ЧОВЕКЪТ, КОЙТО СПРЯ ВРЕМЕТО – 3

Парадоксът на старата библиотека

Мисля, че най-важното откритие направих в библиотеката. Както знаеш редовно ходя там. Градската библиотека е едно от малкото места, където си почивам от напрежението, което ме окръжава.
Старата библиотека почти не е променена от времето на детството ни. Същата стара врата ( отваря се трудно, защото е направена от масивно буково дърво), същата мозайка по коридора, пропукана на места и леко хлътнала в пода, изтъркана от многото нозе, които са я тъпчели години наред. Портиерът седи в същата потъмняла от времето кабинка. Прозорците по коридора са със същата олющена белезникава боя. Парапетът на стълбището е същия – с широк, излъскан от плъзгалите се по него ръце дървен обков. А най-важното: щом влезеш в залата, забелязваш, че книгите и стелажите са си същите. Тук водовъртежа на времето като че ли съвсем… но за това ще кажа след малко.
Помолих библиотекарката за една услуга. Бях обмислил предварително какво да искам. Предполагах, че ще прозвучи доста странно, затова исках да избера възможно най-нужното ми. Първоначално мислех да поискам две различни издания, но реших, че съвсем ще ме вземат за… Помолих за всичките броеве на списание “Здраве" от 1984 г. Не че годината беше важна, трябваше да показвам вид, че ме интересува някаква определена информация.
Служителката отиде да провери дали броевете на “Здраве"
от 1984 са запазени и доста се забави. След десет минути дойде с една папка от зелен картон, с какъвто някога подвързвахме учебниците си . Седнах в читалнята. Отворих зелената подвързия. Пред очите ми се появи цветна страница - девойка, седнала в снега, облечена в ски екипировка. Бавно разгърнах първия лист. Черно-бели снимки на деца в детска градина, усмихнати (разбира се, съвсем изкуствено) работници в някакъв производствен цех; на другата страница кратко съдържание на броя и статия за грижата на съвременните (от 1984 година) лекари за здравето на пациентите. И всичко в черно бяло. Стана съвсем тихо. Не, разбира се, че там няма вятър. И в читалнята на библиотека си е винаги тихо. Но затихна времето, ако ме разбираш какво искам да кажа.

После се впуснах по страниците. Разказ на някакъв дядо за времето, когато всички са живели здравословно, украсен със съответните архаични изрази и поговорки. Обширна статия на професор по медицина за ползата от туризма сред природата. Статия, в която една майка разказва как успява да укрепи здравето на детето си ( постоянно отваряла прозореца на детската, за да влезе чист въздух и прочие). И още разни статии, които не са чак толкова “здравословни". Духовната атмосфера, в която са възпитавани учениците в училище. Отношенията между младежите преди да сключат брак (съвсем невинни неща в сравнение с днес). Почивката на море и колко е важна тя за децата. Снимката илюстрация ( чернобяла) на две деца, ровичкащи се в пясъка на плажа, беше толкова умилителна, та чак завидях, че не съм я направил аз. И още разни съвети, компетентни отговори на въпроси на читатели, разкази и стихотворения (а повечето от стихотворенията бяха детски – сещаш ли се защо), преводни статии, споделящи опита в здравеопазването в “братските социалистически страни"… И снимки, снимки – черно бели, красиви, направени от хора, които с откривателски хъс са дебнели, за да замразят красотата на мига върху фотолентата.
По средата на папката се огледах наоколо. Имах странното усещане, че нещо се променило. Нещо във въздуха или в звуците, преминаващи отвън през отворения прозорец. Погледнах висящия на стената в читалнята часовник. Откакто бях седнал да чета, бяха изминали десет минути. Не може да бъде – само десет минути за толкова много четене!
Изведнъж ми хрумна една идея. Излязох от читалнята и взех от стелажа с вестници и списания последния брой на “Тема". Върнах се в читалнята и си избрах от списанието една статия, написана на пет страници. Беше някакъв коментар за политическите страсти напоследък. Внимателно разглеждах снимките. Когато стигнах до последното изречение, погледнах часовника. Бях чел точно десет минути.
Резултатът беше удивителен, но реших да продължа с експеримента, за да съм сигурен. Сега разгърнах папката с броевете на “Здраве" и си избрах оттам статия, която имаше горе-долу същата големина на текста. Снимките в нея бяха само две. Зачетох внимателно – разказваше се за простудните заболявания в края на зимата и разни зеленчуци на пазара, които съдържат витамини, укрепващи организма срещу настинките. Изчетох докрай статията и погледнах отново часовника. Само две минути. Такаааа. Сега трябваше малко да помисля. Това беше толкова невероятно! Значи чета списание от 1984 година и минават две минути. Чета “Тема" от онзи ден и минутите са десет. А статиите са еднакви по големина.
След като съм си наред с ума, значи…
Разгънах пак папката и отворих напосоки един от броевете на “Здраве". Върху меката гланцова хартия се открояваше на фона на черния текст цветна снимка. София, “Граф Игнатиев", малко над площад ‘Славейков". Почти всяка седмица поне два пъти минавам точно на това място.

