Тимур от нашия двор или как да възпитаваме деца

Най-странното е, че открих тая статия в белоемигрантското руско списание "Опит" ("Опыт"), издание на руската детско-юношеска организация ОРЮР (организация на руските юноши разузнавачи). Бялата емиграция винаги е била "на нож" с това, което се върши в съветска Русия.  Редакторите на сп. "Опит"  явно доста са се впечатлили от статията от съветското списание "Огонек" (Ф. Вигдорова- авт.), за да я публикуват на страниците на своето списание. В следващите редове става въпрос за неща, които са известни на всяко дете, но кой знае защо, съвсем липсват в паметта на възрастните. Възрастните, които си поставят за цел да възпитават, да дават пример за поведение, да наставляват и да определят житейския път на подрастващите. Повод за статията е излязлата в СССР през 1940 г. книга на Аркадий Гайдар "Тимур и неговата команда"  и по-точно въздействието й върху децата. (самият А. Гайдар е човек с доста печална биография, която тук няма да коментираме. Виж статията "Его имя носят детские учреждения")  Надявам се да не ви дразни малко несъвременния стил на статията. Онова, което в нея е ценно, е актуално и сега.

За възрастния човек дворът е единствено последната част от пътя, която го отделя от входната врата на дома.За децата дворът е  особен начин на живот, който не прилича нито на живота в училище, нито на отношенията в семейството. Дворът за децата е място с особени правила, особени привички, предаващи се от поколение на поколение неписани закони, с които всички деца се съобразяват. Нека дворът да е само кутийка с асфалтово дъно – без нито едно дръвце, с неприветливите стени и входове, но децата си имат тук любими потайни места. Едни ги пускат в двора не за дълго, само в определени часове; други провеждат там цялото си свободно време. За тях дворът е обетована земя: тук се започват игрите, избухват споровете, създават се, а по някога се развалят дружби… Тук съществува цял един свят, увлекателен и интересен.
Кои са те, тези деца, които се застояват с часове на стълбищните площадки, които разговарят или до самозабрава играят на жмичка? 
Ето едно от тях. Момче като момче. А между другото той миналата година избягал от вкъщи, дълго го търсили и с усилия успели да го върнат. Защо избягал? Той си има добро семейство, за него се грижат, но на него това му е малко: той искал да иде в Корея, да се бие за свободата на корейския народ.
А ето друг. Той е калпазанин. На неговата съвест лежи не един разбит прозорец. Но очевидно има в него нещо особено, щом като го слушат безпрекословно всички хлапета в двора и са готови за него да преминат през огън и вода.
А този пък – и се учи добре, и се държи примерно, но само в училище, а в двора той е – огън и пожар. Веднъж той дълго тропал с юмруци по вратата на един дом, а когато разсърденият хазяин излязъл и го попитал какво иска, той отвърнал с небрежен тон: "Ами у вас тук е написано да се чука и аз ето - чукам. Сами молят, а после питат "какво искаш"." И наистина, на вратата стоял надпис: " Моля  чукайте, звънецът не работи."

