно.
— Добре — прошепна Веспасиана и с брат ѝ на пръсти тръгнаха да излизат от всекидневната.
„Тряаас“ — вратата се блъсна от течението и разлюля целия апартамент. Децата се обуха мълниеносно и се изнизаха на двора.
— Ц-ц-ц-ц... — зацъка след тях Нелчето. — Луда работа.
Във всекидневната влезе Спасов.
— Добро утро — поздрави жена си. — Блокът ли пада или децата излязоха.
— Ейи... събудиха те, значи. Добро утро. Ще ти налея кафе.
— Налей ми — изтегна се на канапето доволен. — Ех, че е хубаво да знаеш, че ще си мързелуваш цял ден и то двайсет дни поред...
— Даа... Ей сега, като се раззвънят от завода и ще хукнеш. Като миналото лято. И като по-миналото...
— Няма страшно. Аз съм ги инструктирал съвсем ясно къде да звънят, ако има проблеми.
— Да видим! — закани се Нелчето. — След закуска излизаме по магазините.
— Аха — ухили се мъжът. — Точно тъй си представях отпуската, знаеш ли?
— Трябва да напазаруваме за почивката — дрехи, бански... Такива работи.
— Може и без мен.
— Не може! Харесала съм ти в универсалния един бял панталон и ризи... Ще трябва да пробваш.
— Ахахаха... — разхили се Спасов и се присламчи към пържените филийки и кафето. — Бял панталон. Хахахаа... Как не! Сигурно е и тесен. — не спираше да се смее, докато отхапваше къдравата от много яйце филийка.
— Последна мода е.
— Идеално! Ти ще си сложиш бялата рокличка, ще се обадя на Барабата да се скръкнат и те в бяло и ще замязаме на АББА. — продължаваше да се забавлява мъжът.
— Таман ще ни обслужват по-бързо в ресторантите — ухили му се Нелчето и седна с кафето да му прави компания. — Барабови направо на станцията ли ще дойдат или ще минат първо през нас.
— На станцията се разбрахме. Ще се запознаеш най-сетне с Николай Делнишки, по прякор Кайчо Барабата, генералния на ДСО-то. Още зимата, като ме викаха в министерството след оня донос, обеща да дойдат с Димана и децата на новата станция. Хем да се видим за по-дълго.
— И ще се запозная със студентската ви любов? — Нелчето отпи от кафето. — Все отбягваш да ми разказваш тази история, като те питам.
— Няма нищо особено в историята, затова. Тя избра него, защото беше амбициозен, а аз не бях. Това е.
— Ми, браво на нея! Трябва да съм ѝ благодарна.
— Така си е!
Двамата се разсмяха. Нелчето стана.
— Хайде, че панталоните ще свършат.
— Ама само пробвам, за да ти доставя радост, и ме оставяш намира, чу ли? — взе да се пазари мъжът.
— Абе, само ще го пробваш, бе... Нищо повече.
--- сцена двеста и деветнадесета---
Дечурлигата седяха на стълбите пред входа на блока и ронеха морска пяна по земята.
Къдравата зелка, квартирантът от мазето на чичо Младен, излезе от входа и мина внимателно през тях, за да не ги настъпи. Те не помръднаха да му сторят място. Той се обърна и им се ухили, като размаха предупредително показалец, и се скри зад ъгъла на блока.
— Замина — скочиха децата.
— Любо, я гледай зад ъгъла, да не вземе да се върне — нареди Захари.
Любо застана на стража до оградата на леля Митка, откъдето отлично се виждаше малкото баирче и дори цялата стръмна улица нагоре към булеварда. Къдравата зелка забързано се отдалечаваше. Детето заряза поста и се присъедини към останалите, които бяха вече слезли долу в мазето и стояха между чешмата и тоалетната до стълбите.
— Абе нали ти казах да пазиш, бе! — скара му се Захари.
— Искам и аз да гледам пък! — заяви Любо и се подпря на вратата на тоалетната.
Вратата се отвори и момченцето политна вътре...
— Аааа... — извика оттам.
— Шшшшт! — извика му Огнян. — Тихо бе, целият блок разбра, че сме долу. — Сианче, ела да те повдигна.
