> Бели и хитрувания > Злодействата (част 3) Тръбите на Йерихон или Зеленият викинг
Злодействата (част 3) Тръбите на Йерихон или Зеленият викингДнес, 21:22. : Frangata |
|
(Тук се наложи да си съчиня някои неща, за да раздвижа действието. Съотношението между реални спомени/измислено от мен е приблизително 65/35.) Предисловие "— Е, дядо хаджи, как ти се вижда, а? Чудесия, нали? Грандиозно нещо? "За да получи сярна киселина, на Сайръс Смит му оставаше само едно: да нагрее в затворено гърне кристалите железен сулфат така, че сярната киселина да се изпари, а после парите чрез сгъстяване да дадат киселината. За какво му беше нужна тая киселина? Чисто и просто, за да получи азотна киселина, а това беше лесно, защото селитрата, разтворена в сярна киселина, му даде чрез дестилация азотна киселина. Той взе азотната киселина, смеси я с глицерин, предварително сгъстен чрез изпаряване над водни пари, и получи, без да има даже нужда от охлаждане, няколко пинти мазна жълтеникава течност. Сайръс Смит извърши смесването сам, настрани, далеч от Комините, защото имаше опасност от взрив, и като донесе на приятелите си малко от течността, каза им само: "За да се получи пироксилин, достатъчно е да се потопи за четвърт час парче целулоза в димяща азотна киселина, да се изплакне добре с много вода и да се изсуши. Съвсем обикновена работа. Сайръс Смит имаше на разположение само обикновена азотна киселина, а не димяща, но като я смеси със сярна киселина, инженерът щеше да постигне целта си. И ловците на острова скоро се сдобиха с много добре приготвено взривно вещество, което при разумно употребление даваше блестящи резултати."** "— Не превзехте ли укрепление? — запита един швейцарец, който пиеше ром в бирена чаша. "— Хайдутите и всички горски обитатели — говорил той — са най-честните в България хора, които най-много милеят за сиромашта. Когато едно, хм, да кажем дете, чете неща като горните, а те са почти във всяка библиотека - домашна, училищна, читалищна, градска, и има разюздана фантазия, както и нездрав интерес към химията (по-скоро към нейната практическа част, а не към писането на формули на черната дъска в училище), а мечтата му е да обере хранилището на кабинета по химия и да използва задигнатото за съмнителните си цели (за щастие интересът му е не толкова към гърмящите*****, колкото към запалителните и пушещи смеси), страда прането. А от какво и защо страда то, е описано по нататък. Тръбарите. If You Want Tubes (You've Got It)****** Някъде наблизо имаше някакво шивашко предприятие. То си имаше двор, а в двора имаше кофи. До кофите често изхвърляха прекрасни, дълги тръби от дебел, навит, кафяв картон - вероятно са били от топовете плат. Дворът, както обикновено в ония невинни времена, беше с доста свободен достъп - направо си беше разграден двор. Та ние често след училище минавахме оттам и си взимахме по някоя и друга тръба. Ей така, без ясна цел, да има. Вървяхме по улиците като лозари, завръщащи се от копане в лозята - с мотики на рамо, само дето ние бяхме с тръби на рамо. Когато едно, хм, дете се прибере вкъщи с тръба, обикновено го питат: "За какво ти е тая тръба?" Когато обаче се прибере няколко пъти вкъщи с тръба на рамо и ученическа чанта в другата ръка, въпросите замязват на разпит, а най-невинните реплики са: "Стига си пълнил къщата с боклуци!", "Ще изхвърля всички тръби и ще кажа на баща ти!" Тръбите се складираха и по приятелските бараки, каквито имаше в повечето дворове наоколо, като се гледаше да се вмъкват тайно - за целта човек трябваше да знае кога възрастните са навън, заети със скучните си и безсмислени дела. По едно време, точно бяхме във вихъра на увлечението си по астрономията, се сетихме, че от такава тръба може да стане телескоп. И стана. Лещи по поръчка в оптически магазин, по-тясна и по-къса тръба, пъхната в голямата, за докарване на фокуса и телескопът беше готов. Само че... Колко телескопа му трябват на човек? Един, а останалите тръби в