Краят на едно детство - 30

ПЕТЪР В КАФЕНЕТО

Отиде в кафенето.

Тогава комарът не беше забранен. Преследваше се само играта с фалшиви зарове. А никому не се прече­ше да упражнява публично способностите си и в тоя занаят, стига да играе честно.

След завръщането на Петър още от първия ден добре му потръгна. За две седмици натрупа много не­що — което на човек със скромни претенции би из­глеждало цяло състояние. И ако продължаваше благо­волението на съдбата, чиито капризи ще си останат завинаги неизучени, той сигурно щеше да насъбере толкова пари, че после да не знае какво да прави с тях. Редно беше около такъв честит печалбар да се навъдят нови приятели и сподвижници. За да се пре­карат в напрегната игра последните хубави нощи пре­ди заминаването за границата.

И тази вечер около него се образува кръг, в кой­то участвуваха и съвсем непознати хора, между кои­то някои току-що пристигнали от София.

Две денонощия парите като вихрушки изхвърчаха от едного и отиваха при другиго, и пак се връщаха при първия си стопанин.

Той не се предаде лесно. Не беше леко и на тия, които го обраха. Два дни и две нощи се бориха с не­го, защото той мъжки се държа. Ненапразно петнаде­сет години бе учил това изкуство из кафенетата на Женева. . . из комарджийските свърталища на Па­риж, където богаташки синове непрокопсаници често се събираха. Не защото из веселата чужбина ги връхлетяваше тъга по родината, а да си поиграят комарец. Така, съвсем непринудено, той беше изучил тай­ните на картоиграчеството. Та неговите партньори ви­дяха много зор, докато му измъкнаха всичките припе­челвания, натрупани след две седмици упорит нощен труд. Това можа да стане с такъв първенец на комарджийското поприще, защото в живота неведнъж се е случило, че и най-опитният майстор си намира майстора в лицето на някой по-опитен от него майчин син.

Грешат онези, които мислят, че работата на картоиграчите е лека. Вярно е, че при нея не се изразходва груба физическа сила. Но е така напрегната, че тези, които я вършат, немалко се потят, макар че нито жънат, нито копаят. Та би било много несправедливо да се смята, че е лесно на тия, които изкарват препи­танието си с комар. При него се искат не здрави ръце, а жив, подвижен ум, съобразителност, самообладание. Защото, който се поддаде на отчаянието, той е загубен. Комарджийството не е занаят, при който и смелият; и страхливият равномерно работи и си гледа живота. То е призвание, което не признава малодушието. За­това малодушниците навреме се чистят от него, както гнилите круши преждевременно узряват и окапват, та оставят сокове само за силните —- да узреят добре. И който от тях доживее до честита възраст, той е про­верен. От него не бива да се очаква отчаяние, когато съдбата му прави мръсни въртели, нито лекомислено ликуване, когато тя одобрително му кима: той знае, че тя е непостоянна — и когато помага, и когато пре­чи. Горко на този, който не може да се владее и при едното, и при другото. Затова не от всеки става ис­тински комарджия. Има ги и неистински, но те служат не на себе си, а само за да осигуряват благоденствие на тези, които са родени с тая дарба.

Петър беше един от първите между истинските. От­давна бе навлязъл в това пълнолетие, при което не­веднъж е доказвал, че е достоен за трудното поприще. Беше напълно способен да не се поддава на повърх­ностна радост при успех или на униние при неуспех.

През тия две денонощия той издържа всички ка­призи на сполуката и несполуката. Не се отпусна, до­като непрекъснато печелеше, нито се отчая, откакто започна да губи.

Тия, които играеха с него, и ония, които го наблю­даваха отстрани, изглежда, че недобре го познаваха, щом можаха да допуснат, че той, след като загуби всичките си пари, трябва да скръсти ръце.

Към средата на втората нощ джобовете му бяха празни. Всички помислиха, че не му е останало нищо, което да заложи. Нямаше вече с какво да опита къ­смета си с картите — тези чудодейни тайнствени съще­ства, които носят печалба и радост, когато се явяват такива, каквито се желаят, или загуба и разочарова­ние — когато се явяват не такива, каквито се очакват.

