Столовата, част 1
18-04-2007, 15:23. : admin
"Човек и добре да живее, трябва да се храни!"
За тази тема не трябваше да пиша точно аз, защото от бебе съм си малко злояд – като изключим шоколада ("Крава"), сладоледа ("Ескимо", естествено), локумените вафли и любимата ми торта от обикновени бисквити. Изобщо като дете ми беше изключително странно, че възрастните предпочитат кебапчета пред захарен памук. Тъкмо заради невероятно глупавите ястия училищната столова не беше мястото което да харесвам.
Всички столови от онова време, независимо къде са се намирали си приличаха. Те имаха под от мозайка, който миеха (по-точно казано мокреха) преди всяко ядене. Случвало ми се е да влизам там след час по физическо – по цвички (на тях трябва да отделим специална статия) – после ходех цял ден с мокри чорапи. Масите бяха квадратни със светлозелено, бяло или кафеникаво пластмасово покритие, а столовете – бррр! – бяха страшно неудобни.
Яденето ни го даваха чинии, кастрончета и паници от алпака. Между другото: алпака чинията лети невероятно, ако знаеш как да я хвърлиш :).
На столова ходехме два пъти – на закуска, сутрешна или следобедна и на обед. Всяко такова "ходене" бе сподиряно от едни и същи "ритуали" и калабалък. За да получим храна трябваше да носим специални талончета на които бяха отбелязани дати. Ние прилежно ги изрязвахме (за всеки ден) и най-често ги държахме в пенала. "Който си забравя талончето – не трябва да яде!" – учителска пословица от близкото минало.
Въпреки че беше трудно, понякога си правехме "менкане". Ако закуската беше хубава, се уговарях с някои по-яшно от мен момче да ми отстъпи неговата, а аз съответно му давах обяда си, или два – зависи от договарянето. За да стане номера все пак трябваше и двамата по едно и също време да присъстваме в столовата. Влизането два пъти се отдаваше рядко, тъй като на вратата зорко бдяха дежурни учители и ученици. Самото влизане ставаше, поне при нас, така: оставяхме си чантите на специално предназначен за това перваз на сградата… Стоп! Тук трябва по-обстойно обяснение за това "оставяне". В статията "ДВУ-ТРИІ-ЧЕТИРИ ЦВЕТНИ ХИМИКАЛКИ" писахме за кражбите на разни принадлежности за писане. Тези кражби ставаха най-често по време на хранене. Винаги са се намирали не съвсем добри другари пионери, които да "преравят" чантите ни, поставени на вече споменатия перваз (с чанта в столовата не пускат, не можеш да я оставиш в класната или да я закачиш на закачалките пред нея).
Учителите, странно защо, не обръщаха много внимание на този вид прояви. Самите кражби са ставали вероятно по подобен начин: другарят не-съвсем-добър пионер се приближава до перваза, поставя своята чанта до чантата-жертва, отвара я и се преструва, че нещо рови в нея; бързичко разкопчава и преравя набелязаната жертва, взема си каквото му трябва – химикалки, моливи и други разни дреболии – и ги прехвърля в своята. Цялата "операция" отнема примерно двадесет секунди. След което другарят не-съвсем-добър пионер си тръгва спокоен и доволен. Нещо подобно ми разказа мой бивш съученик, на когото по обясними причини няма да споменавам името. Друг трик – още по-смел, бил следния: другарят не-съвсем-добър пионер се приближава до перваза, взима си някоя произволна чанта, уж че е неговата, отива на закрито, взима си каквото му трябва, връща се и оставя опразнената чужда собственост или просто я захвърля някъде.
Една от ужасните ми загуби като дете беше свързана с подобен метод на действие. Бях в периода на "маркосъбирането". Имах два огромни красиви албума – подарък от татко ми – червен и син, които бях напълнил с марки, посветени на животните, техниката и картини на известни майстори. По онова време бях сменил кафявата си чанта с куфарче, което бях харесал заради формата и черния му цвят. Бях занесъл албумите в училище, за да ги покажа на някого. Докато спокойно се хранех в столовата, дойде мой приятел и ме побутна:
- Паганел (това бе един от многото ми прякори), разхвърляли са ти куфарчето!
Изхвръкнах като попарен. И днес след толкова години онази скръбна картина е пред очите ми! Съдържанието на куфарчето – книги, отверки, тетрадки и други джунджурии бяха разпилени на асфалта пред Работилницата (намираща се непосредствено до столовата). Веднага установих какво липсва – албумите ми… Следващите няколко месеца се сещах за тях при всяко прекрачване на прага на столовата и ми се отяждаше на минутата.
Следва продължение…