склада? Тогава открихме, че тръбите проявяват интересен нрав при горене. Трудно се палеха (картонът беше доста дебел), но поставена във вертикално положение и веднъж запалена (обаче само отдолу), тръбата започваше да ръмжи басово. Ставаше като комин - тягата теглеше нагоре огъня и пушека, който беше доста черен и миризлив, последният излизаше през горната дупка на тръбата, а самата тя ревеше победоносно! Това промени и изпълни със смисъл живота ни - живот потискан от учители, родители и от всеки, който се сетеше да го потисне, - латентната пиромания в нас избуя и ние започнахме ката ден да палим тръби... Black Night******* Палехме ги по околните градинки, по дворовете си, в училищния двор, къде ли не. Един безкраен Сирни заговезни. Но най-удобно и не толкова явно (все пак населението не беше възрадвано от димящите из квартала кафяви, ръмжащи комини и от мяркащите се сред черните облаци развеселени, полудетски фигури, - за засилване на ефекта вече палехме по две-три тръби едновременно и добавяхме сажди и употребено моторно масло в тях, така димопроизводството нарастваше) това ставаше в двора на приятеля и съсед, споменат в предишните "Злодейства". А и в неговата барака имаше немалък запас от тръби, запас, който се допълваше от време на време. Добри и известни нам автори са писали, че една от функциите на наличните квартиранти е да понасят тормоз от околните деца, колкото поемат. В къщата на този мой приятел имаше сутерен. А в него понякога имаше квартиранти. По това време те бяха момче и момиче - студенти по нещо си. На нас ни изглеждаха доста големи, а едва ли са били на повече от 22-23 години. Квартирантката беше голяма чистница - все простираше на двора, откъдето следва, че все е прала. И това във времето, в което автоматичните, че и полуавтоматичните перални хич не бяха разпространени. Тя даже и от старите може да е нямала, в качеството си на квартирантка. Вероятно е искала мъжът и (май бяха женени) да е най-чистия и опран студент във факултета. Та дискусиите ни с нея бяха от рода на: Тя: "Днес нали няма пак да опушвате прането?" Ние: "Няма, няма..." А бе "няма", ама що ще това вечно пране насред двора, по въжетата? Тръби има за палене, план се гони тука... Е, някак си се натаманяваха нещата - тя иде на лекции, ние палнем една-две тръби, поминуваше се някак... Light My Fire******** "Затова старшията поиска да му донесат съчки и слама; натъпка камината, като мортира и подпали огъня. Тухлените стени запращяха от пламъка; тъмен стълб дим се изви през тръбата и бликна към небето като черната струя на вулкан, но беглецът не падна, както очакваше старшията."********* То хубаво, ама ни се прищя нещо по така. И то веднага бе измислено: старият ни приятел - Sulfur-ът. Сярата, сиреч. Средновековните алхимици са я използвали, египтяните, римляните и кой ли още не и за какво ли не. Неведнъж бяхме палили сяра, задушаващата воня на серния двуокис ни беше добре позната, да, сярата ще свърши работа. Значи ще трябва сяра. Много сяра. Сярата се добиваше от аптеките, но имаше някои тънкости при купуването и. За тях по долу. Освен сяра ще трябва и калиев перманганат - той е окислител и смесен със сярата прави реакцията многократно по-бурна - сместа изгаря за секунди. Сега, то не става така - отиваш в близката аптека и казваш на аптекарите: "Я скоро ми дайте тука трийсет пакетчета сяра и петнайсет калиев перманганат, че бързам да си ходя, та да ги забъркам заедно в хавана и да им драсна кибрита. Не, фармацевтите не падат от Луната и ако се опиташ тия два компонента да ги закупиш заедно и си на 13-14-15 години, просто няма да ги получиш. Особено ако поискаш по-големи количества. Значи, действа се така: а) никога тия неща не се купуват заедно, а едното се взима от една аптека, другото от друга б) не се искат големи количества - най много две пакетчета в) не се ходи в една и съща аптека в два поредни дни, защото може да те запомнят. Всичките тези рестрикции водят до доста