Един от тези, които го бяха обрали, побърза да предреши неговото излизане от играта:

— Е, Петре, честито!

Прибра от масата парите, които бе спечелил, и се накани да излиза.

Петър го спря с повелителен жест:

— Чакай!

— За какво?

— Има за какво.

— Но ти вече нямаш нищо.

Петър с отривисти движения съблече сакото си, по­ложи го на масата.

— Това нищо ли е?

Обърна се към тези, които наблюдаваха играта.

— Колко струва едно такова палто?

Един от тях го прецени на око.

— Два наполеона!

Петър покани играча:

— Слагай два наполеона!

Онзи прие.

Всички отново насядаха около масата. Играта продължи.

Единият от двата наполеона няколко пъти минава от ръце в ръце, докато най-после не само остана в противника на Петър, ами примами и другия.

Някой пошепна:

— Край!

Петър го изгледа:

— Много бързаш.

— Ти пък нямаш за какво повече да се бавиш.

— Още имам.

С припрени движения събу панталоните си, хвър­ли ги на масата:

— Колко струват?

Картоиграчът се усмихна съжалително:

— Хайде от мен да мине — наполеон и половина.

— Слагай го на масата!

Играта продължи повече от половин час. През това време последните левове на Петър много пъти избягваха от ръцете му и пак се връщаха при него, докато най-после отидоха при другия, който ги тури в джоба си и стана да си отива.

Петър, по долни дрехи, остана на стола си. Леко протри челото си, което се беше запотило.

— Дай му балтона си, не виждаш ли, че няма с какво да излезе оттук — обърна се един от компани­ята към онзи, който обра последните пари на Петър. — Не е честно да го оставиш гол. Малко ли взе от него?

— Дай му го на човека да се прибере вкъщи — обадиха се и други.

Честитият картоиграч великодушно съблече балто­на си и му го подаде.

Петър го навлече.

— Утре ще ти го върна.

— Няма нужда. Подарявам ти го.

Вдигна яката на балтона, нагогуши се в него, ка­то че му беше студено, и излезе.

Беше минало полунощ, когато по улиците няма жива душа — най-удобното време за човек, който се прибира вкъщи по долни дрехи. Разбира се, Петър не беше съвсем по долни дрехи. Балтонът го прикрива­ше до под коленете. Само прашките на белите гащи издаваха, че страстният картоиграч тая нощ се е бо­рил до предпоследни възможности, защото последните са му трябвали, за да си отиде горе-долу прилично.

Не мислеше да стане така — кой ли комарджия мисли, че ще загуби. Този път никак не му провървя, или по-право — много му провървя назад. Но като истински играч, той имаше надеждата, че ходът на играта ще се промени в негова полза, както е ставало неведнъж. От не един случай е известно, че някому върви само донякъде, пък после почва да губи. Или обратното: губи до последния залог, пък изведнъж му тръгне на добре и си възвърне всичко загубено, че излезе и с печалба. В града често се споменава исто­рията с един генерал. Той проиграва цялата наличност на дивизионната каса, но надеждата не го изоставя. Залага коня си, загубва го. Но не се отчайва. Залага сабята — за какво ще му бъде, освен да го погребат с нея, като си тегли куршума. Загубва я. Залага мун­дира си — за какво му е мундир без сабя? Загубва го. Залага брича си — за какво му е панталон, когато ще се застреля? — И него загубва. Не залага само револ­вера — той е последната опора на честта. Най-после залага ботушите си. Оттам му тръгва на добре. И колкото повече печели, с толкова повече настървение залага всичко припечелено, докато не само спасява дивизионната каса и своята воинска чест, но и обира до троха противниците си.