Момиченцето застана отляво на чешмата и брат ѝ я вдигна, за да достигне дупката в стената, през която минаваха тръбите за водата.
— Стигна ли я?
— Да.
— Сега бръкни вътре и вземи ключа.
Децата стояха със затаен дъх и чакаха.
Момиченцето пъхна ръчичка в дупката под тръбите и изпищя.
Брат ѝ я пусна.
— Кво става бе, що крещиш?
Сиана трескаво изтриваше ръката си в панталонките.
— Вътре напипах нещо гадно. Има и паяжини.
— Взе ли ключа поне.
— Не можах.
— Абе айде, че ще се върне бе... — ядоса се Захари, стъпи с десния крак на широката мивка, хвана се за кранчето и ловко се изправи. Бръкна в дупката и зарови.
— Намери ли го?
— Не. Тук е пълно с отронена мазилка и паяжини. Трябва хубаво да разровя... Ето го — извика най-после момчето и скочи от мивката. Отправи се тържествено към вратата на Къдравата зелка, следвано от останалите, пъхна ключа в бравата и го завъртя.
Вратата се отвори и всички се струпаха да погледнат вътре.
Пръв влезе Захари и се огледа.
— Няма нищо интересно! — констатира разочарован.
— Я? — вмъкнаха се след него Огнян и Светла.
— Искам и аз да видя. — втурна се вътре Любо.
Димо го последва, а Веспасиана, Ивелина и Екатерина не посмяха да влязат. Трите останаха до чешмата на пост.
Захари разгледа Селената на масата.
Светла помириса одеколона пред огледалото.
— Пфуу... — затвори го бързо и го върна на мястото му.
— Не е диверсант — констатира Огнян оглеждайки облепения с плакати ъгъл над леглото. — Няма кални ботуши, нито черна мушама...
— Искаше ти се да има, ама няма! Изглежда е най-обикновен квартирант — обобщи Захари и върна кутията от Инка на мястото ѝ върху гардеробчето.
Петте деца се измъкнаха от мазето на Къдравата зелка и Захари заключи вратата. После се покачи на мивката и върна ключа на мястото му в дупката под тръбите за вода.
Всички се върнаха на площадката пред входа.
— Като не е бандит, заради кого оставя ключа в дупката, а не го носи със себе си? — попита Любо.
— Заради приятелката си бе, глупчо! — скастри го Светла. — Ако случайно дойде по-рано — да го чака вътре. Затова!
— Че тя как стига чак горе?
— Ми нали я виждаш с какви сандали ходи — като тухли. И тавана може да стигне чак. — изказа се Захари и децата прихнаха.
— И мама има такива — обади се Веспасиана. — Аз съм ги обувала даже. С вълнени чорапи. Да ги донеса ли да ги видите, таман докато ги няма нашите? Югославски са.
— Даа... — викнаха момичетата.
— Батко, дай ми ключа.
— Няма да вадиш сандалите на мама! — скара ѝ се брат ѝ.
— Само да ги покажа де... — примоли се момиченцето.
Огнян свали ключа от врата си и ѝ го даде.
Момичетата хукнаха нагоре по стълбите да видят югославските сандали на Нелчето.
--- сцена двеста и двадесета---
Спасови се качиха на втория етаж на Универсалния магазин и се отправиха към мъжкия щанд.
— Ей там са панталоните. Ела първо тях да видим, ако не са свършили вече... — помъкна го Нелчето нататък. — Не са! — зарадва се, измъкна сръчно един снежнобял панталон от закачалката му и го разгъна пред мъжа си. — Гледай! Ще ти заспи. И платът хубав...
Спасов взе панталона и го заоглежда намръщен.
— Направо си откачила! Как ще обуя такова нещо? — замърмори.
— Пробвай го само, пък може да се харесаш. — хукна към щанда с ризите и бързо се върна с една бяла, от много лека материя. — Ето, пробвай го с тази риза.
— Ми тя с дълги ръкави бе, Нелче!
— Ще ги навиеш. Така е модерно сега.
Жената му бутна ризата в ръцете и насила го изтика към пробните.
Онзи изпуфтя и се вмъкна вътре.
