Белиада: Изчезналите

или Как с Ники се сдобихме с велико съкровище и вдигнахме на крак цялата милиция.

Да се вдигне на крак милицията, барабар с всички налични роднини и "доброволци", за да търсят две изчезнали хлапета из околностите на Берковица, предполагайки най-лошото, си е сериозна беля. И днес, сещайки се, ми е страшно чоглаво. А всичко стана заради "съкровище". Ще попитаме днес: що е то съкровище? За мен (а явно и по-мъничкото приятелче Ники) съкровището е било кръгли метални изрезки (ок. 10 см., едни цели, други с дупки по средата и правоъгълен придатък). Май тия с дупките бяха най-ценни! Можеш да си ги мяташ, "фръчът страшно"! Ама и плътните не бяха за пренебрегване – истински "дублони"!
В края на града ни се намира гара, доста далеко от мястото където живеехме. Точно на тази гара, незнайно как, разбрахме, че могат да се намерят тъй необходимите ни "скъпоценности".
Когато те чакат съкровища какво друго можеш да направиш освен да си ги вземеш?! Ще ходим да си ги набавим! Речено-сторено. Представете си блесналите ни очи! Блеснали!

Действие1. Разговор с големият брат. Ники имаше по-голям брат, малко по-възрастен и от мен, който се казваше Лъчи. Знаете по-големите братя не се интересувах много-много от по-малките, но все пак – нали така са ни учили – поне минимална заинтересованост и информираност бе задължителна. На строгото или не толкова запитване, и двамата с Ники "изчуруликахме", че отиваме до Калето (хъм, намиращ се близо до нашия блок с останки от римска крепост, постоянен прицел на хлапашки набези) *. Явно сме имали причина да скрием истинското си назначение (та нали ще ни "тафат" съкровището!). Тази заблуда на противника щеше да има мнооооооого лоши последствия. Ще видите защо.
После яхвайки двете балканчета се отправихме на абордаж към гарата.

Бележка за времето: Тази история става в края на лятото. Аз съм преди 4 клас (а пък Ники е с доста години по-мъничък!). На абордажа се отправяме в края на деня – примерно 6-7 ч., на здрачаване.

Действие 2. Гарата на съкровищата. До самата гара се добрахме лесно и почти без проблем. Ники не можеше добре да кара колело, дори падна веднъж. На самата гара открихме огромно струпване на вълнуващите ни ламаринени кръгчета, да, дори и повече от това което си представяхме.
Да поясня – иде реч за големи купчини от метал, които се товареха чрез огромни магнити в композициите и заминаваха за претопяване. Ровенето в купчините ни отне време. Слънцето си беше отишло отдавна; блеснаха лампите, осветяващи площадката. Час, два, три ли – когато събираш не броиш и не мислиш. Накрая бяхме окичили колелетата си с тежест, поне два пъти превишаваща теглото ни. Бяхме се изхитрили да отвинтим вилката и да нанижем на нея

Действие 3. Връщането назад е трудно... Прекаленото натоварване на двуколесните ни "жребци" ги накара да издъхнат. Просто на едното се спука гумата, а на другото се скъса веригата. Стана на около половината от пътя. Наистина бяхме новаци във вело-техниката, но се заехме с ремонтна дейност. Разтоварихме всичко, запретнахме ръкави, както се казва, и се опитахме да поправим машините си. Без успех. Вече знаехме, че сме закъснели и дори сме правили сметка как да "изклинчим". Спомням си някакви уговорки...

Действие 4. А през това време… През това време се случило това, че родителите ни забелязали, липсата ни. Не е било трудно. Имахме си вечерен час – максимум 10 мисля беше, не че съм го спазвал винаги. Като видяли, че ни няма поразпитали насам-натам из квартала: никой не ни бил виждал. И тук се намесил Лъчи!
Действие 5. Версия. По-големия брат на Ники, позовайвайки се на нашите думи насочил възрастните към Калето. И те започнали да обикалят. А пък от Калето – нататък, наистина доста далеч се намира язовир. И пристигналите милиционери – по онава време е нормално било да ги извикат - дали и такава версия – да не са отишли нататък, горките, да не би пък...
Действие 6. (Не)Триумфално завръщане. Тъй като видяхме че не можем да оправим велосипедите, скътахме съкровищата си (близо до училището) и та-там-та-там общо взето се добрахме до блока. И до сега помня насъбралата се тълпа и чуващите се откъм Калето викове: "Владимиреееееееееее! Николаеееееееееее!" Горките ни родители!
Помня и друго – на гости беше дошла баба – тъй укорително ме пегледна...
Нашите, естествено, бързо ги известиха. Дори и не ни се караха (е, поне на мен де – бащата на Ники беше доста строг и серт човек) – заминах без вечеря към кравата си... и с голямо притеснение!
Действие 7. Все пак сме победители! И все пак – наистина бяхме победители! Ура! Открихме си съкровищата и си ги ползваъхме! Какво пък, че не наказаха с разни глупости: да не гледаме телевизия, да се не виждаме двамата с Ники един месец, да не ходим на кино и подобни. Ама пък си имахме истинско съкровище!

* по-друга версия до "Кварцовата" – става въпрос за изумителна кварцова скала, в подножието на същото Кале, от която днес не е останало нищо, защото това съкровище беше разкопавано, разкъртвано и разпертикосвано парче по парче от няколко поколения хлапета. За него е добре да разкаже Дани.