Íàøåòî äåòñòâî > Наука, спорт, изкуство > ПиЯното стана фортеФортисссимо
ПиЯното стана фортеФортисссимо8-02-2011, 22:32. Àâòîð: Pavlina Iossifova |
|
Посвещава се на Сиянчето и нейните първи уроци по пиЯно! Динамиката на детството ми със сигурност беше форте, а много често и фортефортисимо. Обаче се наложи да свиря на пиано. Добре, че никой никога не поиска от мен да мисля в пиано, а най-паче в пианопианиссссимо. Започна се с някаква песничка за Кирил и Методий. Aма не "Върви народе възродени». Някаква друга, дето все не можех да й запомня мелодията. И не я бяхме учили в предучилищната. Мама я измъкна от някъде. И много си я харесваше. Да, ама не тя, ами аз ще ходя на прослушване в школата, за да свиря на цигулка. На какво ще свиря и дали изобщо ще свиря, ми е все тая, и с мама не споря. Така или иначе акордеонът отпадна, пък съм виждала само него на живо. Защо отпадна акордеонът ли? Ами мама е свирила на акордеон и още я боли рамото. Затова ми е избрала цигулка: лекичка, красива, можеш да си я носиш навсякъде, както вуйчо Андрея си носи винаги гъдулката като ходи на гости. Цигулката малко прилича на гъдулка и започвам да си я представям. Но колкото повече си представям, че може да я взема в ръце и да трябва да извадя от нея мелодия, толкова повече ме хваща страх. Щом толкова трябва да свиря на нещо, нека поне да е пиЯно, на него всичко му виждаш. Аз живо пиЯно не съм виждала, само на телевизора, ама по ми харесва. Някак си е ясно какво и как да правя на него, че да се изсвири музика. Мама ме заведе на предпрослушване при бате Асен от Върбовка, който току що е завършил консерватория и щеше да преподава цигулка в школата. Какво общо има свиренето на нещо с консервите изобщо не ми е ясно, ама може накрая да излезе, че съвсем нищо общо няма. Откак ще тръгвам на училище и на музикална школа, големите такива думички приказват, дето съвсем не им разбирам, ама и не питам, щото все някой ден ще стане ясно. Да става каквото ще, и да се почва вече, щото ми писна от тия ПРЕД- и ПОД-. ПредУчилищна, предПрослушване, подГотвЯне... И до сега се чудя как ли мама щеше да осъществи програмата си за нашето всестранно образователно и културно развитие ако из всички пресечни пунктове на науката и културата в страната не се намираше по някой върбовчанин, който да си каже тежката дума или да даде подслон за подготвителни курсове и уроци. Та, прЕслуша бате Асен тия сложни, ниски и високи "Кирил и Методий» и рече благо: - Абе тя тая песен е малко сложна за нея, како Сийке. То гласчето още неоформено, я й избери някоя по-лесничка. Имам тук една "Кукувичка», веселичка, лесничка, ще й пасне. Пък за цигулката..... (паузата ще е била дългичка), мен ако питаш, пианото е за нея. Детето е музикално и артистично, ама за цигулката трябва почти идеален слух.... "чири кука кукувица, тя е прелетна, е птица тя идва всяка прооОлет и кука тук през май: 'Ку-кууу, ку-кууу!»... как почваше и как свършваше, не помня. После бате Асен смотолеви нещо, че гласът се изграждал по-късно, а пък слухът със сигурност можел да се развие с упражнения и т.н. Пък аз оттогава си знам, че когато много искам, всичко чувам, когат не искам – нищо не чувам. Със слушането – същото. Абе, възползвам се от предимствата на неИдеалния слух както мога. Струва ми се, че до края на май, докато излязоха резултатите, основното безпокойство на мама не беше дали ще ме приемат в школата, а дали и кога ще могат да купят пиано. Както винаги, икономическите й страхове успокои татко. Тъй като току що се беше родила сестра ми, татко рече: - E, значи и двете ше ги напрайш пианистки. Едно пиано, ми то си струва колкото две цигулки, даже май на далавера ше излезем. И се започна една мътна и кървава. Ботевско силно любене и мразене, и така цели 7, повтарям: сеее-дем години! Хем гледах другарката Скопалек с увиснало чейне като засвиреше и всеки звук, който като чукченце излизаше изпод дългите й пръсти ме оПиЯняваше, хем ме обхващаше пълно безсилие, че аз никога, ама никога, няма да мога така. Хем ми се искаше да целуна всеки клавиш от слонова кост, хем да се завра цялата вътре в търбуха на "Щайнера» и да натупам чукчетата срещу струните, които да изрежа с татковата ножка отдолу и отгоре, за по-сигурно. Хем се виждах пораснала