Докато го чакаше да се преоблече, Нелчето заразглежда дрехите по закачалките. Двете щандистки и касиерката от време на време ѝ хвърляха по едно око от скука. В сектора нямаше други клиенти и Спасови се явяваха известно разнообразие за тях.
След малко се чу характерният звук на отдръпващата се завеса на пробната. Четирите жени се обърнаха едновременно, а там...
Там в целия си блясък стоеше директорът на завода с над три хиляди души личен състав и 85 процента първокачествена продукция, другарят Антон Спасов, с лявата ръка на кръста, с дясната подпрян на касата на кабинката, обут в елегантния бял панталон, запасал вътре бялата риза с навити до лактите ръкави, с небрежно разрошен перчем и широка щастлива усмивка.
Нелчето вдигна високо вежди и се ухили от ухо до ухо, прехапа долната си устна, а очите ѝ се насълзиха от любов.
— Нали ти казах бе, Антоне! — припна радостно жената. — Идеално ти стоят и ризата, и панталонът.
— Ъхъ — доволно поклати глава мъжът. — Сега ще ми купиш и сабо. После ще отида в завода да свикам съвещание.
— Няма нужда да го свикваш, то само ще се събере, ако се появиш със сабо.
Двамата се разхилиха.
— Я излез и се разходи да те огледам. Добре ли ти е? И на дължина е таман... Браво. Сякаш по поръчка шит — бърбореше Нелчето, докато мъжът ѝ дефилираше между щендерите.
Двете щандистки и касиерката се присламчиха към двойката.
— Имаме и модел без задни джобове — обяви тържествено по-възрастната.
— Така ли? Не го виждам изложен — отвърна ѝ Нелчето.
— Защото бройките са малко, затова — довери ѝ щандистката.
— Аааа... — смигна ѝ Нелчето. — Антоне, чу ли, има и без задни джобове.
Мъжът се приближи до заформилата се дамска компанията.
— Не ща без джобове. Този ми харесва.
— Да ви покажа ли още ризи? — намеси се по-младата продавачка. — Вносни са. Италиански. Много ще му отиват на другаря. Имаме в бледо-лилаво, в резедаво, в екрю...
— Така ли? И те ли са... — не довърши Нелчето.
Двете щандистки кимнаха едновременно:
— Аха.
— Ми дайте тогава да видим всичко интересно, което имате.
Щандистките хукнаха, всяка към своето работно място, и заизваждаха изпод щанда дефицитната стока.
...
След час и половина, Спасови излязоха от Универсалния магазин с многобройни торби с покупки.
— Браво бе, Антоне! — радостно възкликна Нелчето. — Видя ли какво постигна при богоизбраните другарки търговки. Друг път с ченгел им вадя думите, днеска все едно Дипломатическия корпус им беше дошъл в магазина. — разхили се жената. — Всичко изкараха що бяха изпокрили. Хихихи... Вече всеки път ще идваш с мене на покупки с белия панталон, чу ли!
— Нелче бе, ми аз в завода за цял ден по-малко се изморявам, отколкото тука за два часа! — оплака се Спасов и взе от ръцете ѝ всички торби.
— Ееее... Голяма работа! На сто години веднъж ти се случва... Ще търпиш.
Двамата пресякоха нажежения площад с жълтите плочи и се отправиха към дома си.
--- сцена двеста двадесет и първа---
— Готово! — затвори книгата Огнян. — Свърших я.
Момчето стана от канапето във всекидневната и погледна часовника. Показваше точно три и половина.
— Много нещо изчете ти днеска! Браво! Ама хич не си поспа следобед — Нелчето вдигна глава от шкафа с грамофонните плочи. — Абе аз на вас колко пъти съм ви казала да прибирате плочите в обвивките им? Захвърляте ги както ви падне. Гледай как са се надраскали. Какво ти пречи, като я свалиш от грамофона, да я прибереш като хората. — набираше инерция жената. — Все за едно и също трябва да се разправяме... И на самолетчето изобщо не му е тук мястото...
Огнян излезе на балкона и огледа двора и улицата. Мярна отсреща Захари и му свирна.
Онзи му махна с ръка.
— Аз слизам да играя — информира майка си Огнян.
— Чакай! Прибери самолетчето на мястото му. И само още веднъж да съм видяла плочи без обвивки!!
