Моят живот като „нинджа”

Не знам кога за първи път съм чул думата, не си спомням и първия филм с нинджи – сигурно ще да е съм гледал нещо на видео – няколко от съучениците ми имаха туй чудо на техниката и естествено се събирахме на тумба у тях да зяпаме (един от тях е Асен). За сметка на това си спомням няколко преживявания около „нинджоманията".Трябва да разясня, че никога не съм обичал много-много бойните изкуства (опита ми да тренирам карате завърши безславно още на втория урок, ха-ха, то и на Дани май тъй е било). Та, нинджите за мен са били нещо по-различно от бойни машини. По-конкретно ги възприемах като организация на японски робин-худовци, героични защитници на доброто. Защо така, никой не може да каже. Да не говорим, че понятията „нинджа" и „самурай" май съм ги схващал като едно и също нещо, защото „Шогун" за мен си беше филм за нинджи :)

Причина за запалването ми по образа им, освен от предполагаемите видеофилми, бяха няколко статии: една от сп. Паралели (в него имаше рубрика за история, която четях - и чета с удоволствие), от сп. Космос и ако не се лъжа от сп. Антени. Тези статии бяха илюстрирани с различни графики, които представяха вида на всеки уважаващ себе си „нинджа", оръжия, приспособления и прочее.

Като първа стъпка към превръщането си в тоя чуден образ (А защо превръщане? Ами – мисля си, че като деца сме най-склонни да се превъплъщаваме, търсейки удобната ни роля. Някои от нас я „наследяват" и като възрастни, но повечето – забравят чудото на това да бъдеш „образ") се опитах да наподобя облеклото им. А, значи: някакви черни панталони, нещо като черна роба и нещо като омотана с черен бинт глава. Панталоните лесно ги намерих, че кой от нас не е имал черен „официлен" панталон?! За „черна роба" ми послужи едно по-дълго поло (тъкмо и горната му част служеше за полу-маска на устните), препасан през кръста с черен колан, приватизиран от черното кимоно (по-точно пенюар) на майка ми – в средата и края на 80-те, мисля момичетата знаят, беше понавлезла такава мода (и после някой да не каже, че в облеклото ми е нямало нищо японско!!! ); накрая черен шал на баща ми, омотан по начин, който изисква опитността на фокусник (да съм жив и здрав, в бъдещия раздел „Чуднотека" ще покажем как се правни). Тъй – бях останал доволен от „имиджа" и преминах към създаването на бойни принадлежности.

Общо взето бях схванал, че нинджите притежават меч (нещо като самурайски, казват му катан), шури…, шюри…, сюри…, цюри …кени – бре, аман от трудни думи - там каквото им казват на звездички, които се мятат (даже издавали свистящи звуци, представете си), нунджаго, което го преименувахме също на нунчако, нунджако, нинджако и пр. – две пръчки, свързани със синджир, които при размахване те претрепват много зло винаги (само човек, опитал се да размахва такива мини-гьостерици ще разбере за що иде дума...); „котешки лапи" – дъсчица с извити пирони, с които би трябвало нинджата да се катери по всякакъв вид стени; димни бомби, с които се скрива от врага и т.н. и т.н.

Честно казано, първо се захванах с изработката на разните по-маловажни неща като шурикен, нунджаго и „лапите" – те изобщо не бяха трудни. Звездичките за мятане успях да ги „нагодя" от онези, кръглите ламаринки, за които съм споменавал в една от „белиадите" ТУК (http://nashetodetstvo.com/index.php?newsid=3642). Само че не летяха спрямо очакванията, бре изобщо никакви свестни цюрикени не станаха :). Кръгче, нарязано с ножовка – лети, но като трябва да се забоде някъде – тц! „Нунджако" пък бяха две парчета от точилка, на които завъртях някакви шрафтове с куко-образна глава и ги вързах с въженца. И като се опитвах да ги размахвам ме удряха приз ръцете. Туй то!

Моят татко, като всеки уважаващ се такъв, си имаше (има) гараж, пълен с всякакви инструменти, приспособления и… излишни боклуци или съкровища, зависи от гледната точка. Наистина много-много не бях допускан в тоя светая светих, но пък родителите винаги са на работа и все пак има времена човек да проникне „незаконно" в тях. И да си прави нинджа-екипировка. Само трябва да внимава да не ме „уловят"!

Така се захванах с ВЕЛИКИЯТ МЕЧ. За мое съжаление това е една от най-най-неуспешните ми проекти. Ето защо: Мечът го проектирах дълго и упорито. За дръжка използвах коносуобразно алуминиево НЕЩО (намерено случайно – изобщо не мога да си въобразя за какво е служило то), което имаше чудесна форма, въпреки че, по средата му стърчеше шип (беше около 30-40 сантиметра, „украсено" с няколко топченца); премахването на шипа ми оне поне 3 дена. За острието се възползвах от стоманена лента, която заострих с помощта на шлайфа (По онова време Берковица се „гордееше" като града на „абразивните инструменти").

Проблема изникна от там, че това „заточаване" на моя меч не беше правилно. Просто стоманата се беше разкалила. Когато извиках за демонстрация едно приятелче, комшия стана една – ха-ха-ха! Ето я случката:

Стоя пред гаража и ще пробваме МЕЧЪТ. Специялно за целта съм сложил прът, който по идея трябва да го отсеча. Ай, ха!

- Комшо, гледай сега!

Удар! Дрррррррррън!

Тъй като гледам меча отпред нищо не схващам. А Влади, комшията, се залива от смях...

- Защо се смееш, бе!?

Като обръщам „меча", разбирам: от японски се е "превърнал" в турски ятаган. Иначе казано просто се беше изкривил, почти на буквата „Г"...

Тъй безславно завършва и опита ми за направа на катана!

Но, разбира се, не се отказах от най-най-важното: да се правя на нинджа!

Какво е било за тези няколко месеца?

Беше лято...

Изчаквах нашите да си легнат (примерно, към 8-10 часа), след което навличайки гореописания костюм, след като съм отворил вратат на апартамента ни (тихо, тихо - това си е допълнително изкуство) се отправях в... ами провиране наляьво-надясно, притуляне между коли, бродене по улците на нашия комплекс, тъй че никой да не те забележи...

Като разказвах на Дани тия истории доста се посмяхме. Спомних си, как веднъж се заврях под една кола и общо взето доста време прекарах залегнал отдолу под нея; друг един случай – когато „изтърчах" в едно мазе, а, явно, влюбени се обясняваха с часове, или пък – пак изниквайки от тъмнината как стреснах една жена...

Но бях НИНДЖА! Таен агент, робин-хутовец, без накаква цел, просто бродещ н тъмнината, момче, което мечтае...

Преобличам се сега или утре и пак ще побродя след тъмнината.

Защо ли? Ами, защото тази игра е чудесна!

Бъдете и вие играещи!