В картите има нещо тайнствено. Когато рекат, могат да погубят човека. Но също така, ако рекат да го спасяват, възвръщат му всичко загубено. Те уважават смелия — който не губи надежда и в най-безнадежд­но състояние. Те като че ли помагат само на този, кой­то им се надява и не се отказва от последната възмож­ност да промени хода на играта. А никога не уважават онзи, който излиза от нея, щом изпразни кесията си, а не смее да посегне на дрехите си. Разбира се, и тук, както при всички закони, си има изключения. Не един майстор на печалбата се е връщал вкъщи само по долни гащи. Но несполуката на едного съвсем не е основание да служи за сплашване на храбрите. Тъкмо така е постъпил и онзи генерал, който беше заслужил учудването на порядъчните хора и възхищението на онези, които залагат всичко и не спират насред път в ламтежа да довършат противника. Не е истински комарджия онзи, който се вслушва в гласа на благора­зумието. Той играе, докато му върви, а щом му тръг­не назад, спира, скътва припечеленото и става наблю­дател. Такъв човек е само печалбар. А за родения комарджия печалбата не е цел, а средство да преживя­ва, за да играе, да има какво да залага. Защото за него самият живот е комар.

Примерът с генерала през цялата нощ поддържа­ше надеждата на Петър, че може да си възвърне оно­ва, което загуби. Но надеждата не винаги се сбъдва, щастливите случаи не винаги се повтарят, те са редки изключения. Този път оставането по долни дрехи не трогна богинята, която дава сполука на едного за смет­ка на другиго. Защото при комар сполука може да има само едната от страните — поне досега не е измислено такова нещо — и двамата да печелят.

Тази нощ съдбата не беше добре разположена към него.

На входа той се опита да се мушне колкото се мо­же по-незабелязано, за да не огорчи стария си баща, който нямаше да се зарадва, ако го видеше така обле­чен. Но поп Антония беше излязъл с лампа в коридо­ра, за да не се блъсне о нещо. За да не му блести в очите, гледаше надолу пред себе си. И не можеше да убегне от погледа му, че неговият Петър е с балтон не за да не му е студено в топлата септемврийска нощ. Като го видя бял от коленете надолу и с пращите на долните гащи, увиснали като акселбанти над обувки­те, веднага разбра какво е правил в кафенето и докъде я е докарал.

Петър не само си беше бръкнал в джобовете на балтона, но се беше и нагогушил. Така искаше да покаже иа баща си, че той не бива да му иска обя­снения откъде се връща, а да го остави по-скоро да се прибере в стаята си, защото отдавна е време да си легне. Но поп Антония не сметна, че трябва да го про­пусне без разпит.

— Тоя път си в кяр — промърмори той усмихнат едновременно злобно и страдалчески.

Почака сина си да се учуди или озадачи от иро­ничната похвала, но такова нещо не последва и той добави:

— Излезе без балтон, а се връщаш с. . . балтон. Го­ляма печалба, а?

Петър тънко прехапа мустак:

— Какво да се прави, тате. Ако един не загуби, друг не може да спечели — така е уреден светът.

— Кой ти даде тоя балтон?

— Един добър приятел.

— Сигурно е добър, щом не те е оставил да си дойдеш по бели гащи.

— Аз имам работа само с добри хора.

— Види се, че твоите хора много добре обират. Оскубали са те до перце.

— Винаги се прави така, тате. Който скубе, не оста­вя нито перушинка.

— Щом се връщаш по долни дрехи, то ще рече — нищо не ти е останало?

— Остана ми само честта, тате, а за човека тя е най-важното нещо.

Поп Антония го изгледа с отровна усмивка:

— Вярно. За тоя човек, който си няма нищо друго, тя е най-важното нещо. И ти е останала, защото не е дотрябвала на никого от твоите добри приятели.

— Прав си, наистина на никого от тях не трябва, те и без нея си могат — съгласи се веднага Петър. Той всякак се престараваше с отговорите си да угажда на баща си само за да се отърве от него, та да си легне, защото две денонощия напрегнато безсъние не е леко нещо. С това си угодничество най-после успя.

След като го разпита как е загубил всичките си припечелвания, плод на продължителни нощни бдения и късмет, поп Антония тежко въздъхна:

— Сега, като си изпразнил кесията, сигурно ти е мно­го леко.