— Няма вече! — обеща момчето.
— И не блъскай вратите, че Сиана и баща ти още спят.
Огнян излезе, внимателно тоя път.
Нелчето затвори шкафа с грамофона и издърпа първото чекмедже под него. Заизважда списания, книгата с плетива, няколко стари снимки и купчинка писма. Взе един плик и го отвори. Зачете се в картичката: „Горещи поздрави от Мексико! Ваш приятел: Росен Катранджиев“.
— Пустите картички!
Жената прибра картичката в плика, взе още един от купчинката и заедно с първия ги отнесе в кухнята, където ги пусна в кофата за боклук в шкафа под мивката. После се върна и продължи да подрежда съдържанието на чекмеджетата. Заразлиства един албум със снимки. Спря се замислено, хвърли албума обратно в чекмеджето и каза на глас.
— Абе какво са виновни картичките!
Отиде в кухнята и от кофата за боклук изкара двата плика. Извади картичките, а пликовете изхвърли отново. После измъкна от библиотечката във всекидневната една дебела готварска книга с твърди корици и пъхна картичките между страничките ѝ.
--- сцена двеста двадесет и втора---
Тайфата играеше на спасяванка в южната част на двора, под улицата.
— Очукан сиии... Любооо... Излизай! — крещеше Ивелина.
— Не съм очукан! — опита се да спори момчето. — Хванах я върху платненката си.
— Изтърва я! — ядоса му се момичето. — Излизай веднага!
— Няма да изляза!
— Абе излизай, очукан си бе... — развикаха му се и другите.
Любо тръгна с наведена глава.
— Отивам да посвиря.
Зави зад югоизточния ъгъл на блока и се зае да къса лилавите петунии от градинката пред прозореца на Къдравата зелка. Вадеше им близалцето и ги надуваше като тромпети. Петуниите издаваха звук на свирка от балон.
Зеленото перде, покриващо прозореца на Къдравата зелка, се отмести и Зелката се подаде навън, на две педи над нивото на плочника.
— Фюуу! — подсвирна тихичко.
Детето се обърна.
— Стига си цирикал с тез китки! — скара му се квартирантът.
Момчето го изгледа и хукна към останалите.
— Къдравата зелка си е вкъщи! — извика им.
Подаденият сигнал автоматично прекъсна играта на спасяванка и децата, като отряд мравки-разузнавачи, се отправиха в колона към прозореца на Къдравата зелка.
Почукаха на дървената каса и насядаха отпред.
Къдравата зелка вдигна пердето.
Децата надникнаха вътре. На стола между гардеробчето и масата седеше приятелката на квартиранта, в минижуп и дантелена блузка, кръстосала крака, обути в сандали-тухли, и си лакираше ноктите.
— Пак ли вие?!! — попита квартирантът.
— Ъхъ! Пак — отговори му Захари. — Кво прайш?
— Брича комари!
Приятелката се разкикоти.
Веспасиана пъхна глава през прозореца и заразглежда стаята.
— Яаа... Имаш същия одеколон, като на татко — посочи към огледалото.
— Всички имат такъв одеколон — заяви Зелката.
— Ама майка ми не му дава да се парфюмира с него. — продължи момиченцето.
— Що? — смръщи се младият мъж.
— После ѝ миришел на кокона.
— Айде сега чупката, щото, ако се ядосам, някой ще загази здраво. — заплаши квартирантът.
— Кой? — полюбопитства Веспасиана.
Къдравата зелка не отговори, само се протегна и сграбчи момиченцето, след което го издърпа в стаята и го пусна насредата После бързо затвори прозореца.
Веспасиана се облещи от изненада.
Вън децата зачукаха по стъклото и се развикаха:
— Пусни я веднага!!!
— Пусни я, чуваш ли!
— Няма да я пусна. Да дойде баща ѝ да си я прибере, пък аз ще му разправя разни работи — викаше им отвътре квартирантът.
— Аз съм ѝ брат и ти казвам да я пуснеш! — извика Огнян и забута прозореца.
— Значи кажи и на твоя баща да дойде! — разхили се Къдравата зелка и дръпна пердетата, като закри целия прозорец.
