> Голямото междучасие > Ужасът от зъболекарския стол

Ужасът от зъболекарския стол


31-05-2008, 05:06. : freja
Не казвам "ужасът от зъболекаря", нито "ужасът от зъболечението", защото именно сядането на стола беше критичната точка, от която се бояхме.

Зъболекарките нямаше как да обикалят по училищните стаи да ни преглеждат, просто защото не можеха да измислят начин да носят със себе си тежките си съоръжения и инструменти. Затова се налагаше ние да ходим до Детското зъболечение. Доброволно и задължително разбира се, но ако се случеше някой да шмекерува, го преследваха до дупка, та в крайна сметка пак отиваше. Събирахме се 36 деца пред мрачното здание още в тъмни зори преди втора смяна или в ранния следобед след първа. Посрещаха ни във фоайето на първия етаж – всяка година с една и съща лекция: каква е ползата от устната хигиена и вредата от липсата й, какво да направим, ако ни заболи зъб, какво се случва вътре в него, щом ни е заболял (от как Чук и Пук дълбаят къщичките си... та чак до гангрената с опасност за живота), какъв е строежът на зъбите, колко е вредно да се ядат бонбони и колко са полезни млякото и зеленчуците... И все такива зъбни разкази, които и без друго можехме да прочетем в здравните брошури, налепени по стените и таблата в цялата сграда. Демонстрираха ни как правилно се мият зъби. За целта придърпваха някой модел от класа. Моделът зяпваше, а зъболекарката обяснително почукваше и правеше движения по зъбите му със суха четка: "Резците... наляво-надясно... 10 пъти... нагоре-надолу... 10 пъти... кръгови движения... Дъвкателната повърхност... напред-назад... 10 пъти... изчеткваме... Не забравяйте венците... Езикът... Общо по 30 пъти... Не по-малко от три минути".

Следваше измиване с четките и пастите, които си носехме. После сестрите грабваха по едно флаконче със заострена запушалка, подобно на шишенце за машинно масло, а ние показвахме по два реда зъби в широка усмивка, само за да ни ги намажат с мастиленосиньото му, горчиво съдържание. То имаше магически свойства – полепваше и оставаше само по дупчиците и проблемните места по зъбите ни. И по езика, устните и цялата уста, както и по дрехите ни също, но какво тук значи някаква естетика, щом това ще улесни конвейрния ни преглед... Неприятното беше, че трябваше да го държим в устата си 20-тина минути, при това без да говорим, без да го гълтаме и без да го плюем. А ние като се видехме един друг на какво приличаме, така се заливахме от смях, че нарушавахме поне една от тези забрани.

Разпределяха ни по кабинетите на многото етажи. Нареждахме се на купчинки пред вратите и се започваше чакането. Понякога минаваха часове, преди да ни дойде редът. И точно това ни довършваше. Трябваше да се заковем и да не мърдаме оттам, докато през стените преминаваха писъци и викове, от които ни настръхваха косите, и отекваха в коридорите. Всеки звук на болка свиваше сърцето, грапавото стържене на машинките ни вцепеняваше и смелостта ни бързо ни напускаше. Понякога се чуваха нервни крясъци: "Отвори устата!!!", "Не стискай!", "Дръж го!", "Ако не си прибереш езика, ще те порежа", "Абе ти защо ме ухапа, бе????!!"... Натрапчиво ни обсебваше мисълта за бягство...

И ето, след края на мъките на поредния нещастник, комуто са открили 2-3 кариеса, вратата се отваря и викат твоето име. Осъдените на смърт нищо не представляват в сравнение с пребледнялото ти същество. Краката ти се подкосяват и вървиш като в унес, но стигаш до стола и сядаш плахо. Преглеждат те грубичко с онзи инструмент-огледалце. Определено им липсва финес. Откриват нещо и се приготвят за работа. На опасно близко разстояние пред теб са всички онези зловещи стоманени инструменти с остър връх, закачени за корпуса на машината. Чувстваш се в капан. Вкопчваш се с все сили в дръжките на стола, изпружваш крака и натискаш главата си назад в твърдата облегалка, сякаш искаш да потънеш в нея и да избягаш от ръцете на зъболекарката. През главата ти минават невъобразимо жестоки сценарии за филми на ужасите, с теб в главната роля на жертва... Свистенето на машинката те побърква... дълбае, дълбае... край няма... Ами ако мине от другата страна?!... Усещането не е точно болка... Но е по-лошо от болка. Мирисът на амалгамената пломба... Напомня ти на нещо изгоряло...

"Готово!" – единствената зъболекарска реплика, която ни радваше. При някои лечението не приключваше с пломбата и трябваше да ходим всеки ден в продължение на цяла седмица, за да ни мажат с друго едно горчиво и грозно лекарство. Кафяво този път. Добрата му страна беше, че можехме да закъсняваме за час под предлог, че пред кабинета е имало опашка.

Всъщност, имаше и по-хубава зъболекарска реплика от горната: "Нищо ти няма, здрави зъби, браво!". Тогава прегледът минаваше бързо и всички отвън искаха да имат твоята съдба. Но само ти си знаел какъв ужас си преживял преди да влезеш.