След 10 години

18-05-2008, 09:16. ��: swetew

Това е разказ от първия ми сборник "Футболът е чудо" (2000 г.) Преди дни в рубриката "От мрежата" на този хубав сайт администраторите бяха така любезни да поместят и разказа ми "Спомен" от същия сборник. С настоящия разказ поздравявам задочно всички възпитаници на тогава единствения в България Техникум по полиграфия и фотография "Юлиус Фучик", и особено сърдечно, завършилите в края на 70-те и началото на 80-те години. Разбира се и всички, които пазят живи спомените си за ученическите години през онези десетилетия.

СЛЕД ДЕСЕТ ГОДИНИ

Автобусът е същата марка и същия номер. Малко са променили маршрута, но първата и последната спирка съвпадат. Спирката, която беше последна за мен цели четири години, когато учех тук.
Слизам пораснал, костюмиран и важен и внимателно се оглеждам наоколо. На пръв поглед всичко е като оживяла стара снимка - широката улица, малкото пазарче от другата страна, дори разбитият тротоар, по който тръгвам пак към училище. Наистина даскалото беше далече от нас и десет години след като завърших не ми се случи работа наоколо. Трябва да свикваме, че ние сме се променили, а предметите покрай нас си остават същите. Или поне се променят по-бавно.