Петър се усмихна.

— Ти се шегуваш, ама знаеш ли, че е така. Когато имам много пари, не зная какво да правя с тях. А ко­гато си нямам, ставам безгрижен като дете.

Поп Антония се навъси:

— Докога ще си безгрижен като дете? Стана мъж на тридесет и пет години... Няма ли най-после да ти се напълни главата?

— Има време и за тая работа.

— Отдавна го чакам това време. . . ама все не идва. . .

— Ще почакаш още малко.

Той млъкна и сдържано изпъшка, от което син му трябваше да разбере, че никак не е приятно, дето поумняването му толкова дълго се бави.

Петър се отегчи от шегите си и отиде да спи.

Събуди се към обяд.

Яденето беше готово.

Като си хапнаха, дойде време и за разговор.

Поп Антония замислено се навъси:

— Казаха ли кога ще ви откарват?

Петър добродушно се усмихна:

— Макар и да не сме овни, но работата е такава, че ще ни откарват. Аз, както знаеш, съм в обоза, а той, доколкото ми е известно, тръгва най-после.

— Ти прие ли вече касата?

— Приех.

— Па гледай. .. умната...

Поп Антония мислеше да му каже, че като ще пре­хвърля през ръцете си толкова много пари, никога не бива да се изкушава. Беше почти на езика му да ка­же, че на война не се играе на комар, но веднага от­съди, че като чуе тази неистина, син му само ще се надсмее. Защото тъкмо на война, от нямане какво друго да се прави, се играе повече комар, отколкото в мирно време. Това дядо поп не бе изпитал лично, за­щото никога с никого не бе воювал, та би могло да се каже, че не знаеше как мирише барутът. Но беше слушал от други, които са го изпитали. Даже веднъж в кръчмата чу от един участник в Балканската война да разказва такова нещо, което изглеждаше направо невероятно, но не можеше да не му се вярва, щом го разказваше като случило се с него. При една ата­ка на Чорлу, когато двете войски са вече на около петдесет крачки една от друга, един едър анадолец му дава знак да се отделят настрана, бързо изважда с дясната си ръка колода карти, пръв хвърля пушка­та и сяда до нея. Нашият човек във всичко го следва, като че омагьосан от миролюбивата му покана. Сядат и почват да играят карти, докато другите се срещат на нож и реват: едните „ура", другите „аллах".

Та без малко щеше да се изложи пред сина си, ако му кажеше, че на война тая мирновременна страст изчезва, че войникът не трябва да носи карти и зарове.

Така или иначе искаше му се някак си да го пре­дупреди, че парата е дявол, който лесно може да съ­блазни този, който има работа с него. Но от суеверие се опасяваше, че ако му даде съвет да не бърка в полковата каса, освен когато ще раздава заплатите, тъкмо с това ще го подкустри да опита.

И все пак не можа да се сдържи. Но избра най-невинния повод да му напомни, че над държавната пара трябва да се трепери повече, отколкото над соб­ствената.

— Па гледай да не се отплеснеш някъде, та да за­бравиш ключовете от касата. Трябва да ги завържеш на ремъка си отвътре, та да не се загубят, че може да се изтърсят от джоба ти. А то стане ли, отиде вси­чко. После иди го дири.

Петър не се забави да го успокои:

— Не се опасявай от такова нещо. Не съм толкова разсеян, колкото предполагаш.

— Аз те знам, че не си дете... ама рекох... някой път... да не забравиш... то като се съберат прияте­ли. .. човек се поотпуска... и всичко става... — смо­толеви поп Антония. Суеверният страх, че не бива да се споменава сатаната там, където той може да се яви, го въздържа да се изрази съвсем точно.

Петър добре разбра опасението на баща си. Едно­временно се трогна от неговата загриженост за дър­жавната пара и му стана весело от наивното преду­преждение да закачи ключовете на ремъка си, за да бъдат неотлъчно с него дори когато отива там, където и царя отива пеш. „Бъди спокоен, тате — присмя му се той мислено, — ключовете винаги ще бъдат с мен, и парите също."