обикаляне из улиците, на път към поредната аптека, но нали "Вълкът краката го хранят." А, да не забравяме и финансовия въпрос. Тези стоки са евтини, струват стотинки, но... Парите са кът - нещо от тия за закуска, нещо от спестявания и те заминават. Така че процесът отнема доста време. Все пак успяхме да посъберем някакви количества. Тогава, взе че умря малкото, зелено папагалче на съратника ми. Ей така, както си беше живо, си отиде без време. Трябваше да бъде погребано достойно. Заехме се с това, решихме да му направим викингско погребение - да има огньове... Като няма викингски кораб - дракар - да го пуснем във вода и да го запалим, тръби и гориво нали има! Естествено, първо беше обсъдена идеята да натъпчем клетника в тръба и да го кремираме, но я отхвърлихме. Дойде денят на опелото. В двора на приятеля бяхме поканили и някой и друг гост от съседните улици. Имаше и едно момиченце. Тъй ами - сватба и погребение с хора стават. Но предварително с адската смес бяха заредени две тръби - за повече гориво нямаше. Дъната им бяха запушени, отстрани, ниско долу, бяха провъртени дупки - за фитили. Тръбите стърчаха насред двора и очакваха своя звезден час. След кратка, заупокойна молитва (мисля, че изпяхме и кратка, тъжна песничка, но в това не съм сигурен) умрялото папагалче беше положено върху една турска керемида и покрито с друга. Впрочем тия керемиди са римски, имало ги е хилядолетия преди да има турци, но у нас, кой знае защо, тъй им викат. Закопахме птичката в градината на двора, може би малко припряно, с което гробарската част приключи. Настъпи тържественият момент - боговете във Валхала щяха да бъдат почетени. Втъкнахме фитилите на местата им, набутвайки краищата им в жълтата смес. Бръкнах в джоба си и церемониално извадих кибрита. От него извадих две клечки. Подадох едната на колегата си - погребален агент и тържествено се устремихме към погребалната клада, към фитилите... Tears In My Eyes********** "Шумно "Цвър" се чува, посред облак пара. След кратко съскане, тръбите се запалиха почти едновременно и заработиха както се следва, но този път, с инфернален рев, изригнаха синьо-оранжев огън! Из въздуха хвърчаха и пукаха искри от недоизгорели частици калиев перманганат, гъсти, бели облаци от серен двуокис запълзяха из двора. Адската, люта смрад почти веднага достигна до малката групичка от опечалени, сиреч до нас. Хоровите възгласи (на възхитените от илюминацията в припадащия мрак) се превърнаха незабавно в проклятия. Давейки се, по-скоро раздирайки се от кашлица, с червени, сълзящи очи, погребалната процесия вкупом се запрепъва към изхода на двора. Ако има пъкъл, сигурно изглежда и мирише така. Прането, висящо на близките въжета, беше ароматизирано и дезинфекцирано веднъж завинаги - до края на земния му път, защото серният двуокис е дезинфекционно средство, винарите опушват със сяра бъчвите си отвътре, преди да налеят новото вино в тях. Боговете във Валхала сигурно бяха в екстаз, а студентът щеше да иде със скърцащо от чистота, макар и намирисващо на минерални бани, бельо на лекции. When The Smoke Is Going Down************ Да, седяхме си ние на бордюра навън, на улицата, и си кашляхме. Очите ни бяха като на лемури. За щастие, родителите на младия пироман не си бяха вкъщи, а и квартирантите също не си бяха в сутерена по време на погребението, превърнало двора в екарисаж. Само прането им безстопанствено висеше вън, на въжетата, и очакваше незавидната си участ. Забравих да уточня по-рано, че този двор беше заграден от две страни с високи задни стени на други къщи, от третата му страна се възвисяваше пък неговата си къща. Само четвъртата му страна беше отворена към небесния простор. Така че проветрението му щеше да се забави. Около седмица след сярокалиевоперманганатната оргия избягвах да посещавам приятеля си у тях - до входната му врата се стигаше именно като се мине през двора, покрай гроба на викинга. Пожарната отново не дойде. * Чудомир - "Българи" |