Постригване в бръснарницата

 

Състоеше се от два салона – дамски и мъжки. Естествено посещавах втория, макар понякога да се налагаше да придружавам майка ми в дамския салон. В предверието на бръснарницата се продаваха входни билети от 50 ст. След закупуването на билетчето сядах на някоя от пейките в чакалнята и чаках ред. Винаги се намираше някоя майка, довела детето си, която да измисли хитра причина, за да мине момченцето й с предимство. Впрочем най-често самите бръснари нарушаваха реда на опашката. Излизаха в предверието и си избираха някой "свой човек", когото да подстрижат преди другите. Понякога самите чакащи пропускаха доброволно реда си и ето защо всеки от бръснарите си имаше определена "репутация", според това, добър ли е или не с машинката. При чичо Киро просто не трябваше да сяда човек, ако не иска да получи прическа тип "рапон". Чичо Митко пък беше "стилиста Капанов" и се считаше за престижно машинката му да се разхожда по главата ти. Трябва да кажа, че макар да ги наричаха "бръснари", почти никой не идваше в салона, за да си бръсне брадата, на мен поне по обясними причини никога не ми се е налагало. Бях доста притеснително дете и не умеех да "пропускам ред", затова често ми се случваше да попадна в ръцете на Киро, който успяваше да ме дари за цял месец напред с доста пънкарска прическа. Фризьорските столове бяха подобни на зъболекарските. Представляваха огромни (според тогавашните ми усещания за огромност) кресла, натъпкани с дунапрен и облицовани с кафява изкуствена кожа, в които потъвах целият. Краката ми безпомощно висяха във въздуха и се чувсвах като космонавт в безтегловност. Чувството за несигурност се допълваше от разните шишенца, наредени на рафтчето пред мен, от които се носеше миризма на допотопен одеколон, който по–скоро става за препариране на животни, отколкото да ти придаде свеж аромат. Въпреки плахите ми протести, в края на подстригването бръснарят изливаше доволно много количество от противно миришещото съдържание на шишенцата върху врата ми, така че в продължение на два-три дни без проблеми всеки можеше да познае, че съм посещавал бръснарницата. Монотонното бръмчене на фризьорската машинка ми въздействаше приспивно, а от вибрирането й по кожата изпитвах огромно удоволствие. Докато ме подстригваше, бръснарят постоянно предупреждаваше да не шавам. Понякога от "шаването" ми или поради друга причина, но се случваше да ме резнат по ухото. Считаше се обаче за проява на лош вкус да се оплакваш от тая "дреболия", така че стисках зъби и не се издавах, че ме боли. Често подстригването се придружаваше от болезнено скубане на косата. Доста весело ставаше, когата изгаснеше тока, а в ония години това се случваше често. Тогава просто трябваше да седиш около половин - един час "клан-недоклан", с разпилени по лицето косми и да слушаш житейските истории на целия "творчески екип". В тия токови паузи често бръснарите разказваха вицове, които съвсем не бяха за детските ми уши, но моите уши рядко ги питаха тогава какво искат да слушат и какво – не. Спомням си какъв ужас настъпваше в салона, когато някое дете заявеше, че иска подстрижка "нула номер". Такова желание беше явен знак, че на момченцето са му открили въшки след поредния преглед в училище и затова именно е решило тотално да се лиши от коса. При думите "нула номер" клиентите в салона се споглеждаха уплашено, очаквайки явно някоя въшка да посети и тяхната глава.
В бръснарницата винаги цареше един своеобразен творчески безпорядък. Навсякъде около столовете бяха разпилени кичури коса, които никой не си правеше труда да измете. Но най-неприятно ставаше, когато някое малко детенце се разревеше. По-малките винаги изпитваха страх от чичковците с машинките. Сигурно ги възприемаха като касапи, което, честно казано, никак не беше далеч от истината. Та значи, хлапето, след няколко забележки от страна на бръснаря (да не се върти на стола, да не си крие главата с ръце и др.), надуваше гайдата. Бръснарите от своя страна имаха много интересни педагогически похвати в тези случаи. Започваше се с повишаване на тона и разни заплахи - ще те острижа като зелка, ще ти отрежа ушите и т.н. Последваха опити да удушат ревящия си клиент с покриващия го чаршаф и накрая историята завършваше с шамари и позорно изпъждане. От страна на присъстващите нямаше никакви протести, тия действия се приемаха за нещо съвсем нормално.
Цялата бръснарска епопея завършваше с една четка, с която бръснарят се правеше, че ни очиства от останалите по главата косъмчета. Нищо естествено не очистваше, по скоро успяваше да завре остатъците от постригването в яката на ризката, а от тук бoцкащите косъмчета се разпространяваха по цялото ми тяло и се набиваха по такъв начин в тениската ми, че майка ми не успяваше да ги махне оттам и след много пранета. Ами, накратко това е. Както се казва – честита прическа!