Да позвъниш на Карл Май
16-01-2007, 14:11. : dani
Един литературен герой някъде си казва, че добър писател е оня писател, на когото ти се ще да мy звъннеш след като прочетеш книгата, която е написал. Времето на детството е оня период от живота ми, когато четях много, но за жалост нямахме телефон. Обичах да чета какво ли не - фантастика, "исторически" романи, индиански и пиратски истории. Бях върл фен на градската библиотека. Бих се обзаложил, че поне 80% от книгите в детско-юношеския отдел носят все още отпечатъци от пръстите ми по страниците си. Това с библиотеките не винаги води до добро - човек като нищо може да изпадне в клиничното състояние на нещастния идалго от Ламанча (или Ла Манча - не знам точно как се пише, а и компютърният редактор, като гледам, не знае). Не бих казал за себе си, че съм бъркал реалността с фантасмагориите си, макар и да си бях малко заплес - замечтаех ли се, трудно можеше да ме върнеш на земята. Например в училище владеех до съвършенство номера да се правя, че слушам учителите - гледах ги в очите, докато обясняваха уроците, кимах винаги, когато питаха »разбрахте ли, ученици», усмихвах се или се намръщвах, когато те го правеха, а всъщност в главата ми се разиграваха бойни сцени между сиукските и войските на федералната армия или пък потеглях с плазмения си планетолет към мъглявината Андромеда - зависи какво точно четях за момента. В резултат на това мое поведение учителите ми все ме даваха за пример - "Този час съм доволна(ен) само от Д. През цялото време не шукна и внимаваше какво говоря". В бележника се редяха шестици, но не че учех - какво ти учене в къщи, като ме чакаха поне две едновременно наченати книги. Умеех в междучасието да назубря колко тичинки и венчелистчета има някой си представител на семейство сложноцветни или на какво е равно делта пе, да речем - на те нулево плюс же, където же е константа, без зазубрянето на която оцеляването на петокласниците на земята е немислимо. И тъй, резултатът от всичко това е, че днес аз съм един тотално провалил се представител на ""нацията техническа - нация комунистическа". Питай ме, например, дали знам основните литературни жанрове, или ако щещ ми задай въпроса какъв е пълният състав на БРЦК от 1975 г., или поне да бях запомнил ония истории със синус, косинус и прочее - но на мен нищо, ама нищо не ми е останало в главата. И сега като ме срещнат из града, бившите ми учители клатят глава и си думат: "Какво умно момче беше, а не можа да завърши поне едно висше". Понякога ми се ще да ги спра и да им кажа в лицето: "Ами така е, като оставихте разни типове като Карл Май и Стругацки да ме развращават с празните си брътвежи". Всъщност никога не бих казал нещо подобно за Стругацки, Май и другите от тая компания. Защото именно те са хората, на които бих искал да позвъня - поне да благодаря за хубавото детство. Уви, тях ги няма на тоя свят.