( снимката е взета от сайта "Изгубената България")

От снимката обаче се излъчваше едно особено усещане. Сякаш можех да бръкна и да “пипна" с ръка въздуха от картината. Или сякаш самият въздух като повей на вятър се изливаше през цветната, почти тридесетгодишна фотография върху мен. Изливаше се и ме обгръщаше с нещо старо и вече забравено, но много приятно. Нещо леко, бавно спускащо се навсякъде около мен. Като перушинка от птиче, която баавно се приземява, падайки от високо. Толкова бавно, че имаш достатъчно време да идеш до мястото на “приземяването" и да подложиш дланта си, за да “кацне" върху нея.
И ето това беше ВРЕМЕТО. Старото време, което леко, гальовно струеше сега от тази фотография, от чернобелите страници на “Здраве", и властно се настаняваше в читалнята на старата библиотека. Изпълваше въздуха, успокояваше душата ми, омекотяваше всеки атом от материята, изпълваща тази стая, в която сега стоях като в темпорален изолатор. Дори беше успяло да се провре в механизма на стенния часовник и да го забави. Или по-скоро да го настрои на нормална работа.
И няма защо да казвам, че тук смукалото на “маелстрьома" не достигаше. Нямаше го никакъв. Намирах се в Залива на Спокойното Време, заобиколен от стари мебели, стар часовник, стари маси, върху които са разгръщани години наред стари списания като моето “Здраве" от 1984 година. В тази стара библиотека, пазеща в архивите си един свят, в който физичното измерение “време" има нормален ход. Какво ли би казал за този парадокс Айнщайн?
Затворих зелената папка, взех “Тема"-та и върнах списанията на библиотекарката. Преди да си тръгна, се отбих в руския раздел и си взех оттам една книга, която бях чел вече няколко пъти.
Написана е преди 40 години. Преди не знаех за какво точно говори писателят, а сега бях сигурен. За “маелстрьома" на днешното време. Защото той е започнал още тогава. Ето, прочети сам:
“Прието е да се счита, че телеграфът, телефонът, влакът, автомобилите, лайнерите са предназначени да спестяват на човека драгоценното му време; да му освобождават свободно време, което той може да използва за развитие на духовните си способности. Но се получил удивителен парадокс. Можем ли ние, слагайки ръка на сърцето си, да кажем, че времето на всеки един от нас, ползващите се от услугите на техниката, е в повече отколкото е било при хората от предтелефонната, предтелеграфната, предавиационната ера. Та, Боже мой, за всеки, който някога е живял в относително благоденствие (а ние днес живеем всички в относително благоденствие) времето е било в много пъти повече, макар че всеки тогава е преминавал разстоянието от един град до друг за седмица, и даже за месец, а на нас са ни достатъчни днес два-три часа"
Владимир Солоухин
“Писма от руския музей"
(предишната част на разказа)