"Пак ще се срещнем след десет години" - звучи в ушите ми популярният хит. С бавна крачка поемам по познатия път. Не бързам. За да се срещнеш с миналото не трябва да бързаш напред.
Първата разлика между спомените и реалността буквално надвисна над мен. По времето на моето ученичество блоковете се строяха, но по-далеч към хоризонта, а около школото имаше тихо кварталче с хубави двуетажни къщи. На верандата на една от тези къщи един ден заварихме класният да чука табла с училищния прислужник бай Пешо. Играта беше видимо оживена и двамата надигаха чашки, които сигурно не бяха пълни с лимонада. На закачливия въпрос "Върви ли зара?" класният се намръщи театрално и отсече:
- Не! Ще си го връщам на числата в моя час.
Излишно е да уточнявам, че преподаваше математика и сред ужасната главоблъсканица от синуси, косинуси и корен квадратен, често се срещаше числото две.
След този отговор ние благоразумно се изнесохме с бодър ученически спринт, по-далеч от лошото му настроение. В кое ли от панелните прозорчета се е скатал бай Пешо или пък вече хвърля заровете в някоя райска градина? Него едва ли ще зърна, но виж, класния сме поканили, както му е реда.
Със сигурност и той се е променил не малко. Още по наше време косата му сребрееше, а сега трябва да е две-три години след пенсия. Извиквам спомена, за да направя разликата - един дребничък, енергичен мъж, който те мъмри за поредната беля и те потупва назидателно по главата. Отначало този навик ни плашеше, не беше никак приятно да ти налагат кратуната, мечтаеща за следване. После се примирихме с неизбежната необходимост, приемайки нещата откъм смешната им страна. Даже се шегувахме, че ако класният не ти удари две зад врата за "добър ден", сигурно наистина яко си го закъсал.
А любимият ни инквизитор не само наказваше, а и помагаше, помагаше много. Извиняваше отсъствия след поредното бягство, застъпваше се пред другите учители когато закъсвахме с оценките. Като капак, освободи половината клас от матура, а другата половина силом пробута през плетеницата задачи на изпита, за да вземат дипломи. Не мога да забравя и една сцена в последния курс. Пак бях отговорил остро на учител, нали перманентно боледувах от синдрома на голямото красноречие. След часа класният се появи, извика ме в коридора. Вместо да ме наложи бързешката, както заслужавах, ме изгледа с интерес и каза:
- Чух, че си бил поет. Аз поети не закачам, но слушай, момче, думите някой ден може и лоша шега да ти изиграят.
След това се обърна и си отиде към кабинета. Бях достатъчно стреснат и не му благодарих. Днес ще го направя - за всичко.
Минавам и край кварталното читалище. Тук беше и апогеят на споменатата поетическа кариера. От няколко класа на випуска се заформи естраден състав. Инструментите бяха осигурени, а пристрастието към рока и блуса, не се подлагаше на съмнение. И когато надеждите за творческа изява на състава бяха на крачка от сбъдването, се оказа, че амбициозната група е без репертоар. Покрай хубавите акорди, все пак трябваше да се пеят някакви текстове. Тогава музикантите спешно се огледаха за поет на тяхното ниво, или, ако бъдем съвсем честни, за текстописец. Солокитаристът беше най-добрият ми приятел, пък и с другите намерихме бързо общ език, нали сме поетични души. Бях чел достатъчно стихове и по онова време, за да заформям блудкави, но доста прилични куплетчета по зададена музикална тема. В тях имаше и падащ здрач и безкрайни пространства, и нежни признания (всичко това от любов, естествено). Милите съученички примираха в захлас, съставът бележеше не само музикални успехи, а концертите в това читалище минаваха традиционно в пълен салон.
Представителки на нежната половина от випуска, къде по-деликатно, къде по-закачливо, питаха кое ангелче ме е вдъхновило за хубавите строфи. Надуто и учено обяснявах, че най-прекрасната любов е неизживяната и само за нея се пишат вдъхновени слова в мерена реч. Ако знаех тогава колко прав съм бил! Както и да е, правех се, че не забелязвам разочарованието в очите им. Но ореолът ми на поет вършеше работа. Всички се отнасяха с респект към странната ми особа и трябваше да преглътнат като поетична фриволност очевидния факт, че заговори ли се за първата любов, бях решил за себе си този проблем.Само дето тя не взимаше образа на някое екстравагантно облечено, натруфено, с предизвикателна прическа, женско същество, а беше кръгла като: футболна топка.
Може би е било достатъчно просто да обърна повечко внимание на някоя копнееща почитателка, да и посветя някоя интимна елегия или да я поканя на кино. Вечната игра обаче винаги ми се е струвала малко притворна, лицемерна и елементарна по своята същност. По-интересна, безкористна и вълнуваща е другата игра и аз бях организирал приятелите от класа в един страхотен футболен отбор.
Още си спомням снизходителните гримаси на батковците от по-горните курсове, когато ги предизвиквахме на двубой. После, в ролята си на постоянно губещ противник, те отнасяха десетина гола и бързаха да избягат от мястото на поражението, за да се утешат с победа над някое гадже.
Влязох под кожата на даскала по физкултура и го врънках почти цяла година да организира училищен шампионат. За да ми угоди, той измисли някакъв турнир за купата на училището и изрови от нафталина купчина стари флагчета.
Разбира се, нашият клас спечели триумфално. След финалния мач нахлухме по коридорите, размахвайки дървената купа, за да изразим бурната си радост, съчетана с неприкрита самореклама:
- Юнаци! Юнаци!
Така крещяхме до прегракване, а учебният процес беше тотално разстроен. Лично класният бе повикан от горния етаж, за да въведе някакъв ред. Решихме, че ни очаква поредното мъмрене, но той само ни поздрави за победата и помоли да си довикаме отвън.
В последните месеци трудно събирах отбора. Моите приятели ги гонеха сериозни ангажименти в интимната сфера, заговори се дори за годежи. Пък и животът напомняше, че скоро ще ни изгонят от този последен оазис на относителна сигурност. Всеки се бе втурнал да си уреди по-добра работа, или по-леко изкарване на военната служба.
Но когато настоявах, те все пак идваха, а на нежните половинки пробутваха лафа:
- Заради Заро, нали знаеш, на поет не се отказва.
Всъщност не беше така. Е, някаква роля играехме и аз, и приятелството, но главното беше, че още не бяхме прежалили последните мигове детство, скътано в душите ни.
После дойде абитуриентският бал. Облякоха ни в скъпи и тежки костюми. За умопомрачителните тоалети и фризури на нашите дами не ми се говори. Ако все пак настоявате, прочетете "Панаир на суетата".
Ала зад лъскавата фасада на веселие и радост, зад красивите благопожелания и честитки, оставаше непреклонната истина. От следващия ден бяхме в действителността, без закрилата на родителите, без познатия уют на родното школо. Всички подразбирахме, но как не се намери някой откровено да ни каже, че трудното тепърва предстои в живота. Живот на границата на оцеляването, изпълнен със загуби и раздели. А първата от тях бе раздялата с училището и приятелите. Раздяла до след десет години.
"Но един от тях остава
на една далечна гара":
Продължава да звучи мелодията в мен. Спомням си, че там някъде между юношеството и зрелостта, на разпределителната гара на живота бяхме на деветнадесет.
След това всеки си избра различен коловоз. С някои от другарите ми си пишехме в казармата, най-верният ме покани на сватба. Ставахме все по-различни и се загубихме - бързо, неусетно и закономерно.
Ще се загубим и сега след тази среща. Една вечер ще се похвалим с това, което сме постигнали, надживели и преборили, както се пее в песента. Ще обърнем някоя и друга чаша, ще си припомним доброто старо време. Призори всеки ще поеме по пътя си, почти както в оная мрачна утрин след абитуриентския. Пак ще бъдем в началото и края на пътя, за да се разделим - този път до другия живот.
Пътуването свърши, пристъпвам в двора на моето училище. Сградата не е мръднала и на йота, гледа с някакво мълчаливо очакване, смига ми с бягащите слънчеви зайчета по прозорците.
В този момент чувам гласове:
- Не върви така, с човек по-малко! - обяснява се някой.
Това трябва да е оня симпатяга - Бъри.
- Карай, бе, и без това пак ще падате като на времето! - отговаря му в познатия си хитроумен стил Йоли Гявола.
Обръщам поглед към двора. Скъпите ми бивши съученици! И след десет години не са забравили школските навици. Заварили са в двора двама невинни "зайци" от махалата да ритат. Разбира се, взели са им топката, а двете момченца са заточени да пазят двете врати.
Затичвам се, за да не изпусна мига. Свалям ненужното сако, разкопчавам официалната риза. Заставам до Бъри задъхан и както винаги, поемам нещата в свои ръце:
- Сега сме по равно, да почваме!
Сигурно това е очаквала старата сграда и смаленият, побелял човечец, който засмян ми маха от една пейка (това трябва да е класният!) За няколко минути ще върнем времето назад, ще бъдем отново учениците, подгонили топката.
Преди последната среща на випуска. Преди последната раздяла с детството.

��