— Па ти там се гледай — продължи наставнически поп Антония. — Понякога може войнишката чорба да не ти хареса... кашаварът готви за триста души, не готви като майка ти... — позабави се той. — Та може яденето да ти се не ще. Тогава... купувай си... иди в гостилница... или в кръчма... поръчай си каквото ти е по вкус — позапъна се, преди да каже това, кое­то бе оставил за най-после: — Ама. . . да си знаеш сметката. . . бъркай само в своя джеб. Ако случайно си останал без пари. . . аз ще ти попращвам, ама мо­же да се случи някой път да нямаш. . . не се срамувай да вземеш назаем от приятел. . . та. . . после ще му ги върнеш, като получиш от мен. Ама... да си знаеш, все едно че ти е обеца на ухото.. . никога да не бъркаш в касата — потрети поп Антония съвета си и сметна, че е изпълнил най-важното си задължение към своя Петър. И някак му олекна — задето можа да го ка­же така, че да не го обиди с подозрението си, не са­мо че не каза опасната дума, която не бива да се споменава, но и че го отмина тая грижа — да изрече онова, което най-трудно можеше да му излезе на езика.

— Бъди спокоен, тате — повтори Петър. — Аз разбирам какво значи държавна каса. Не съм чак толко­ва прост, да не знам, че всеки момент може да дойде ревизор да провери дали всичко ми е в ред, дали па­рата е налице. По това бъди без грижа. През ръцете ми ще минават толкова пари, че само да ги набъркам, и всичко ще се обърка. Пък щом ти ще ми попращваш — както сам казваш, — за какво ще ми е да пипам и от държавното. На война човек трябва да бъде ви­наги нащрек, а най-много ние, които държим ключо­вете — отвърна сериозно Петър и отсръбна малко от чашата си.

— Мислиш, че не знам — продължи той, — във вре­ме на война няма шега. Известно ми е колко е строго. За злоупотребление човек може да изкара и куршум. Та няма какво да се грижиш за мен. Не съм вчера­шен. Разбирам какво значи отчетничество и отго­ворност.

Ха наздраве — вдигна чашата си поп Антония, както правеше при всяка отпивка. Леко се поокашля, с което искаше да прикрие, че много му харесва, дето син му напълно го успокои. Само за момент му хрум­на, че не бива много да се радва, но то беше мигнове­но трепване, което той отпъди мислено от себе си, както се отпъжда муха от челото. Ако не беше се поразмекнал от виното, нямаше така лекомислено Да се успокои. И така прибързано да се зарадва след умело дадения съвет, с който да предпази сина си от опасното изкушение.

Петър вдигна наздравица:

— Бог доброто!

Поп Антония цукна.

Петър въздъхна.

При следващата отпивка, придружена от нова бла­гословия, и двамата понаведоха глави, сякаш си из­казваха особено уважение с лек поклон.

Докато ядоха и пиха, поп Антония беше спокоен. Той с малко думи свърши много работа: Петър го бе разбрал само от неговите внимателни загатвания. Не стана необходимо направо да го зарича от възможни­те увлечения и съблазни, с което би се изпаднало в голямо неудобство. Защото не е лесно дори на краде­ца да кажеш крадец, а още повече на собствения син да изкажеш подозрение, че е възможно той да извър­ши престъпление.

Петър отиде в стаята си отново да подремне. Има­ше да наваксва спане заради двете денонощия напрег­нато безсъние.

Поп Антония отново се уедини на сянка в гра­дината.

Не му се спеше — нещо необичайно за него. След обед той винаги добре се наспиваше. А особено подир едно такова сито похапване и съпроводено от такова яко попийване — беше съвсем чудно, че не го наля­гаше поне лека дрямка.

