Кафе

КАФЕ

от Бистра Асенова

У нас кафе не се пиеше. Мама ни правеше липов чай, защото бил много полезен. На печката винаги имаше чайник, пълен с липов цвят. Не го обичах много, както никое дете не предпочита полезните неща. Понякога мама ни правеше мляко с „кафе”, но то си беше чиста леблебия. Мама смяташе кафето за вредно.

При голяма-мама също се пиеше чай, но това беше хубав руски чай. Приготвянето му беше цял ритуал. Голяма-мама правеше силна настойка, която после разреждахме с вряла вода. При особено тържествени поводи варяхме чая в походното самоварче на дядо – хитроумно приспособление, основано на прости и безотказни физични закони. Много жалко, че се пропиля през годините.

Голяма-мама имаше кафе, но то беше само за гости. В редки случаи си слагахме съвсем малко в млякото. Голяма-мама вареше кафе на гостенките си по строго определени правила, но аз не бях допускана до приготовлението му. Кафето за гости често се приготвяше - със законна гордост - от братовчедката ми Таничка, седем години по-голяма от мене. Допускана бях само да извършвам броенето на лъжичките кафе – колкото са чашките плюс още една.

Всичко това правеше в моите очи и мисли още по-значимо пиенето на кафе. Успокоявах се само, че нито голяма-мама, нито Таничка пиеха.

Много обичах да излизам на разходка или да ходя на гости при леля Дани, сестрата на мама. Тя беше десет години по-голяма от мене, но вече работеше и това я правеше много по-голяма от братовчедка ми Таничка, въпреки че бяха почти на една възраст. За разлика от всички останали, леля не ми забраняваше нищо. Беше готова да ми купи най-примамливите за него време лакомства – леблебии, бонбони, дори сладолед, който беше абсолютно забранен. Стига да имаше пари. Тя нямаше много, но дори и малкото беше готова да изхарчи „безразсъдно”, както казваше мама.

Един приятен есенен следобед леля ни изведе на разходка двете със сестра ми, която тогава беше четири-пет годишна, съответно аз – седем-осем. Вървяхме възторжени по главната улица на Варна, всички облечени в празнични дрехи, и се смеехме непрекъснато за най-различни неща. Леля каза:

- Сега ще ви заведа да почерпя, каквото поискате.

Аз веднага без колебание казах:

- Искам кафе!

Сестра ми Пепи също се обади:

- И аз искам кафе!

Леля не се възмути, напротив – намери за много правилно желанието ни. Не съм сигурна дали тя самата беше пила кафе. По онова време кафе не се сервираше във всички сладкарници. Леля ни заведе в най-луксозната сладкарница. Вътре беше сумрачно. Солидни маси, заобиколени от тежки столове. Аз едва успях да поместя моя, а Пепи така и не можа. Настанихме се тържествено и леля най-сериозно поръча:

- Три кафета, моля!

След малко, три чаши димящо ароматно кафе бяха сервирани на масата. С чувство за собствената си значимост посегнах към изпълнението на забраненото удоволствие. Никой не беше ни казвал как се пие кафе. Още с първата глътка резултатът бе изгорен език. Моят език пострада най-много, аз отпих най-голямата и нетърпелива глътка. Цяла седмица след това не можах да усетя вкуса на никакво ядене, но какъв триумф – вече бях пила от забраненото питие – кафе.