и с пръсти по-дълги от на другарката Скопалек как карам рояла в залата на Културния да скача по сцената, хем исках преди продукция сцената да се разтвори и роялът да пропадне в дън земя. Добре, че другарката Скопалек във втори клас отиде да ражда и дойде другарката Лазарова. Нейните пръсти не бяха толкова дълги (значи и аз имах шанс), свиреше мило и някак уютно, и все намираше за какво да ме похвали по време на урок. Ако хич не ми се отдадеше да разчета новото парче или вече трета седмица не можех да изсвиря точно някой трилер от "Тетрадката на Ана Магдалена Бах» другарката Лазарова изведнъж забелязваше на тръгване, че съм с много хубав нов пуловер и поръчваше да помоля мама следващия път да й прати моделчето за плетката. Интригантският ум на мама, който тя умело използваше и с възпитателни цели, много бързо схвана, че по-скоро ще изневеря на Оцеола и всякакви там Бели вождове, Конници без глави и Синове на велики мечки, отколкото да срещна всеопрощаващото неодобрение в очите на другарката Лазарова. Колко ли пъти през годините, когато хвърлях някоя тежка книга от библиотеката зад пианото по клавишите в безсилен яд, че не ми се получава еди кое си, или просто щото ужасно ме мързи, мама тихичко казваше: - Добре де, Павлинче, като толкова те мъчи, ами откажи се. Нали се разбрахме вече, че няма да ставаш пианистка. Кой, аз да се откажа, и другарката Лазарова да си помисли, че "Не Мога»?!? Не сте позналиииии!!! И хайде пак: гами до спукване, акорди, докато ми се разчекнат пръстите, етюдите на Черни (черен опустял), скучните фуги на Бах...., ииии... да си дойдем на наградите пред строя: сонатини и сонати сладки, мили, с припеви и вариации, с много алегро и алегриссссссимо, на Клементи, на Диабели, на Бетовен, Турския марш на Моцарт, Годишните времена на Чайковски... иииииииии: ултимативният ми "Гол» от закриването на първенството от световното на Детската музикална школа "Емануил Манолов» Габрово, випуск 76: "Хумореската» на Панчо Владигеров. Този път наградата, обаче, не беше в погледа и прегръдката на другарката Лазарова след концерта. Беше спрялата се сянка на татко, паднала върху нотите, когато се беше спрял в коридора, докато "хуморествах» върху старото морско пиано, купено трета ръка от Варна, и което дори след подмяната на еленовите кожички на чукчетата не засвири по-звънко, и запази приглушения звук на корабен бар, а при смяна на динамиките сякаш чакаше келнера да допълни чашата с ром на пианиста. Докато вечеряхме малко по-късно, татко изведнъж, вдигайки небрежно чашката с ракия, рече уж мимоходом: "Хм, дриблира, дриблира седем години, ама накрая го вкара с къс пас!» Цели седем години бях убедена, че моят баща може би не презира чак класическата музика, но му е дълбоко безразлична. Той не дойде на нито една опера или концерт с мама, мен и Маргаритка, не стъпи на нито една моя продукция в школата. Вярно, на 1 януари беше първи курдисан пред телевизора да слуша и гледа концерта на Виенската филхармония, ама все си мислех, че е само заради "На хубавия син Дунав» и "РадецкиЯ марш». А каква класическа музика можеха да бъдат те, след като даже върбовската духова музика ги докарваше по желание на публиката преди "Дунавкото». Години по-късно мама разказа как татко един единствен път "се отговорил» на майка си. Баба мрънкала, че "как ше ви стигнат парите за кола кат купувате пиЯна» и, разбира се, гледала под вежди мама. Татко пък погледнал нея под вежди и рекъл: "Майко, не се бъркай в работи дет не ги разбираш» Още по-късно, когато племенникът ми сърдито тропаше с лъжицата в купичката си от попарата и викаше с пресипнал, може би бъдещ баритон: "няма пък да ви свиря на пиЯно», татко рече: - Ше свириш, и песен ше пееш. И се казава пиАно, това значи "тихо» на италиански, а не пиЯно. Тъй, че, не викай. Ама на тебе и топката няма да ти се размине. Да не мислиш, че е по-лесно! Може би точно в оня момент съм си спомнила една минала в детството покрай ушите ми таткова реплика. Мама за пореден път го моли да дойде с нас на опера, демек цялото семейство на културно мероприятие. А той: - Сийче, Сийче, аз когат бях абониран за първа ложа отдясно на русенската опера с Кюмюрджията, ти още нотите не си знаела. Ай тръгвайте, че ше закъснейте. Âúðíè ñå íàçàä |