Като остана насаме, неволно го зачопли съмнени­ето, че син му не е съвсем застрахован от съблазънта, щом ще живее под един покрив с полковата каса. Едно такова съжителство с голямата пара беше опасно не само за лекомислен характер. Той се опита да увери сам себе си, че когато човек се почувствува отговорен за нещо голямо, започва да става по-сериозен и грижлив. Но веднага след това се запита дали син му ще се почувствува отговорен. Ще се удържи ли да не пип­не карти или зарове. Последните си препечелвания прахоса за два дни и две нощи. А войната кой знае колко ще продължи. За толкова време ще може ли нито веднъж да не посегне към държавната пара. Опасността иде оттам, че той не само е губел, а много пъти и печелел. Това ще го подкустри да повярва, че пак ще спечели. А веднъж отвори ли касата, започне ли да печели и губи, няма да усети как ще изхвърчат из нея хубавите розови банкноти.

Но и най-голямото безпокойство си има край. Угрижеността на поп Антония трая, докато си поседя в градинката, на сянка сред чимширите.

В края на краищата навиците си искат своето. Ви­наги подир сит обяд, в който заедно с вкусното ядене влизаха и от ранни години обикнатите пития, той оби­чаше да си мисли известно време само за хубави неща. След което неусетно му се доспиваше.

В този ден въпреки краткотрайното безпокойство за бъдещето на полковата каса той не можеше да наруши добрия си обичай. А пък след като бе дал на сина си своя съвет да не се вслушва в изкушенията на рогатия сатана, той имаше основание да бъде спо­коен като след добросъвестно изпълнен дълг. И вече можеше да си полегне и да си поспи. Иначе подир та­кова похапване и попивайне би било грях да не изка­ра едно благодатно следобедно спане.

Поразсъни се, дордето извървя през градинката раз­стоянието от чимширения кът до язлъка.

Отиде в северната стая, където не припичаше слън­цето. А подир малко спокойното му хъркане показва­ше, че спи дълбок праведнишки сън.

Петър нямаше никакво намерение да опита късме­та си на карти. Искрено беше решил да се отнася це­ломъдрено с полковата каса. Не можеше и помисъл да има за някакво посегателство над държавната пара. Но човек възнамерява едно, а понякога му се случва Друго.

В кафенето намери не тези, с които щеше да има работа, а двама нови софийски познати. Те изглежда не са имали някоя друга работа, та бяха дошли от София да погостуват на близки роднини, преди да заминат със своята част затам, закъдето заминаха вси­чки млади и боеспособни хора, на които е дошло вре­ме да изпълнят воинския си дълг към отечеството. И двамата, както повечето богаташки и не само богаташ­ки синове от онова и не само от онова време, раз­бираха от карти. Петър прие поканата им да седне на тяхната маса. От хубавия разговор неусетно пре­минаха към решението да изкарат една игра. За да участвува равностойно в нея, намери се и кой да му даде приличен заем. Тогавашните комарджии често си услужваха с краткосрочни заеми и честно си ги връщаха — един хубав обичай от едно отминало вре­ме. И макар че той неведнъж е водил до лоши сетнини за своите почитатели, беше една от ония непри­нудено уважавани добродетели, които отдавна вече са минали в царството на забравата.

Комарът нямаше да бъде комар, ако можеше да се играе с мярка. И не би било справедливо да бъде обви­няван Петър, задето се увлече. Защото не само той би направил това, ако му паднеше да се заиграе с та­кива майстори като новите му софийски познати. Те отначало го отпуснаха. Оставиха го да печели, дока­то играеха на малки залагания. После той не усети как парата взе да изтича между пръстите му. До по­лунощ загуби почти всичко, което имаше, след полу­нощ си го възвърна и даже припечели нещо. Това го задължи да продължи играта на следващата вечер. Комарджиите — става дума за истинските — са може би най-почтените хора. Защото този, който печели, сам се смята задължен пред онзи, който е загубил, и не му отказва правото да се бори за възвръщане на за­губеното. За това няма никъде писан закон, но както е известно, неписаните закони се спазват понякога по- строго от писаните. Защото не могат да бъдат заоби­каляни, както често става с писаните.