Веспасиана се окопити бързо и любопитно заразглежда стаята.
— Вземи си вафла! — предложи ѝ жената и бутна отвореното пакетче вафлички с лек крем.
Детето си взе една и я захапа.
Къдравата зелка стоеше с ръце на кръста и продължаваше да се хили.
— Ха добре дошла!
Момиченцето дояде вафлата и се приближи до ъгъла зад леглото.
— Тази я познавам. Невена Коканова.
— Брей!
— И този го познавам. Ален Делон.
— Много ги знаеш ти бе! — похвали я Зелката.
— Аха. Ей такава същата снимка, ама по-малка, майка ми си носи в чантата, щото много ѝ приличал на татко.
— Че защо не си носи направо снимка на баща ти, ами на Ален Делон? — запита квартирантът и пак се разхили.
— Еее... — скара му се приятелката. — Не обърквай детето де.
Момиченцето се опули, явно разсъждавайки над логичния въпрос, и вдигна раменца.
— Не знам.
--- сцена двеста двадесет и трета---
В същото време децата отвън трескаво съставяха план за спасяване на заложницата.
— Няма да извикам татко! — целият зачервен от безсилие, се дърлеше Огнян. — Оня ще му разкаже всичко. И за колета, и... останалото. Знаеш ли после?.. Не! Сами ще я спасяваме.
— Да вземем вратата на таран! — подскочи Захари. — Знам един.
— Един какво? — попита го Светла.
— Ми таран!
Захари хукна по стълбичките към улицата.
— Чакай бе! — извика след него сестра му. — Да пратим парламентьори. Аз и Огнян отиваме и се опитваме да преговаряме.
— Нали видя, че не става! — стисна юмруци Огнян. — Съгласен съм да атакуваме вратата.
— Отивам за тарана! — отново хукна Захари.
След малко се върна, мъкнейки една цепеница и две ненадути вътрешни гуми от кола.
— Туй ли ти е таранът, бе! — бутна го Огнян. — С това можем само да почукаме на вратата.
— Аха! Вратата е от шперплат. Ще поддаде лесно. — защити оръжието си Захари.
— Гумите пък за какво са ти?
— Ще си ги преметнем през ръката и врата. Като фронтоваци. Само трябва да ги надуем. Дано не са спукани. — заоглежда ги момчето.
— Гледай го тоя! Работата сериозна, той на фронтовак се прави — възмути се Огнян. — Ай да тръгваме!
— Чакайте да върна гумите — Захари, без да изоставя цепеницата, изтърча обратно към тяхната къща, метна гумите през оградата, след което се присъедини към останалите.
Бойната група влезе във входа на блока и се спусна в мазето.
--- сцена двеста двадесет и четвърта---
Вътре Веспасиана вече се чувстваше съвсем близка с Къдравата зелка и любимата му.
— Ще ме лакираш ли и мене? — постави на масата пред жената ръчичките си с разперени пръсти.
— Имаш черно под ноктите.
Момиченцето инспектира пръстите си.
— Дето копахме зад трафопоста. Нищо.
Приятелката бръкна с четчицата в яркочервения лак, изцеди я и подред мацна всяко пръстче на детето.
— Сега го остави да изсъхне! — нареди.
Детето задуха върху ръцете си.
— Много хубаво стана! Вие ще се ожените ли? — изтърси ни в клин, ни в ръкав.
Жената вдигна светнал поглед към Къдравата зелка в очакване на отговора.
Онзи гледаше глуповато. И тъкмо да отговори на сложния въпрос, на вратата се заблъска силно и някой обяви:
— Пусни я или ще разбием вратата!
— Шшшт! — вдигна пръст към Веспасиана Къдравата зелка и тихичко се приближи до вратата. — Водите ли баща ѝ? — отправи въпрос към онези отвън.
— Не! Но носим таран.
Зелката се разхили като малко момче и отвори вратата.
— Я да го видя?
Децата се стъписаха от неочакваното му появяване и вдигнаха парчето дърво, за да го огледа по-добре.
Онзи се запревива от смях.
— Толкоз сте загубени!.. Като ви отпоря по един, само на таран ще ми станете. Айде, взимайте си я и да ви няма. — мъжът изтика момиченцето навън при другите. — Много въпроси задава!
