Когато розите цъфтяха

Когато розите цъфтяха,

в един прекрасен майски ден,

до масата операционна,

стоеше доктора над мен.

Ти докторе, ти който,

надвесил си глава над мен,

и режеш ми месата мъртви,

със нож безжалостно студен.

Режи, забивай на дълбоко,

стигни до моето сърце,

и там поспри да ти разкажа,

коя съм и защо съм тук.

Когато майка ми почина,

дванадесетгодишна бях,

аз всичко хубаво запомних,

що рече тя в безсмъртен час.

Ти имаш татко, мила, татко,

и доктор станал е сега,

на младини залюби друга,

и мен остави ме сама.

Тогава докторът изтръпнал,

познал бе свойта дъщеря,

но вече беше твърде късно,

в ръцете му издъхна тя.

Прощавай, малка Магдалена,

прощавай, мъничко дете,

аз любих майка ти Милена,

и нея оставих сама.

Когато розите увяхват,

в един дъждовен майски ден,

на масата операционна,

лежеше мъртвото дете.