Малко преди войната (втората световна война – бел. прев.) излезе книгата на Аркадий Гайдар "Тимур и неговата команда".  В нея се разказва за това, как един малчуган с бистър ум и широко сърце заедно със своите другари се грижи за семействата на бойците и командирите от Червената армия. Върху стената на дома, от който някой е заминал на фронта, детска ръка скришом начертава петолъчка: това е знак, че семейството на военния е под охраната на командата на Тимур. Тайно, често нощно време, децата режат и подреждат дърва, мъкнат от кладенеца вода за болната баба, тайнствено, с връвчица през оградата, спускат играчка на плачещото детенце, избавят от беда девойката – дъщеря на военен командир.
Още тогава, когато се появи книгата, се чуха трезви до скучност гласове: а за какво е нужно да се режат дърва по нощите, когато това може да се свърши през деня? Играчката може да се подари като се даде от ръка на ръка, за какво е това спускане с връвчица? На кого му е нужна тая нелепа тайнственост?
Въпреки тези скучни  разсъждения, простичката идея на Гайдар като една вълшебна искра запали хиляди и хиляди детски сърца. Когато започна войната, благородната детска игра стана наистина сериозно дело, помагащо на много хора, носещо им неочаквана радост. И не е никаква беда това, че то се роди от детската любов към заговорите, към всичко тайнствено, към склонността да се направи нещо необикновено, без възрастните да разберат.
Когато възрастните се сблъскат с детските пакости и с  хулиганството сред подрастващите с недоумение възклицават: защо, откъде, как можа да стане това? Тези хора, забравили собственото си детство, изпускат от вниманието си една проста истина: най-добрите, най-поучителните наставления не струват нищо, ако остават само на думи. Да, децата четат хубави книги и слушат разкази за прекрасни човешки постъпки, но на тях им е нужно действие. И ако възрастните не им подскажат нищо, децата сами ще си измислят забавления и не винаги това, което са измислили, ще е хубаво. Само с думи тогава няма да се поправят нещата. Често в училище децата пишат отлични съчинения за дълга, за честта, а на двора спъват стариците и бият по-малките, безобразно се ругаят и трошат прозорците на съседите. И момчето, което е измъкнало десетачка от бащиния портфейл, разказва на уроците по литература за честта и благородството и дори получава "шестица" за своя отговор.
(…) Ето например в пионерски отряд на петокласниците от едно московско училище провеждат вечер на дружбата. Естествено разказват за дружбата между Маркс и Енгелс, Херцен и Огарьов, поразсъждават и върху старогръцките митове. Казани са много хубави думи и при това никой не се обезпокоява от факта, че това е най- несплотения и недружелюбен клас. Месец по-късно правят училищна програма, посветена на самодейността. Децата четат стихотворения, пеят, показват фокуси и пионерската ръководителка със задоволство поставя отметка в графата с изпълнените мероприятия. Кого всъщност забавлявали хористите, фокусниците и танцьорите? Може би те са показали своето изкуство на малчуганите от първи клас или са зарадвали децата от някой детски дом? Не, те са пели, чели стихове и танцували пред самите себе си, а след това са си отишли по домовете. После имало още много "вечери": една била посветена на руската граматика, друга се наричала "Задачи главоблъсканици". Задачите главоблъсканици  са много интересни и няма спор, че е много полезно да се справяш с граматическите правила. Но нима това значи, че отрядните вечери трябва да са продължение на училищните занятия? Когато стане дума за това, какво трябва децата да правят в свободното си време, обикновено говорят за занимания в семейството, в Дома на пионерите, в училище, а  двора около дома - него едва мимоходом споменават. А дворът е своего рода ничия земя между училището и дома, където децата са оставени сами  на себе си и за тях никой там не отговаря. И ето - те седят на стълбите пред блока  и си бърборят нещо. За  какво си говорят? За руската граматика? Едва ли. Тук те са си господари на себе си. Делят се на свои и врагове, мечтаят, измислят си какви ли не небивалици. И никакви "вечери на граматиката" няма да утолят тяхната жажда за творчество, за действие.(…)

 На детската площадка пред Дом № 7 на Варсонуфиевския булевард са посадени дървета, поставени са пейки, има баскетболни табла. Какво повече може да се иска? Но там хлапета с още жълто по устата с часове пафкат цигари, из въздуха се носят цинични ругатни, не престава играта на "белот", често се стига и до бой. Тече живот, който не прилича никак на това, което се говори в училище или на написаното в книгите от "задължителния списък".
На пионерските сборове понякога устройват електрически "огньове". Между симетрично наредени цепеници нечия ръка е сложила електрически крушки. Щракване на прекъсвача и лампичките светят. Такъв "лагерен" огън няма да го помниш дълго време. Той свети, но не грее. Възможен е обаче и друг огън: в него самият ти слагаш храсти и съчки, поднасяш запалената клечка кибрит към сухите вейчици и те се разгарят и летят наоколо истински искри. Светлината на този лагерен огън ще осветява после дълго време дните  и нощите ти. Ето така и нашата работа с децата може да бъде гладка и недомислена като електрическия "огън", а може да бъде пламенна, запленяваща, пълна с действие и романтика. И тя ще съпътства след това детето и вкъщи, и на двора, ще запълни неговото сърце и мисъл, ще му даде занимание в ръцете и няма да остави място за пакости.