Тръшна вратата след нея и превъртя ключа.
Огнян сграбчи сестра си уплашено.
— Измъчваха ли те? — разтърси я за раменете.
— Внимавай бе! — дръпна се сърдито Веспасиана. — Ще ми размацаш лака.
--- сцена двеста двадесет и пета---
Спасови вечеряха пържени пиперки с доматен сос. Огнян и Веспасиана се хранеха мълчаливо, с наведени над чиниите глави, отбягвайки да се поглеждат.
Спасов безмълвно, само с поглед, попита над главите им Нелчето: „Какво става, знаеш ли?“.
Жената вдигна рамене.
В това време телефонът иззвъня.
Спасов излезе в коридора, за да отговори, като остави вратата отворена.
— Ало?... Охооо... Бараба!.. Не е късно бе, как ще сме си легнали. Няма нищо... А? Утре?.. Добре бе, добре! Нали знаеш, че ние сме в готовност. От вас зависи... Да... Аха... Значи по обед направо на станцията... Айде, до утре!.. Да... Ще ви чакаме, разбира се!.. Разбира се!.. Приятна и на вас!..
Мъжът затвори телефона и се върна на масата ухилен.
— Утре по обед ще пристигнат. Били няколко дена на Слънчев бряг. Тъй че ние можем да тръгнем още сутринта за станцията, да се настаним и да ги чакаме за обяд. Нали са готови чантите?
— Готови са. Следобед всичко съм прибрала. И сега да кажеш, тръгваме! — зарадва се Нелчето. — От толкоз време не сме ходили никъде за по-дълго.
Децата не реагираха.
Спасов се наведе над сина си:
— Какво ви има на вас тая вечер, бе?
Момчето почисти пиперката от семенцата и я закълца безразборно с вилицата.
— Нищо — вдигна рамене, като се опита да изглежда безгрижно. — Какво да има?
— И аз това питам! — строго отвърна баща му. — Да не сте свършили някоя дивотия?
— Неее... — в един глас отговориха братът и сестрата.
Спасов вдигна вежди.
— Ясно! Свършили сте! Каква?
Децата мълчаха.
— Разкажете и на нас де! Така си се цупите самички и ние с майка ви скучаем. Ми искаме да знаем. Интересно ни е. Да не сте се скарали с останалите деца?
— Не сме! — отново в един глас отговориха двамата.
— Какво тогава? — Спасов явно беше решил да изтръгне от децата цялата информация по случая. — Да не ви се е карал някой съсед за нещо?
Настана тишина.
Огнян погледна Веспасиана сърдито и отсече:
— Сестра ми е неблагодарница!
Момиченцето не му остана длъжно:
— Аз не съм искала да ме спасяваш!
— Трябваше да те оставя ли?
— Всичко развалихте! Таман щях да разбера дали ще се оженят и вие... Дум, дум, „Отваряй! Носим таран“. — момиченцето изимитира брат си.
— Добре! Другия път, като си навреш носа, където не ти е работа, ще се оправяш сама! Край на спасяванките!
Родителите, забравили да се хранят, наблюдаваха и слушаха с огромен интерес престрелката между децата.
— Кой щял да се жени, казваш? — ей така, между другото попита Спасов и натопи парченце хляб в доматения сос.
— Къдравата зелка и приятелката му — хвана се момиченцето.
— Аз се навечерях. Отивам да си лягам — стана Огнян и се приготви да отнесе чинията си.
— Сядай! — спря го баща му.
Момчето стрелна с поглед сестра си и с наведена глава седна на мястото си. Вечерята явно щеше да се проточи.
Край на двадесет и девета серия
Някои важни уточнения:
1. Димана, общата студентска любов на Спасов и Барабата, е по идея на другарчето mchukanov, която ми беше подхвърлил още покрай серията за командировката.
2. Картинките за направата на кутията Инка съм взела от статията на другарчето donaddt.
3. Снимката на синия футболен отбор съм взела от статията на другарчето Neyoyo.
4.Ето още една снимка на сандалите-тухли.
5. И още две снимки на готварската книга.
6. И понеже има интерес към ъгъла зад леглото, ето го в близък план.
