|
Дали от възрастта, дали от носталгията по онова прекрасно детство, дали заради новите ми приятели, започнах да събирам всички спомени и писма (мои и чужди), в които е отразено нашето детство. Искам да ви ги покажа... всичките. Първото, написано от най-добрия ми приятел, е много подходящо за раздел "Бели и хитрувания". С негово разрешение ще ви запозная с...
Дун Баба
В далечното лето господное на миналия век, нейде 1965 г. подир Христа, ме записват в училище. Нали съм си старателeн, за отрицателно време ставам любимeц на др. Пачева. Отличничките се пукат от яд, а на мен ми не пука. В училището и класа ни тартор е Иван. Небезизвестният Дун Баба. Здраво, яко и кораво момче. Две години повтаряч и на път да потрети. Побойник отвсякъде! Хич се не учи. Пердашеше се смело със седмокласници, акъла им вземаше. Черна овчица. Като застана до него, не му стигам рамото. Градът е пропищял! Нали съм си страхливко, трайкам си кротко, избягвам Дун Баба и не се бутам в първенството му и правилата на юмрука, отредени в училище от него.
Бързо си спечелих другарчета. Бях много добър на стъклени топчета (и все още съм редовно обирам топчетата на хлапетата от квартала, а те се пукат от яд, че такъв дядка е специалист).
Всеки ден тати ме "награждаваше" с 10 ст. за закуска. Аз се налапвах набързо с "циганска" баница у дома и после си купувах най-хубавите топчета! Хлапетата обичаха да играят с мен на обиранка. Знаеха си, че ще им върна топчетата и че винаги могат да разменят някое с мен. Него ден е изпекло едно пролетно слънчице. Тайфа малчугани чукаме скамбалови (стъклени топчета) в двора на училище. Естествено аз пак съм по-по-най! Неочаквано в двора се появява Дун Баба с пълни канчета храна от стола. Безцеремонно разблъсква слисаните хлапета, прибира топчетата им. Никой не гъква. Смееш ли?!
Приближава нехайно към мен и посяга към моето. Уви! Спиди Гонзалес! По-бърз съм! Застъпвам го с крак! Очите на Дун Баба се разширяват от изненада. Посочва ме с големия си мръсен показалец и безмълвно го забива в гърдите ми. Не позна. Който не е чел историята на Давид и Голиат, така му се пада. За четвърт оборот сработва родопската ми жилка. Черно перде закрива взора ми. Нищо не помня. Никога не съм се бил. После другарчетата ми го разказаха. Бърз удар с глава в корема и безумна подсечка с левия крак. Дун Баба се просва като прани гащи на земята. Канчетата поемат четирите посоки на света и гозбите бълбукащо се изнизват през тях. Грабвам първия ми попаднал камък. Иван се изстрелва от лежешком към стълбището. Препъва се, пада, хуква отново. Запращам камъка, ама къде си видял в яд да уцелиш някого. То и Давид не е успял да уцели точно Голиат.
Гробна тишина. Муха да бръмне, ще ни оглуши. Чак тогава ми "светва". Пръскаме се бежешком с другарчетатата яко дим. На един дъх се втурвам у дома. Страхливо доближавам прозореца и заничам. Ами сега. Ще се яде здрав пердах.
Отивам в двора на школото, пристъпвайки плахо. Ах,как ми се ще да съм невидим! А там - разбунен кошер. Всичко жужи, врещи и ръкомаха. Иван седи - кротко вакло агънце - на една пейка и не ме поглежда. Целият клан-клан недоклан, дран, дран-недодрдран, баш бая одран. Аз пазя твърда дистанция с бойна готовност за бързобеж! Влизаме в час. Другарката Пачева се появява и ме извиква при директора. Край, оплесках я. Сега ще ме изключат.
Учителски съвет! Там и тати. Вече извикан. На Иван майка му се оплакала на часа, че съм го пребил и останали без обяд и вечеря.
Абе даскалите уж много строги, ама и уплашеното ми сърчице забелязва доволните им усмивки едва прикрити в ъгълчетата на устните. Нещо не вдявам. Има нещо нередно. Уж ме назидават, а очите им се смеят. Хлапетата спазваме дворните неписани правила на разпита. Никой не смее да каже, че сме играли на обиранка. Тогава дупе да ни е яко. Дун Баба пък не смее да каже, че ни е окрал.
Отдъхвам геройски. Голямото изпитание мина. Разминавам се само със забележка.
Другото наказание ни го измисля класната. Аз и Дун Баба на един чин! Крачун и Малчо. Седим, мълчим и не се поглеждаме.
Горкият пак не си е написал домашното. Пускам му гювеч за преписвачка моето. Ама че схватлив Крачун! За 10 мин. му светна за какво става въпрос. Почнах да му подсказвам и да му показвам през междучасията. Веднага спряха двойките. И ето ти ново приятелство! Да не повярваш! Станахме двама тартори! Само дето Иван не се биеше вече за щяло и нещяло. А мен никой не смееше да докосне с пръст. Момчето се оказа будно и схватливо, ама класика в мързела. Премина успешно и тази, и следващата година.
Питам го един ден:
- Абе Дун,ти що не ме опердаши още тогава в двора на училището?
А той ме шашардисва с отговора си:
- Мен още ме е страх от тебе!
И таз добра. Мен ме страх от него, него пък - от мен. Каква градивна сила е страхът. Излюпи такова приятелство!
Де си сега, Дун Баба. Липсваш ми!
|